Ех, магесническа му работа

Заглавие: Ех, магесническа му работа
Автор: Калоян Захариев
Издател: Човешката библиотека 2014 (електронен формат)

„Ех, магесническа му работа“ (ех, това заглавие!) е дебютен роман на Калоян Захариев, позициониран в жанра на хумористичното фентъзи. След появата си в края на миналата година отнесе солидна порция възторжени отзиви, а като цяло на мен ми беше любопитен заради отличните впечатления от разказа на Калоян „За мишките и змейовете“ в сборника „Таласъмия 2010-2011“. И все пак, добре че не подходих с твърде високи очаквания.

Лазар е некромант, официално дипломиран такъв, и при това доста кадърен. Григор е слугата му, който така и не може да приеме, че господарят му няма желание да завладява света. След случайна среща, оставила в ръцете им новородено бебе, търсено от най-опасната секта убийци, двамата няма друг избор, освен да се заемат с отглеждането и опазването на бебето, като същевременно се опитат да открият кой и защо има интерес от ликвидирането на новородено.

Какво ми хареса в книгата – на първо място, двамата главни герои все пак са забавни и доволно способни и могъщи персонажи. Диалозите между тях в повечето случаи са откровено забавни, а и просто няма как човек да не се засмее на некромант с име Лазар (убеден съм, че имената на Лазар и Григор далеч не са избрани случайно). Основната история е добра, развива се плавно и сериозните разкрития идват съвсем в края. Хуморът също в по-голямата си част е забавен, но не навсякъде, а тук-таме е откровено пресилен или неудачен.

Всъщност именно хуморът е и най-същественият проблем, който имам с книгата. Вече споменах, че на места е пресилен или несполучлив, но нещата са доста по-дълбоки и опират до влияние. А то е очевидно – Тери Пратчет. Някои от шегите са не просто вдъхновени от Пратчет, а направо изкопирани. Другото, което намирам за проблемно в хумора, са изобилните сравнения с нашия свят – някак, не на място ми стоят сравнения със София, Варна, Левски и ЦСКА редом с магьосник некромант. Да, и при Пратчет съм забелязвал подобни сравнения, но най-вече в ранното му творчество, по-нататък ги изчиства. В следствие на тези сравнения е и другото, което не ми хареса, а именно worldbuilding-ът, който поне за мен е слаб и неубедителен. Да, наясно съм, че действието се развива в Долната земя, която прилича на горната, т.е. нашата, но пък никаква индивидуалност да няма е прекалено. Дори Столицата на царството (има няколко царства, лесно е да се сети човек с кого са закачка) например не е нищо по-различно от един Анкх-Морпорк, пребоядисан с някой друг елемент от София. Съжалявам, на мен това заедно с гореспоменатите сравнения ми разваля потапянето в текста. От друга страна не мога да не похваля употребата на български имена и някоя-друга черта, които пък придават индивидуалност (както и римските аналогии сред реалиите от миналото, но там съм пристрастен). Сред персонажите пък е редно да спомена и опонентът Стамат/Виталиан, но не изцяло с добро. Работата е там, че той изглежда като недоизпипан персонаж – представен уж като отличник и амбициозен до безскрупулност, а накрая не се оказва, че изобщо не бил ходил на някои от лекциите. А с малко пипване в словореда това съм сигурен, че е можело да бъде избегнато. Разните фактологически дреболии ги споменах в Goodreads, или поне тези, които ми направиха впечатление (ръстът на Наполеон и Бах вместо Бетховен при сравненията) – убеден съм, че ще бъдат редактирани скоро.

И сега като се замисля, всичкото, дето го изписах горе, оставя впечатление, че съм разочарован или недоволен. Не, не е такъв случаят – книгата е забавна и всъщност много добра като за дебют. Просто на мен другите текстове на Калоян Захариев, които съм чел, разказите, ми се сториха по-сполучливи и сякаш хуморът по-добре работи в кратката форма. Но честно казано, освен фактологическите грешки и коректорската работа, не бих променял нищо друго, ако аз бях редактор или автор (за щастие не съм) – все пак, това е искал да каже Калоян и така трябва да остане. Но да, надявам се в следващата книга за Лазар и Григор да е по-балансирано използването на описаните по-горе негативи. И освен това се надявам във въпросната следваща, каквато не се съмнявам, че ще има, да има и някакво развитие като последствия от краят на настоящата. Сега твърде много прилича на завършека на „Вещерът“ по отношение на пророчествата.

This entry was posted in books, fantasy, Български, хумор. Bookmark the permalink.

3 Responses to Ех, магесническа му работа

  1. Кал says:

    Хмм… аз не помня Пратчет да е споменавал имена от нашата реалност в книгите си за Диска, даже в най-ранните. (Но съм ги чел твърде отдавна.) При Калоян това е напълно умишлено: подчертава, че Долната и Горната (т.е. нашата) земя са част от един общ свят. (И създава дисонанс с очакванията на читателя за „непресекателност“ на фентъзито и реалността – което също забавлява, поне един определен тип читатели. 😉 )

    Между другото, при редакцията МНОГО се старахме да изхвърлим всички закачки, които твърде биеха на Пратчет. Съдейки по твоя отзив, не сме се справили повсеместно. 🙁

    Все пак смея да твърдя (о, нахалство!), че Калоян е по-добър (и по-важното, неповлиян) от Пратчет в ситуационния хумор: например поредицата с „парите или живота“. Тя ми тече в главата като филм на Бъд Спенсър и Терънс Хил…

    Продължение, хаха… Искаш ли ТИ да го редактираш двайсет месеца?

    Шегувам се. Калоян много е задобрял междувременно. Но не знам дали предвижда нови истории с Радостина.

    • Филип says:

      Ами, Пратчет има такива, да – този от “Фантастична светлина” го помня най-ясно, мисля, че имаше и други:

      “— Герой? — Уърт успя да натъпче тази единствена дума с много значение. С такъв тон на гласа в една друга вселена един южняк би казал „мръсен янки“.”

      Колкото до света, аз съм особен тип читател, и имам специфични очаквания към worldbuilding, а именно, да ми е убедителен в различността си, тоест да не прилича твърде откровено на нашия свят или поне да има собствена индивидуалност. С което между впрочем Калоян се е справил в ПЪТИ по-добре в разказа си за конкурса “Забравения Запад” – сега не ми се търси линк, но вярвам се сещаш за кой говоря (между другото, разказът му от този конкурс ми хареса адски много и ми се струва, че заслужаваше по-високо класиране, но пък не съм чел останалите преди него, за да съм категоричен, така че това нека си остане така. Освен това, историята с Григор и Лазар и демоните и хотела, не помня заглавието, както и споменатият „За мишките и змейовете“ искрено ме разсмяха, като ги четох за първи път).

      Комедиите с Бъд Спенсър и Терънс Хил, уви, съм ги забравил, така че приемам на доверие.

      А за продължение споменах само заради отворения край, който предразполага за такова. Т.е., пророчествата до колкото съм забелязал по други четива, масово са инструмент, който непременно трябва да проработи, т.е. да послужи и да се сбъдне. Ако идеята на Калоян е въпросното да е грешно, отново, то това е различно виждане на самата концепция за такива, но въпросът “ами ако вземе, че се сбъдне, какво правим?”, за мен си е съвсем валиден такъв (и ако помниш как точно завърши “Господарката на езерото”, последната книга от серията за Вещера, същият този мой въпрос важи с пълна сила и за там). За това и този коментар, затова и въпросът за продължение. А и краят от гледна точка на Радостина и къде завършва предполага някак такова.

      И пак – книгата всъщност ми хареса и на доста места ме разсмя, но очаквах сякаш повече. Вече какво точно, не знам, защото ако знаех, сигурно щях да го напиша сам. А виж това последното – незнанието, демек – е моят огромен проблем, който ме тормози по отношение на четивата от години, поради която причина рядко давам на нещо скоро прочетено 5/5. Защото ми се чете нещо в някаква насока, но това, което захвана, не винаги ми покрива очакванията.

      • Кал says:

        Да, определено не си го спомнях този на Пратчет. 🙂

        За специфичните вкусове те разбирам напълно. (И ни за миг не съм си помислил, че не харесваш книгата. Три звезди в Goodreads означавa I liked it. 😀 ) А за търсенето на онова неуловимо чудо… I feel you. (И толкова по-голяма бе изненадата ми, когато се оказа, че Will Grayson, Will Grayson ми го даде. Не ми се беше случвало от… година?)

        Финалът на „Господарката на езерото“ вече ми избледнява… но с изумление открих, че трите игри за Вещера продължават историята от книгите. И става дума за пророчеството. 😉 И финалът (по-точно, финалите) им са на що-годе същото ниво като книгите на Сапковски. Потърси си в Youtube “Witcher 3 movie” (може и предните, въпреки че двойката ми беше скучновата… също като средните части от поредицата – твърде много дворцови интриги, твърде малко развитие на героите).

        Да питаме ли Калоян дали планира продължение?

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *