Владетелят на кулата

Заглавие: Владетелят на кулата
Автор: Антъни Райън
Издател: Бард 2016

„Владетелят на кулата“ е втора книга от трилогията „Сянката на гарвана“. След като първата ме изненада наистина приятно, подходих с малко притеснения към продължението, защото очакванията ми бяха все пак високи. За щастие, до голяма степен се покриха.

Повечето мнения, на които попаднах, в учудващ синхрон я сочеха като по-слаба от първата, но по мое мнение случаят не е съвсем така, при все, че недостатъци има. Първият от тях е сякаш разкъсаната фокусираност, дължаща се на повечето гледни точки – в „Кръвна песен“ действието се проследяваше през очите на Вейлин, с интерлюдии от алпиранския историк Верниерс, тук към тях двамата има още три гледни точки, през още три персонажа, равни по присъствие и даже надминаващи Вейлин. Вторият недостатък остава появилият се почти от нищото главен враг в лицето на Воларианската империя, чиято мотивация, логика и причини да са гадовете, които са, остават загадка за третата част. Същото важи впрочем и за останалите лоши.

Извън тези неща обаче „Владетелят на кулата“ е достойно продължение, което развива действието и персонажите и разширява света. Действието започва буквално в края на интерлюдиите от „Кръвна песен“, които пък от своя страна се развиват пет години след основното действие там. Вейлин се завръща в Обединеното кралство, но не за да остане. Изминалите години са променили и кралството, и него самия, и затова, когато получава властта в Северните предели от името на новия крал, не се колебае и за миг. Там обаче го очакват нови проблеми и загадки, а за най-голямата заплаха не подозират нито той, нито някой в кралството. Тя идва отвъд морето на изток и в нея е замесен някогашният близък приятел на Вейлин, Френтис, смятан за загинал, но вместо това поробен в чужда му земя и заставен по магически път да извършва дела, които не желае по никакъв начин.

Книгата отново следва структурата на първия том и е структурирана в пет части. Началото е малко мудно, но някъде към средата действието буквално полита и се превръща в открита и тотална война, проследена от няколко гледни точки, кулминиращи в една много добре описана обсада, превърнала се в истинска касапница. Отново военното фентъзи е фокус, като войната въобще не е героизирана, а е представена в доволно мрачни краски, като, повтарям се, знам, може би прекаленото демонизиране на нашествениците е с цел ясно да демонстрира колко гадно нещо всъщност е войната. Като допълнение се изясняват и някои висящи елементи и мотивации от първата книга, други обаче остават за третата част. И за нея ще пиша скоро.

This entry was posted in books, fantasy. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *