Жестокият месец

Заглавие: Жестокият месец
Автор: Луиз Пени
Издател: Софтпрес 2016

Третата книга от „Разследванията на инспектор Гамаш“ донякъде изненадващо, донякъде логично, се оказа най-добрата до момента. Поредицата определено върви във възходяща градация и тази трета книга е живото доказателство. Единствено ми е чудно как ще се задържи качеството в следващите части.

Криминалната загадка не е основното в книгата, въпреки жанра. Всъщност тя е по-скоро странна и с ограничен ефект, отново в уж идиличното, но явно криещо дълбоки незараснали рани село Трите Бора. В навечерието на Великден част от явно скучаещите жители на селото решават да си устроят спиритистки сеанс с гостуващ медиум във вече изоставеното имение Хадли над селото. Нещата разбира се се объркват, и накрая има труп – този път на една от най-обичаните и забележителни жени, истинска звезда и в миналото, и сега. Привидно умряла от страх, но според лабораторията, със силно превишено съдържание на ефедрин в кръвта. Гамаш и екипът му отново са призовани да разследват случая и да намерят виновника, но този път залогът е много по-голям – в екипа има къртица, работещ за враговете на Гамаш, които далеч не са му простили ролята, която е изиграл в случая „Арно“ навремето. И моментът за реванш изглежда е настъпил.

Случаят „Арно“ също не е основното в книгата, въпреки разкритията по него, които се случват, и въпрек факта, че някои детайли и развития още от първата книга си намират логичното място тук. Че не съм забелязал някои от тях по-рано, може би е мое недоглеждане, а може и да не са били достатъчно ясно изразени, не е толкова важно. Но най-сетне разбрах защо Арман Гамаш е толкова харесван от читателите. И понеже няколко пъти пиша вече какво не е основното в книгата, може би пък е време да споделя и какво мисля, че е. За мен най-важното нещо в „Жестокият месец“ е психологизмът, и в частност превъзходната дисекция на основната тема, а именно на завистта, ревността и предателството. Същата тази завист, която прераства в ревност, която пък води до предателство. Завистта, която никога не изчезва, колкото и да бъде потискана. Особено когато е изпитвана от човек, добър в каквото прави, способен и успешен, но когато до него постоянно има някой, още по-добър. Или по-щастлив, въпреки второто място… Вплитането на ревността и завистта в историята и по двете направления беше чудесно и определено навежда на размисъл. И вади някои спомени, които по-добре да си бяха стояли погребани. Чудесно е, че Луиз Пени акцентира на психологизма като мотиватор за престъпления.

Извън това действието все така не е особено бързо и близо една пета от книгата минава във въведение, преди да започне същинската история. Дано Луиз Пени наистина не избие цялото село, че и без това вече ми е твърде идеално това село, та да има нужда да се балансира с тъмнота у всеки. И много бих искал да знам как аджеба едно уж затънтено канадско село има такова снабдяване с храна, че такова чревоугодничество откъм екзотика. Немалко страници съдържат описания, и то детайлни, на храна. Кой знае, може би пък заради чревоугодничеството да им идват странни идеи на жителите. То не са странни обичаи, гостуващи спиритисти и уикани. Във всеки случай е място, където определено бих живял, въпреки нещастните случаи.

This entry was posted in books, mystery, криминални. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *