Една нощ през самотния октомври

Заглавие: Една нощ през самотния октомври
Автор: Роджър Зелазни
Издател: Весела Люцканова, 1994

Една от причините тази година да пиша по-малко е, че просто ми тръгна на препрочити, които правя просто за удоволствие и за които не събирам мотивация да седна да пиша. Тук щеше да се случи същото, но предвид, че за първи път успях да си направя препрочита ден за ден през целия октомври, реших да ознаменувам събитието с някоя друга драсканица. Умишлено драсканица, защото нито имам намерение да съм особено обстоятелствен спрямо една от любимите ми книги изобщо, нито е нужно – „Една нощ през самотния октомври“ е достатъчно известно заглавие, за да има нужда от кой знае какво представяне, въпреки че е издавано преди 22 години и оттогава се намира само по антикварни сергии или в читанката.

Най-ясното нещо, което помня от първия прочит през далечната 1996та, беше изненадващият избор на разказвач – Смрък, куче пазач с неочаквани способности, много загадъчен господар и котка с точно толкова неочаквани способности за най-чест събеседник. Още тогава успях да отгатна някои от другите персонажи кои са, с препрочитите през годините постепенно се изясняваха и кои/какви са останалите. Посвещението в началото е добър индикатор какво да очаква човек, а резултатът е чудесен роман, комбиниращ готически ужас и фентъзи, пречупени през приятно достъпна призма и увлекателни до забрава (затова и препрочитът ден по ден го броя за постижение, така увлича, че се забравям и не усещам как съм стигнал до края). Към това добавяме и изобилстващият хумор, лаконичният, но изразителен изказ, усещането за дълбочина – дребни загатвания подсказват колко много истории стоят неизказани зад кадър – а също и уникалната викторианска атмосфера на мистика, загадки и неизбежен конфликт, и в резултат получаваме една безкрайно уютна книга, която поне на мен ми доставя удоволствие всеки път, като посегна към нея, обикновено през октомври. Уважението, с което Зелазни използва герои и реалии от други писатели, е впечатляващо, особено що се отнася до Лъвкрафтовите изроди от една страна и Шерлок Холмс от друга, а начинът, по който всичко това и не само е вплетено в голямата Игра, детайлите за която идват на час по лъжичка, е достоен за възхищение. Жалко, че Роджър Зелазни си отиде само две години след написването на тази книга.

Мисля да спра до тук. Който я е чел, няма нужда от повече, който не е, приемете я като искрена препоръка. Въпреки отдавнашното издание, не е невъзможно да бъде открита. А догодина, октомври, може би пак ще си говорим за Отварачи и Затварячи…
А, и разбира се, заглавието е от стихотворение на Едгар Алан По:

Ulalume: A Ballad

To…
The skies they were ashen and sober;
The leaves they were crisp?d and sere—
The leaves they were withering and sere;
It was night in the lonesome October
Of my most immemorial year;

This entry was posted in books, fantasy, Horror, Зелазни, любими. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *