Руският съсед

Заглавие: Руският съсед
Автор: Михаил Вешим
Издател: Сиела 2013

Ако перифразираме стария виц, добре, че е хуморът, че да си кажем истината. Казаното с пълна сила важи за „Руският съсед“ – окачествена като хумористичен роман, това е трета книга на Михаил Вешим в този дух след „Английският съсед“ и „Нашингтон“ (по същество и продължение, защото има не една или две препратки към въпросните). За разлика от тях обаче, „Руският съсед“ е по-скоро тъжна и стискаща за гърлото, от колкото смешна. И въпреки това е най-добра от трите.

Сюжетно книгата е подобна на „Английският съсед“, типажите вътре също. Отново има село, Ново Плодородно, където местните отново са се отказали да обработват земята и търсят как да забогатеят по втория начин, или по третия, а междувременно си уплътняват дните в кръчмата. И отново има купувач, , всъщност втори; но първият е шотландец и присъствието му не е донесло кой знае какви промени, освен една игра. Новият е руснак, от онези с много пари и джипове, и не иска да купи къща, а цялото село накуп. И го получава…

Както казах, това не е смешен роман. Тук има всичко, с което човек може да свърже връзките между СССР/Русия и България, най-често в негативен за нас аспект, и далеч не само в наши дни – справка селският паметник и историята му. Има го безкрайното преклонение към всичко руско, в маса случаи криворазбрано, има ги представителите на старата школа, обучени и възпитани в безкрайна вярност към Русия, има го и съмнителното пробуждане на някои на тема криворазбран бг-патриотизъм. Има и редица паралели с реални злободневни събития – тукашните версии на катастрофата на Максим Стависки, на Пуси Райът, Гълъбин Боевски, паметникът на съветската армия, АЕЦ и ядрени отпадъци и еко катастрофи са очевидни. Очевидни са, и ми харесаха също така положителните роли, отредени на интернет комуникацията и зелените движения. Като цяло обаче, освен към края и малко насиленият хепиенд (привиден такъв!), настроението е минорно, при все, че стилът на писане не е такъв – но с тема като криворазбраната българска русофилия, няма как да е иначе. Най-важното обаче, и тук, и в предните две книги, внушение от втори план е красноречиво – най-големият проблем на България са най-вече българите и мисленето им.

Иначе книгата е в обем скромните 250 страници, и ако човек има възможността да го направи, се чете за час-два (при мен точно така се получи). Напълно е възможно някой да реши, че книгата е лековата, но според това е далеч от истината. Бих я препоръчал на всеки освен на най-крайните русофили – на тях току-виж им приседнала.

This entry was posted in books, българска история. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *