Raising Steam

Заглавие: Raising Steam
Автор: Тери Пратчет
Издател: Corgi Books 2014 (paperback)

Преди броени седмици – на 12 май – си отиде един от най-популярните и обичани писатели в последния четвърт век, сър Тери Пратчет. В миналото творчеството му заемаше не малка част от четивата и влиянието му върху мен беше значително, но в последните години сякаш се поотчуждихме. Въпреки това новината за кончината на Пратчет ме натъжи, и то доста (само в един единствен случай досега ми е било по-тегаво, че си е отишъл човек, имащ значение за мен, но когато не познавам лично, и това е Джон Лорд) и затова реших да се опитам поне от малко да се върна в миналото, един вид, и да си припомня какво харесвах в Тери Пратчет и какво го направи мой любимец навремето. Само че определено не уцелих подходящата книга.

„Raising Steam“ е последната книга за света на Диска, издадена докато Тери Пратчет бе между живите (още една, The Shepherd’s Crown, за Тифани, се очаква наесен) и целенасочено или не, се оказа кръгло число, а именно, 40тата книга за света на Диска. Уви, качеството не е като за юбилейна книга. Пратчет и преди е имал не толкова силни издания, но откъм 2006та насам, т.е. от периода, в който го диагностицираха с Алцхаймер, качеството на новите му книги пое тенденция надолу, поне що се отнася до света на Диска (все още не съм чел Nation и Dodger, няма да ги коментирам). Това бе особено видно в предходната, “Snuff”, и уви, важи и за „Raising Steam“, макар че последната е малко по-добра.

„Raising Steam“ навява мисли за “Raising Taxes” – обявената по едно време трета книга за Мойст фон Липвиг, и той действително е една от централните фигури в книгата, но не е единствен. Всъщност фокусът е новото изобретение на новото попълнение Дик Симнел, а именно парен двигател, способен да задвижва метална конструкция, тоест влак. Както и странната фиксация на Ветинари въпросният влак да се разпростре максимално бързо, ако може – за вчера, до максимално много места, включително отдалеченият на няколко хиляди мили Юбервалд. За целта Мойст разполага с гения на Симнел, парите на Хари Краля, както и с голямо количество гоблини, оказали се извънредно подходящи за механици. Разбира се, има и опозиция. Някаква…

Нарочно или не, тук присъства един солиден процент от многобройните персонажи, населяващи Анкх-Морпорк, а и не само, макар и някои да се появяват за съвсем кратко (Ринсуинд и магьосниците примерно). На картата в началото на книга – аз поне не помня случай роман за Диска да е имал карта досега – пък са отбелязани немалко места, неспоменавани от отдавна, като например Чирм, гората Скънд, Овчи Рид. Носталгичната вейка в началото ми беше добре дошла и ме настрои по-скоро положително. После обаче дойде на практика солидната липса на предизвикателство пред героите, както и яростната убеденост,
че каквото се прави е правилното. Още “Snuff” страдаше от прекалено непредизвикателния сюжет, тук е положението е същото. Сега, факт е, че при Пратчет сюжетът нерядко има само спомагателна функция, но елементарността му последните две книги е прекалена. Дали покрай болестта, не знам, но Пратчет сякаш е загубил онова умение да казва важните за него неща по по-тънък (и чувствително по-ефективен и замислящ) начин, сега каквито послания и идеи е решил да има, се веят като знамена, и то не винаги особено успешно. Другото, което беше не наред, странно или не, бяха персонажите – и Ветинари, и Дръмнот, Адора Бел, джуджетата се държат по доста нетипичен за изградени персонажи начин, на моменти в разрез с досегашното. Споменавайки джуджетата, „Raising Steam“ освен върху Мойст и “Snuff” надгражда и върху случилото се в „Петият слон“ и „Туп!“, така че присъствието на джуджетата е осезаемо.

Мисля да спра дотук, честно казано. Няма желание да изпадам в дребнава заядливост или критика, особено когато захванах книгата с изцяло добри намерения. Просто не мисля, че е редно, особено предвид, че „Raising Steam“ си има и достойнства – типичният за Пратчет изказ изскача постоянно, има немалко шеги, сатирата също е налице, макар и не толкова остра. Няма да я препоръчвам изрично, който е почитател на Тери Пратчет така или иначе рано или късно ще я прочете. Но на мен ми е безкрайно тъжно какво направи алцхаймера с такъв брилянтен ум като Пратчетовия, затова ще си запазя добрите спомени от преди, може би скоро ще си препрочета някои от любимите – било то „Музика на душата“, „Господари и господарки“, „Стражите! Стражите!“ или „Цветът на магията“. Почивай в мир, сър Тери, каквото си дал на литературата и света като цяло, нищо не може да ги отнеме или изкриви.

This entry was posted in books, Непревеждано, сатира, Тери Пратчет. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *