Слепоглед

Заглавие: Слепоглед
Автор: Питър Уотс
Издател: Изток-Запад 2013

За да съм съвсем честен – тази книга изобщо не претендирам, че я разбрах. Не и изцяло. Добре, че бяха бележките под линия, че да изяснят малко тежката научна терминология, но дори и с тях някои детайли ми останаха тъмна Индия. По-големият ми проблем е, че основната идея ми убягна; явно беше, че става дума за съзнанието, недостатъците му и ролята му в съществуването на човечеството, но ми липсваха достатъчно познания по темата, за да го оценя. Редом с това се развиваха теми за човешкото общество в бъдещето и първия контакт с чужд разум.

А различните анотации създават усещането, че точно последното ще е в центъра на събитията. През 2082ра, изведнъж в небето на Земята се появяват наведнъж точно 65000 неизвестни обекта, навлизат заедно в атмосферата, заснемат човечеството без то да е готово изобщо за това, и почти веднага след това изгарят. Естествено, на Земята объркването е тотално, но на принципа всяко чудо за три дни, постепенно отшумява – докато не е уловен нов сигнал, съвсем непознат и по всички свидетелства адресиран далеч не към хората. Да проучи въпроса е изпратен кораб с петима членове на екипажа, всеки от които от странен по-странен. Начело е генетично възкресен вампир от изчезнал през плеистоцена вид, като дори нуждата от такива е аргументирана научно (в пъти по-умни са от хората), а и вампирите тук не са типичните банални кръвопийци. Разказът обаче се води от името на петия член на екипажа, Сири Кийтън (който има безумно име, съжалявам), епилептик по рождение и поради което с отстранена половина от мозъка, в следствие на което въпросният е напълно лишен от емпатия и каквито и да било чувства. Поради което той е и напълно социално неадекватен и чрез него е показана и трактовката на бъдещото земно общество, в което живото общуване и в частност секса се възприемат като отживелица, характерите могат да се премоделират, а виртуалната реалност предлага съществуване и след смъртта.

Освен, че не съм сигурен до колко я разбрах книгата, вторият ми голям проблем е, че просто това бъдеще, което описва, на хора, минали на някакво следващо ниво, трансхора един вид, просто не ме привлече изцяло. Да, идеята за леснодостъпното отвсякъде знание и информация е привлекателна, но закърнелите отношения между хората и етапа на „виртуализация“ хич не са ми по вкуса. И последно, на чисто литературно ниво, първата част на „Слепоглед“ всъщност е адски тромава и направо скучна. По-нататък, в космоса и особено след срещата с извънземния обект, самоназовал се „Роршах“, стана даже интересно, но пък се намесиха по-скоро неприятните персонажи, начело с разказвача, който по никакъв начин не ми стана симпатичен и не успя да ме заинтригува, въпреки иначе предизвикателната концепция. Освен това, редуването на ситуацията кое е реално и кое изхалюцинирано по-скоро ме обърка – сякаш Филип К. Дик навремето го беше постигнал по-добре в „Камера помътняла“. Може би просто цялото натрупване на различни нишки и жанрове е изиграло лоша шега, и както имаше коментар в Goodreads, „Слепоглед“ просто не е в точния жанр…

Да, стана твърде негативно сякаш, а не биваше. Наистина ми е адски трудно да изразя каквото и да било за книга, която както вече казах, не съм сигурен до колко разбрах, а която въпреки това имаше интересни идеи. Едно е сигурно – определено ще прочета „Краят на дъгата“ на Върнър Виндж, защото ми стана адски интересно по какви критерии е изпреварила типична твърда фантастика като „Слепоглед“ за награда Хюго.

This entry was posted in books, sci-fi. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *