The White Wolf’s Son: The Albino Underground

Заглавие: The White Wolf’s Son: The Albino Underground
Автор: Майкъл Муркок
Издател: Aspect 2003

Третата част на трилогията “Dreamquest”, или “Elric and Oone von Beck”, или “Elric: The Moonbeam Roads” (според изданието), освен много достоен завършек на трилогията, е и един чудесен завършек на цялата сага за Вечния Шампион, който, оказва се, не само не противоречи на завършекът от “The Quest for Tanelorn”, ами го и надгражда. И освен това е един от най-добрите романи на Муркок изобщо, поне от тези, които съм чел, въпреки едно-две препъни камъчета.

Голяма част от повествованието и тук се води от първо лице, но този път само от един персонаж – Oonagh Beck, 12 годишната внучка на Улрик и Оона (не пряка, а от осиновените им деца) от предните две части. Действието започва през неопределена година към края на 20 век, в Йоркшир, където момичето с мега странното име пребивава през лятото с родителите и братята и сестрите си. Животът им си тече спокойно, до момента, в който една среща на Oonagh с тайнствен непознат не отключва верига от събития, започващи с едно земетресение и пропадането на Oonagh в подземния свят на Mu-Ooria от „The Dreamthief’s Daughter“, а от там и в още по-странни и зловещи места. Преследвана от зловещи непознати с неподозирани за нея умения, търсена от неочаквани приятели, притежаващи също толкова странни способности, пред Oonagh се откриват напълно непознати до момента реалности и възможности. Както и неочаквани роднинства, и плашещи приключения, и невъобразими опасности, които застрашават самото съществуване на мултивселената.

Това, разбира се, е съвсем кратък обзор, и то засягащ само Oonagh и далеч не изчерпателен, особено на фона на списъка с персонажи и локации, появяващи се в текста. Ясно е, че отново ще става дума за издънките на рода фон Бек (впрочем за него, както и за връзката му с Граала, по-подробно ще стане дума когато се добера до книгите, посветени нему), както и за Елрик от Мелнибоне, който този път няма е представен в трето лице, и то под формата на разказ, който Уна Персон (една личност, участваща в поне три други серии на Муркок, включително тези за Осуалд Бастабъл и Джери Корнелиус и за която се твърди, че е Ооне от The Fortress of the Pearl, т.е. майката на Оона фон Бек) разказва на… Майкъл Муркок и съпругата му! Шах с пешката, буквално. Може би вече е станало ясно, но да го кажа в прав текст – това е книгата с най-много преплетени линии с други персонажи от мултивселената на Муркок. Освен Елрик, представителите на фон Бек и Уна Персон, тук са още гореспоменатият Осуалд Бастабъл, Лобковиц (от къде ли не), Фроментал от тетралогията за полковник Пият, St. Odhran и Renyard от “City of Autumn Stars”, към края се появява дори Ерекосе и една странна версия на Джон Дейкър (същите от предния пост за “The Eternal Champion”), която от една страна поражда един доста интересен WTF момент, от друга зверски намек за цикличността и повторяемостта на Мултивселената, т.е. краят е просто ново начало. Тук са разбира се и дежурните антагонисти Gaynor the Damned и Klosterheim, плюс едно кратко включване от Second Ether серията. Но най-голямата изненада, поне за мен, са неспоменатите досега персонажи, които включват и изненадващият трети свят, където се развива действието.

Изненадите от по-горе ги възприемам като такива, защото Муркок в прав текст е заявявал, че Дориан Хоукмуун и светът му не са му най-любимите творения, като в подкрепа на това твърдение е и фактът, че не се е връщал към тях от 1975та насам (т.е. от “The Quest for Tanelorn” и “The Sailor on the Seas of Fate”; също така е казвал, че поне част са писани изцяло за пари, въпреки че поради чувство на дълг към читателя Муркок е дал и в тях най-доброто, на което е способен). За мен лично това е жалко – изпитвам симпатия към Хоукмуун, който изглежда е един от малкото уравновесени и положителни персонажи на Муркок, включително и заради четените на младини издавани на български негови книги, „Сага за Руническият жезъл“. Освен това светът на Гранбретан изглеждаше обещаващ и интересен, макар и доволно брутален, и някак беше странно, че така е зарязан. Сега това е поправено – близо две трети от действието се развиват в същия този свят, макар и леко свърнал от основната сюжетна линия на „Руническия жезъл“ някъде към края на втора книга от нея. По тази причина налице са болшинството от върхушката на Гранбретан, дори и да се появяват за малко, технологиите и научните й аспирации играят солидна роля в сюжета, дори и Хоукмуун и граф Медни се появяват за малко, макар и в леко изменена версия. Гранбретанци разбира се не са от положителните персонажи и благодарение на постиженията и знанията си са основна заплаха за мултивселената, импониращи си чудесно с нихилистично самоунищожителните аспирации на Gaynor и Klosterheim.

Относно Елрик, това е последната част от неговия сън, продължаващ 1000 години (The Dream of Thousand Years), затова и прологът и епилогът всъщност са пасажи от Stormbringer. Тук освен това има и кратко резюме на целия сън на Елрик и ролята му на земята, която е странна и се изразява не само в съществуването на измислената област Waldenstein, намираща се някъде между Германия, Австрия и Чехия и столицата и Миренбург, ами и в самото съществуване на рода фон Бек и албиносите му представители. Бидейки сънуващ, Елрик е чувствително по-различен от този в Stormbringer – всъщност ако човек ги зачете последователно и не знае кога са писани, много ще се изненада от промяната между Елрик от Stormbringer и Елрик от The White Wolf’s Son. За щастие е очевидно, че книгата е творение на късния Муркок, писана близо 40 години след Stormbringer, и затова преобладаващия там angst, както и деструктивно нихилистичните повеи в ранния Муркок тук ги няма. Самият той се развил като писател за тези години, чувствително, и това се усеща – дори Гранбретан с жестоките си наклонности и нрави изглежда по-изпипана и по-жива, да не говорим за двете версии на Миренбург.

В заключение, тази книга наистина е мащабен финал. Не само на настоящата трилогия, не само на сагата за Вечния Шампион (както стана дума, не противоречи на предишния от “The Quest for Tanelorn” и го допълва и надгражда, а до колкото усещам е и в синхрон с третия такъв, този от „Second Ether“ серията), не само, че е последният роман за Елрик, но е и последният роман, който Муркок е написал към настоящия момент – до колкото прочетох, няма намерение да пише нови, а смята да се задоволи с кратката форма. Чудесен завършек, но това по никакъв начин не означава край на заигравките ми с творчеството на Майкъл Муркок – все пак, втора и трета книга за Ерекосе предстоят, “Second Ether” омнибуса пътува към мен, а освен това сериите за Осуалд Бастабъл (която се твърди, че е прото-стиймпънк!) и Корум също си чакат реда. Както и танцьорите в края на времето (The Dancers at the End of Time) и фон Бековци също си чакат реда. Само време да има 🙂

This entry was posted in books, Elric, fantasy, multiverse, Непревеждано. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *