Своенравното хлапе

Заглавие: Своенравното хлапе
Автор: Стивън Ериксън
Издател: Сиела 2016

“Boldly going where they really shouldn’t…” (из ревю в Goodreads)

Името Стивън Ериксън се свързва най-вече, предполагам, с фентъзи многологията „Малазанска книга на мъртвите“, която аз лично зарязах много отдавна и така и не довърших. Заради въпросната се изненадах доста, когато се оказа, че въпросният Стивън Ериксън е създал книга в sci-fi жанра, макар и силно пародийна такава. Една спонтанна хрумка, подкована от изненадващо положителни отзиви от хора, чието мнение уважавам, изстреляха „Своенравното хлапе“ доста напред в читателския списък, и както се оказа, за хубаво.

„Своенравното хлапе“, както стана дума, всъщност е пародия, основно на Стар Трек, но има поне една закачка с Пришълецът, а сигурно и с ред други неща, които не съм доловил. Под името Своенравното хлапе всъщност шества боен кораб на Земния космически флот, под командването на новопроизведен капитан откачалка, провеждащ първи самостоятелен полет, с екипаж подбиран по външен вид (що се отнася до женската част поне) и съставен също от новобранци със съмнителни качества. От там нататък следва нещо като спейс-опера, съставена от събития, вариращи от смешни през абсурдни до направо идиотски, превъзмогвани по също толкова абсурден начин. На места има намеци за повече дълбочина, които си остават намеци, но с оглед на вече съществуващата втора част, няма да се учудя да се развият.

Основният недостатък на Хлапето е един – книгата просто не бива да се взима на сериозно, защото не й е и това целта. Ако човек търси сериозно четиво, просто с тази тук няма да свърши работа, въпреки присъстващата на поне две места сатирична вметка на тема консуматорско общество и затъпяването от прекаляване с хедонистичен егоизъм и „образоване“ чрез телевизионни предавания, която е в десятката, както е и бегло споменатият циклизъм на възход и падение на цивилизованото общество. Но ако човек търси забавление и отпускане с действие, развиващо се в космоса, то „Своенравното хлапе“ е точната книга. Забавна, смешна до абсурдност и изключително отпускаща, на места се смях с глас или поне едва се удържах да не се разсмея. Особено на Църквата на Науката (който елемент впрочем още не мога да реша дали и той не е сатира), отношението към снимките на котенца и песните на Селин Дион съм се превивал от смях. Дано някой ден и продължението (на име „Wrath of Betty“, което ако не е гавра към втория Стар Трек филм „Wrath of Khan“, пък на!) се появи на български, а дотогава мисля да наваксам с другата пародия на Стар Трек, „Червеноризци“ на Джон Скалзи.

This entry was posted in books, sci-fi, хумор. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *