Неестествени твари

Заглавие: Неестествени твари

Автор: Сборник, подбор Нийл Геймън и Мария Дахвана Хийли

Издател: ProBook 2015

Въпреки името на Нийл Геймън, акцентирано на корицата, в този сборник с разкази той е основно съставител и има точно един текст. Не че който е заинтересован ще се уплаши от това, де. Забелязал съм, че Геймън има твърдо ядро фенове, някои от които кълнящи се в едва ли не всеки негов текст. Аз не стигам чак дотам, най-малкото защото не съм чел достатъчно (начело с „Американски богове“, например), а и защото едниствената книга, която цялостно харесвам, е „Книга за гробището“. Но както и да е, това е тема за другаде.

Общата тема тук са фантастичните създания, или неестествените твари от заглавието. Както всяка антология, така и тук има както попадения и открития, така и откровени бози. Жанрово разнообразие има, не истории са в един стил, отново с върхове и низини. Има фентъзи, хорър, истории подобни на приказки, басни или даже притчи, както и пост-апокалиптична фантастика. Неприятната тенденция старите и опитни автори, както и тези от старата школа, да изпъкват преобладаващо над почти всички по-млади автори трудно би останала незабелязана. Разказите са общо шестнадесет, и са както следва:

  • 1. •, Геън Уилсън – Геън Уилсън го свързвам най-вече с желанието да си намеря бройка от илюстрираното от него издание на „Една нощ през самотния октомври“, но се оказа, че го бива и като писател. Тази кратка и преливаща в ужас история носи изненадващ викториански дух и изненадващо чудовище с още по-изненадващи характеристики.
  • 2. „Осите картографи и пчелите анархисти“, Е. Лили Ю – Една от малкото приятни истории от по-млад автор, и все пак имаше елемент на безличие.
  • 3. „Грифонът и младшият свещеник“, Франк Р. Стоктън – много хубав разказ, вече на повече от 150 години, но звучащ актуално и днес с чуденията на тема кой е истинският злодей, чудовището или тълпата.
  • 4. „Злата Озиома“, Неди Окорафор – по-скоро скучна история с африканско място на действие.
  • 5. „Птица слънце“ – Нийл Геймън – типичната за Геймън придадена реалност към истинския ни свят, което винаги ми е пораждало резерви в уменията на Геймън в светостроенето. Това обаче се компенсира с много добре загатнатата цикличност, с качественото намигване към екзотичните клубове от 19 век и от врътката накрая. Птицата слънце от заглавието всъщност е феникс.
  • 6. „Мъдрецът от Мезая“, Даяна Уейн Джоунс – напомни ми за историите на Лорд Дансени, съвсем в духа им е. Иначе си личи майсторлъкът на стария майстор, а борбата на хаос с нарушаване на правилата задължително води до още повече хаос.
  • 7. „Габриел-Ернест“, Саки – първата върколашка история в сборника е приятна, макар и не особено оригинална. Отново се усеща класически дъх на история от по-класически литературни времена.
  • 8. „Папатуканът или леля Уилъби“, Едит Несбит – отново си личи майсторът в една история, носеща доста натрапчив полъх от Алиса. Само че този път страната на чудесата е по-лесно достижима и силно нуждаеща се от някой, който да сложи нещата в ред.
  • 9. „Звяр до корен“, Мария Дахвана Хийли – скука, и то от съставителката, подбрала разказите заедно с Геймън. А жалко, защото историята за Звяра в гората обикновено обещава интересни развития.
  • 10. „Бягството на коня“, Лари Нивън – единствената чиста фантастика в сборника, и един от редките случаи постапокалиптична такава да ми хареса. На всичкото отгоре е и забавна с разчепкването на последствията от рисковани изследователски мисии, в които човек няма точна представа какво търси, особено в миналото. И как може да се обърка кон с еднорог.
  • 11. „Призматика“, Самюъл Дилейни – другият майстор на твърдата фантастика (освен Лани Нивън) се отчита с хубава приказка за смелост, цветове и здрав разум. Наистина хубава история.
  • 12. „Мантикората, русалката и аз“, Меган Курашиге – авторката е представена като занимаваща се основно с танци, и съдейки по този разказ, по-добре да се фокусира върху тях. Не ме впечатли с нищо, а започна обещаващо с място на действието Музей по естествена история.
  • 13. „Завършеният върколак“, Антъни Баучър – а ето това тук може да претендира за най-доброто в сборника. Право от пълп епохата, публикуван през 1942ра, този разказ е невероятна комбинация от ноар, хорър и шпионска история. Освен това е най-дългият и има достатъчно място историята за неуспелия професор, превърнат във върколак, да се разгърне както трябва. Има разбира се фатална жена, холивудска актриса, агенти под прикритие и нацистки шпиони.
  • 14. „И усмивка на лицето“, Нейло Хопкинсън – тийн драма със съвсем скромен фантастичен елемент. Съжалявам, но тийнейджърските истории по ред причини не са ми на сърце, включително и по лични драми и не съвсем приятни спомени и предпочитам да не си ги причинявам. Тази също не ме впечатли.
  • 15. „И океаните, и стридите“, Аврам Дейвидсън – тук пък кой знае защо се присетих за оживелите пазарски колички на Тери Прачтет в „Жетварят“. Също и единия от двамата главни герои, Фърт, ми беше доста присърце. Приличен разказ, но дотам.
  • 16. „Добре дошла, милейди Смърт“, Питър С. Бийгъл – още едно майсторско произведение с викториански и готически полъх, който за пореден път доказва, че ексцентризмът си има цена, особено когато някой покани Смърт на бал. Хареса ми.

Българското издание е добро, запазени са илюстрациите от английските издания, обаче на ниво коректура нещата откровено не са добре, а където се е налагало пренасяне ситуацията е преобладаващо плачевна. Наличието на правописни грешки също не е хубава новина, но ако човек се абстрахира от това и забрави бързо слабите попълнения, сборникът е всъщност доста приятен.

Posted in books, fantasy, Horror, sci-fi, разкази | Leave a comment

Мечове срещу смъртта

Заглавие: Мечове срещу смъртта

Автор: Фриц Лейбър

Издател: Изток-Запад 2018

По една или друга причина Фриц Лейбър, един от бащите и впоследствие майстори на жанра „Меч и магия“, остана силно непознат у нас. Не се наемам да коментирам защо, но е е факт, че дори покрай глада за фантастика и фентъзи през 90те бяха преведени само отделни разкази, и то без особено афиширане. Чак около 2005та в малък тираж излезе „Мечове и черна магия“, но не получи достатъчно внимание и извън заинтересуваните остана незабелязано. Чак миналата година издателство „Изток-Запад“ се престраши да издаде втората книга от събраните съчинения за Фафрд и Сивия Мишелов, „Мечове срещу смъртта“.

Директно си казвам, без уговорик –  „Мечове срещу смъртта“ се оказа чудесно фентъзи от старата школа, дошло в подходящ момент, и харесало ми доста повече, от колкото първата книга от колекцията на Фриц Лейбър. Съдържа десет разказа за Фафрд и Сивия Мишелов, писани в рамките на десетилетия и подредени в нещо като хронологичен ред тук, а самата книга се явява втора поред от гледна точка на хронология. Това последното има нужда от малко пояснение, мисля, та – първата поява на двамата емблематични герои е през 1939 с разказа “Two Sought Adventure”, който за радост се намира и в този сборник, под името „Cкъпoцeннocти в гoрaтa“. До към шестдестте години на миналия век Фафрд и Сивия Мишелов съществуват в отделни разкази, развиващи се в различни периоди от живота им, но тогава Лейбър успява да организира историите в хронологичен що-годе ред, да попълни липсите и да ги издаде под формата на сборници (съвсем в духа на епохата и на нещата, които например Л. Спрег де Камп направи за Робърт Хауърд или как Майкъл Муркок организира хронологията на Елрик от Мелнибоне). Е, този тук е вторият такъв, като в него има както много ранни истории, така и някои, писани непосредствено преди издаването му, като например откриващата. Иначе историите са общо десет и са следните:

  • Oмaгьocaният кръг.
  • Cкъпoцeннocти в гoрaтa.
  • Дoмът нa крaдцитe.
  • Пуcтият бряг.
  • Виeщaтa кулa.
  • Пoтънaлaтa зeмя.
  • Ceдeмтe чeрни жрeци.
  • Нoкти в нoщтa.
  • Цeнaтa нa утexaтa.
  • Мaгaзин зa чудeca.

Няма да коментирам по отделно, няма смисъл. Само ще вметна някои произволни наблюдения, като например това, че тук светът на Неуон (английското Nowhen, тоест не-кога, прочетено на обратно) е основно загатнат, а по-голямата част от действието не се развива в емблематичния град Ланкмар. Изненадващо или не – по-скоро не, Лейбър притежава същото умение като Зелазни да казва доста с малко думи – това не пречи, а оставя желание за още, особено за хората, искащи да разберат как точно Ланкмар е вдъхновил например Анкх-Морпорк. Разказите не са особено дълги, битки има, но нито грамадният северняк Фафрд, нито дребният Мишелов разчитат само на бойни умения, което е чудесно. И в двамата има немалко интелигентност, от различен тип, но помагаща им да се измъкнат от всевъзмони капани, магически или не. Всъщност магията е доста скромна като присъствие и не е кой знае колко на фокус, а фантастичните твари са редки, до толкова, че да не омръзват и да си остават екзотика и загадка.

Трудно ми е да определя любима история, но не бих могъл да посоча и някоя, която да ме е подразнила, така че всичко е наред. Надявам се да се появят и следващите томове от събраните съчинения, но това, до колкото подочух, е в пряка зависимост от продажбите на тази книга. Предвид не особено високата цена, изводът какво би следвало мисля, че е ясен.

Posted in fantasy, old school | Leave a comment

Тигри в калта

Заглавие: Тигри в калта

Автор: Ото Кариус

Издател: Прозорец 2018

Отдавна не бях чел мемоаристика от Втората световна война, та появата на „Тигри в калта“ беше идеален момент за един вид завръщане. За който не знае, авторът Ото Кариус е един от най-успешните танкисти през войната, един от най-резултатните по брой поразени цели, и единственият, написал мемоари след войната. Последните са подкрепени от учудващо опазените от него полеви заповеди, оцелели и след мирните договори.

Всичко това щеше да е чудесно, ако Кариус имаше малко повече литературен талант. На места си личи как книгата само би спечелила от повече литературна редакция, особено в средната част. На обратната страна на медала са не съвсем лицепритните разкрития, които Кариус поднася за поведението на съюзниците към германците и особено към военнопленниците, както и обективността му. Той пише единствено за събитията и военните действия, които е видял лично, така че не очаквайте описания за Сталинград или Курск. Тук акцентът е основно върху Ленинградския фронт и оттеглянето от него, тоест все на север, до момента с тежкото раняване на Ото Кариус, което го вади от бойните действия там. От там следват няколко месеца възстановяване и краят на войната, който Кариус посреща на западния фронт начело не на танкове, а на самоходни оръдия. Като приложение пък са прибавени част от въпросните полеви доклади, запазени по чудо след войната, които дават допълнителна представа за събитията, въпреки очакваната си суховатост. Иначе мен лично ме изненада колко млад всъщност е бил Кариус по това време, по най-известният му портрет, с бялата униформа, това не личеше толкова.

Като цяло, „Тигри в калта“ е интересно и явно достоверно свидетелство, страдащо обаче от недостатъчно литературно ниво. Последното все пак сериозно се чудя дали не е заслуга на превода, който не ми остави впечатление за високо ниво, а подозренията, че не е превеждано от немски не мога да ги пренебрегна. Самият факт, че Кариус не е преследван след войната явно доказва, че няма какво да покрива и не си измисля, а също така не изпада и в безкрайни хвалби за себе си и винаги отчита заслугата и на другите около него. Това е безспорен добър атестат за него. И все пак, сякаш „Пилот на Щука“ на Ханс-Улрих Рудел и „Проиграни победи“ на Ерих фон Манщайт ми бяха по-интересни навремето.

Posted in books, history, военна история | Leave a comment

Други песни

Заглавие: Други песни

Автор: Яцек Дукай

Издател: Колибри 2015

Без никакво преувеличение, това е една от най-странните книги, които съм чел някога. Истинско предизвикателство за четене, но в крайна сметка в края останах с по-скоро смесени чувства и от към хубаво, и от към не толкова хубаво.

Първата изненада дойде още в началото, когато отворих за първи път книгата. Очаквах твърда фантастика, вместо това получих неочаквана смесица от поне три жанра. Всъщност, понеже се затруднявам да напиша кохерентен текст, ще карам баналната, с малко раздути плюсове и минуси.

Плюсове:

– Убийствено добро светостроене, издържано и изпипано – това безспорно е най-силната страна на романа. Действието се развива на една земя, подобна на нашата, но не съвсем; всъщност познатите физични правила тук не важат и вместо това вселената се движи на базата на Аристотеловата метафизика. Тоест, имаме пет елемента, които съставляват всичко, Земята е в центъра на вселената и останалите небесни тела обикалят в сфери около нея. Това е първата огромна разлика, втората е наличието на така наречените кратистоси – много, ама наистина много могъщи хора, способни да налагат Формата си на околния свят и на практика разпределили си го. Мисля, че частта с Формите пак се основана на философска концепция от елинистичната епоха, подозирам на Платон, но не се наемам да твърдя със сигурност дали или коя точно, липсват ми познания. Всъщност разликите са много, начело с наличието на нещо като магии и факта, че историята въобще не е същата. Първият кратистос е бил Александър Велики, не е умрял на няма 33 години, а доста по-късно и основаната от него империя е дала име на цяла епоха.

– Влиянията от елинизма и класическата античност работят и са вплетени изненадващо сполучливо. Да, точно така – при все, че действието се развива по груби сметки в някакъв доста по-напреднал аналог на земния 18 век, светът е изграден на базата на елинистичната култура, най-разпространеният език е гръцки и страниците изобилстват с на моменти неразбираеми термини с гръкоезичен произход. Е, по описание някои са очевидни какви са (примеро пиросидерите са оръдия), но не всички.

– Жанрово многообразие – има фантастика (Луната е населена, има нещо като извънземно нашествие, а финалът е в космоса), алтернативна история (за това стана дума по-горе, но примерно готи, хуни, Вавилонските държави съществуват доста по-късно, от колкото в истинската история, а началото е в град Воденбург някъде на територията на Белгия, който въобще не знам дали същестува дори като аналог, но тук е един от най-важните градове в Европа), стиймпънк (нещо като дирижабли, експериментални парни машини в Хердон, тоест Америка), екшън (в скромни количества, но има), детективска история (съвсем малка, колкото да пришпори главния герой в правилната мисловна посока). За това вече стана дума, но продължава да ме удивлява.

Плюс/минус:

– Историята е странна и на моменти бавна и напоителна от не най-приятния тип. Всъщност доста бавна. А иначе, сюжетът се върти около Йероним Бербелек, някогашен велик стратег и военачалник, за когото се носят легенди, дори и в настоящото му битие като търговец. Преди години е претърпял поражение, доста катастрофално, от един от преждеспоменатите кратистоси, но го е претърпял по начин, който далеч не е замъглил славата му. Понастоящем е попаднал в плановете на други сили, включително и такива, търсещи начин да си върнат присъствието и властта на земята, и се оказва в ролята на внимателно насочвана и подбутвана пешка към не съвсем изяснена цел. Защото дори и предполагаемото извънземно нашествие, изменящо Африка,  поражда съмнения в същността си.

– Стилът е неравномерен и на моменти и тотално различен в рамките на една страница. Това резултира в на моменти откровено дразнещи пасажи и стилови промени, включително и рязко превключване в дразнещото ме сегашно време. На обратния полюс се оказаха описателните пасажи, които дават изненадващо добра представа за света.

Минуси:

– Героите са преобладаващо неприятни, начело с главния, въпросният Бербелек, който на моменти се държи като арогантен задник. Останалите с нищо не можаха да ми станат симпатични, начело с тайнствената манипулаторка Шулима Амитаче, която чак към средата стана ясно каква игра играе и чия пионка е. Макар че пионка не е съвсем точно.

– Шансът човек да се загуби и обърка е огромен. Книгата е пълна с понятия, производни от философски концепции от античността и преобладаващо с гръцки езиков произход. За пиросидерите стана дума одеве, но далеч не са само те. И докато с малко мисъл може да се разбере какво са например текнитеси (майстори, лечители, в зависимост от контекста и на какво точно са), ареси (професионални войници) или нимроди (ловци), в редица случаи далеч не е така. Липсата на карта също не помага, особено по време на първия поход в Африка.

– Краят, уви, е разочароващ. Доволно отворен и неясен, начело с намек, че нещата с нашествието не са това, което изглеждат, както и с малко претупаната развръзка. Не вярвам да има продължение, и всъщност по-добре.

Финално, не мога да кажа, че съм недоволен, но определено „Други песни“ не е точно това, което очаквах. Отне ми близо месец и половина да я завърша и въобще не съм сигурен, че я разбрах напълно. Какво ти, наистина не съм. Обаче не съжалявам изобщо. Много искам да разбера какво ползват (да сме културни все пак) в тая Полша, че им хрумват подобни литературни идеи и че се появяват такива писатели. Скоро може да стигна и до „Лед“, другата преведена на български книга на Яцек Дукай. И като стана дума за преводи – преводът на „Други песни“ е равносилен на подвиг и справката за преводача Силвия Борисова в края на книгата е напълно на мястото си.

Posted in alternative history, books, sci-fi, steampunk | Leave a comment

Генометрия

Заглавие: Генометрия

Автор: Сборник с разкази, съставители Гарднър Дозоа и Джак Дан

Издател: ЕГИ 2002

„Генометрия“ е типичен сборник с разкази от различни автори – има и много добри попадения, има и пълни бози. За щастие последните не надделяват, но за беля и първите нямат надмощие, та като цяло, средна работа. Малко по-подробно следва.

„Генометрия“ е един от няколкото преводни сборника под съставителството и редакцията на Гарднър Дозоа и Джак Дан, които се появиха у нас в началото на първото десетилетие на новия век. Всеки от тях е с отделна централна тема, този път на фокус са биотехнологиите и генетиката. Сред авторите има както утвърдени имена, така и някои напълно непознати ми. С част от последните ще си останем непознати.

  • „Нeвидимaтa cтрaнa“, Пол Маколи –  откриващият разказ е слаб. Писан сякаш по шаблон, с гадното начало, предвидимия обрат и финалната магическа пръчка, която обръща всичко и поставя реалността на пътя на промяната за добро като във филм. Добавяме към това и силната лява подплънка и резултатът съвсем не е добър.
  • „Гocтoприeмния ocтрoв“, Фредерик Пол – вторият разказ е на сходна тематика като първия, а именно учен-генетик минал ренегат и самостоятелно решил да променя света, обаче класата и опита на Фредерик Пол пренасят нещата на съвсем друго ниво. Много подобни елементи и развитие на сюжета, обаче когато е пипал майстор, резултатът е съвсем различен и много по-приятен. Разказът е много добре написан, сюжетът всъщност тръгва от съвсем разлино място и цялата история е интересна.
  • „Плявa“, Грег Егън – по-скоро безлична история, която започна добре, задълба в един момент и свърши наникъде. Жалко, защото идеята за самозакрепящата се екосистема и мястото на действие в южноамериканските джунгли и сепаратизма там обещаваха нещо интересно.
  • „Нaдeждни cтрaтeгии зa мeниджърa oт cрeднo нивo“, Ейлийн Гън – може би най-слабото нещо в този сборник. Скучно и досадно, нито откъм история, нито откъм персонажи има с какво да впечатли.
  • „Дoбрo e c oриз“, Джон Брънър – Джон Брънър е друг от опитните автори в сборника и това си личи. С действие, развиващо се в екологично катастрофирал и изпитващ затруднения с изхранването Китай, една неочаквана находка при полицейска проверка на контрабандно пренасяно животно може да се окаже решение на проблемите с изхранването. Ако преди това не се окаже нещо съвсем друго, какъвто е случаят. Едно от най-добрите попаденя в сборника.
  • „Пoтънaлитe грaдини“, Брус Стърлинг – един от малкото разкази тук, които не се развиват на земята, а на системно тераформирания Марс. Прилична история, занимаваща се с насилствено налагани екосистеми и съпротивата между тях.
  • „Другият бряг“, Дж. Р. Дън – един от разказите, занимаващи се с нахлуване в човешкия геном и създаване на базирани на промяната вируси за неприятни цели. Също и един от най-добре написаните, въпреки приликата с филм (впрочем това е един от малкото случаи, в които филмовостта не дразни). Още един от фаворитите ми в сборника, ако не и най-доброто.
  • „Нaпиcaнo в кръвтa“, Крис Лоусън – смесени чувства отново. Не обичам исляма, меко казано даже, но с оглед на финалното развитие виждам логиката. Както и тънката нишка на тема непредвидени последствия от непроверени намеси върху кръвните клетки.
  • „Флeйтaтa нa Пaн“, Брайън Стейбълфорд – интересна комбинация между Питър Пан от една страна и „Великият бог Пан“, от друга, занимаваща се с проблемите с пренаселването и контрола върху него с изкуствени средства. Всъщност е хубава, макар и малко потискаща история.
  • „Кaмшичнaтa oпaшкa“, Робърт Рийд – не съм сигурен, че го грокнах този разказ. Идеята явно е размисъл на тема полов диморфизъм в някакво далечно общество без мъже, но пак, изобщо не мисля, че го разбрах.
  • „Плaнeтa нa имe Шaйoл“, Кордуейнър Смит – за пореден път съм с много смесени чувства, за тази история също, основно заради откровено неприятния графизъм. Другата история, развиваща се на чужда планета. Все пак беше добре написана и се прочита бързо.
Posted in books, sci-fi, разкази | Leave a comment

Стоунър

Заглавие: Стоунър

Автор: Джон Уилямс

Издател: Лабиринт 2013

Стигам до „Стоунър“ с известно закъснение, а след прочитането й съм с немалко смесени чувства. От една страна, преобладаващите мнения са точни, това наистина е книга за наглед с нищо незабележителен човек, без подвизи, геройства, грандиозни промени или успехи, но от друг ъгъл погледнато главният герой Уилям Стоунър далеч не е точно незабележителен.

„Стоунър“ е странна и минималистична книга. Събитията извън основната линия с живота на Уилям Стоунър са едва-едва засегнати, а и самият му живот се проследява от позицията на напълно неутрален наблюдател, който само хроникира случилото се, без да коментира или дава оценки. В резултат на което текстът е малко суховат, но изненадващо четим, а историята при все предпоставките е интересна. Говорейки за историята, описанието на един наглед обикновен живот всъщност не е точно това, а е история на забележителен по своему такъв. Все пак, на фона на цялата наглед обикновеност, Уилям Стоунър е имал късмет поне по две направления – намерил е ментор, който да му отвори очите и тласне и е успял да открие призванието си. Някои хора и това не успяват да постигнат. Останалото обаче е по-скоро тъжно, начело с проваления брак и не съвсем щастливата дъщеря. Съпругата, Едит, е доволно неприятен персонаж, дори и защото познавам такива хора, и защото е ясно, че има проблеми, за които Стоунър си дава сметка твърде късно, и които се отразяват негативно и на дъщеря им. Всъщност може би и това представяне на съпругата да е сред причините за липсата на популярност, не знам.

Всъщност, не мисля, че има кой знае какво повече да кажа. „Стоунър“ е хубава книга, с нетрадиционен фокус, който обаче продължавам да смятам, че е малко подвеждащ. Но е хубаво и в някаква степен отрезвяващо четиво, включително защото си позволява да говори за някои не съвсем удобни теми в академичните среди, което и сега, и през 60те години, когато е писана, не са приятни за разкриване. Сега може и да са се влошили, като се замисля…

Posted in books, съвременни | Leave a comment

Магистрала на вечността

Заглавие: Магистрала на вечността

Автор: Клифърд Саймък

Издател: Бард 1993

Някои биха казали, че точно тази книга е още един Blast from the Past под формата на препрочит, но моят случай бих казал е шантав. „Магистрала на вечността“ може да е първата от всеизвестната Червена серия на ИК Бард (за „Избрана световна фантастика“ става дума), към която серия имам огромен сантимент от тогава, но точно тази книга така и не я бях чел досега. Е, какво пък, винаги има първи път, а и нали клишето гласи „по-добре късно, от колкото никога“.  Само че не винаги е точно така.

Откровено си мисля, че сбърках, като по една или друга причина оставях „Магистрала на вечността“ за по-нататък толкова време. Ако я бях прочел навремето, когато бяха топли спомените от прекрасните „Междинна станция“ и „Резерватът на таласъмите“, сигурно щеше да ми хареса доста повече. Сега ми идва малко наивна, което като го добавим и резервите, които имам към истории за пътуване във времето, нещата стават не съвсем добри. На обратния полюс обаче са някой друг сюжетен обрат, огромната ерудиция на Саймък, работеща както винаги чудесно, и невероятната картинност на романа. Конкретно сцената с дървото направо си я представих, толкова беше красива. Така че е погрешно да се мисли, че съм се разочаровал – просто за пореден път си давам сметка, че за някои книги съм позакъснял. Или не съм уцелил точния момент. Във всеки случай старата школа си е стара школа и липсата на детайлна технологичност изобщо не пречи.

Иначе историята започва като детективска история, но бързо прераства в съвсем друга сюжет, свързан с пътуване във времето и в частност от и към дълбокото бъдеще. Не съм сигурен, че представената бъдеща картина ми допада, но явно и на Саймък и на героите му не им допада, което е всъщност е хубаво. Това не е първия път, в който Саймък разглежда тематики като пътуване във времето и контакт с други раси, но пък се оказа, че всъщност това е последната написана книга на Клифърд Саймък преди смъртта му. Някой ден със сигурност ще опресня каквото съм чел преди, както и ще наваксам с непрочетеното. Но вероятно ще издебна подходящото настроение.

Posted in books, sci-fi | Leave a comment

Златното руно

Заглавие: Златното руно

Автор: Робърт Грейвс

Издател: Факел 1993

Сетих се за тази книга покрай „Троя“ на Дейвид Гемел, основно защото подходът при написването на  „Троя“ звучеше по начин, който силно ми напомни за „Златното руно“. Така съвсем очаквано разните справки до колко си подхождат текстовете прерастна в цялостен препрочит. Навремето бях силно впечатлен от идеите на Грейвс и колко бяха встрани от дотогавашните ми познания на тема старогръцки епос, днес, при все, че книгата продължава да ми е забавна (особено!) и интригуваща, цялостното ми впечатление е малко по-различно.

За какво става дума би трябвало да е ясно още от заглавието – това е романизирана версия на старогръцкия епос за похода на аргонавтите, създадена на базата на различните версии на историята и с подход към историцизъм, със свеждане до минимум на свръхестествените елементи и дори и тогава на завоалирането им. Изненадата би дошла от прокарването на доволно спекулативните идеи на Робърт Грейвз за силно матриархалните религия и бит, предхождащи появата на познатата старогръцка религия, която въпросната с появата си разрушава дотогавашния ред и налага съвсем нов, патриархален и доста по-затворен такъв, с множество богове и цялостно нов ред, включващ например бракове и водеща роля на мъжете. Навремето това ме беше изненадало доста като идея, сега, след като зачетох тук-там биографията на Робърт Грейвс се оказа, че цялата тази концептуалност всъщност е служела за генерална репетиция за изключително спорната, недоказана и неприета като сериозна наука „Бялата богиня“. „Златното руно“ е написана по време на подготовката на „Бялата богиня“ и затова идеите вътре за триединната богиня са силно сходни, и все толкова противоречиви.

Извън това обаче книгата е наистина забавна, пълна с хумористични забежки и изпълнения, като Херкулес е първенец в това отношение, а Язон е малко карикатурен. Идеята какво представляват кентаври, сатири и подобните им – а именно, названия на тотемни братства, а не фантастични твари, ми хареса, както и все пак наличният опит за рационализиране и вкарване в разумни граници на мащаба на цялото пътуване. А също и примесените други митове и вплитането им в историята. За беда, книгата е издавана отдавна и не знам да има преиздания, но добре, че си пазя стария екземпляр…

Posted in books, history novel, античност | Leave a comment

Дейвид Гемел – Троя

Заглавия: Троя 1 – Повелителят на сребърния лък; Троя 2 – Гръмотевичен щит; Троя 3 – Гибелта на царете

Автор: Дейвид Гемел

Издател: Инфодар 2007-2009

Нямам спомен защо така и не прочетох трилогията, когато излезе преди десетина години вече. Не знам и какъв беше импулсът да го направя сега, но резултатът след изненадващо бързия прочит и на трите тухли беше буквално „Защо не съм го чел това по-рано?“. Най-приятната изненада за годината, дошла в подходящ момент и за кратко върнала ми спомените за удоволствието от чистото четене. Определено съм грешал, като съм игнорирал Дейвид Гемел досега, трудно ми е да обясня защо – може би защото останах със силно смесени впечатления от двете тухли, които издадоха Бард. Сега обаче съм склонен и тях да препрочета и преосмисля. Но не те са темата сега.

Трилогията Троя е последното творение на Дейвид Гемел преди ненавременната му кончина през 2006та. В този момент третата книга все още е преполовена, но незавършена, затова Стела Гемел, съпругата му и дългогодишен сътрудник се заема със задачата да я завърши и го прави по начин, по който въобще не личи къде е се е случила промяната. Както личи и от загланието, тематиката очаквано е Троянската война – по начин, силно опитващ се да стъпва на историческа, а не митологична основа, в следствие на което почти нищо не е познатото от древните текстове. Бързам да кажа още в началото, че останах много доволен, и наистина мисля, че с тази серия Дейвид Гемел направи за Троянската война това, което Бърнард Корнуел направи за Крал Артур, с малко щипка Робърт Грейвз ала “Златното руно”.

„Повелителят на сребърния лък“ е първа книга и реално е по-скоро въведение към цялата поредица, служещо да ни запознае с главните действащи лица и зараждащия се конфликт. Въпросният е провокиран от имперските амбиции на Агамемнон и микенското царство, като те играят ролята на главен антагонист. Което обаче не важи за всички микенци, както ще стане видно след малко. Главните действащи лица са доста, но основните в цялата трилогия са две – първи е принцът на Дардания Хеликаон, което име всъщност е псевдоним. Истинското му име е Еней и именно на Еней от поемите е до голяма степен базиран. Това не е спойлер, защото става ясно почти веднага. Втората е Андромаха, която в тази точно трилогия има съвсем различна и много по-плътна роля от скромното присъствие в поемите и пиесите от античността. Покрай тях щъкат още доста персонажи, но важните са микенецът Аргуриос, който претърпява огромно развитие в течение на действието, и Одисей, който пък е силно различен от очакваният образ и като характер, макар и най-малко, и като визия, и като лоялности. Въпреки ролята на откриваща книга, действието е плътно и пълно със събития, които кулминират в първия опит за завладяване на Троя, с вътрешна помощ. От самото начало се набива на очи колко хем сурова, хем убедителна е изградената от Гемел реалност, до степен да се мисли за историчност. Последното не е толкова шокиращо, предвид ролята и на империята на хетите, и на Египет, и на независимите царства в историята.

„Гръмотевичен щит“ започна изненадващо, с нови герои. Калиадес и Банокъл, единствените оцелели след опита за преврат в Троя в първата книга и последвалата разправа, спасяват Пирия, жена, избягала жрица и очевидно криеща тайни, от пирати и заедно се насочват към Троя, където Пирия търси стар приятел, а двамата микенци – временен пристан. Тази втора книга също е прелюдия преди самия конфликт, но вече дъската е сложена и пешките се подреждат. Всички действия постепенно водят до познатото развитие, но по напълно неочакван начин и действащите лица са съвсем различни от познатите персонажи от „Илиада“, „Одисея“, „Енеида“ и останалите митове, поеми и трагедии. Изброяването на трите поеми не е случайно. Въпреки очаквано познатия сюжет действието е интересно, не липсват изненади, героите търпят развитие и най-сетне изскачат повечето от познатите персонажи – но например Ахил въобще не е неузявим божествен син и определено е повече горделив, от колкото умен. А Хектор, при все, че е най-добрият и успешният боец не само на Троя, искрено мрази битките и войната, бие се заради чувството си за дълг и крие доста неприятна тайна. Одисей също има тъмно минало и какво да крие, а когато миналото го застига, е принуден да заеме страна срещу най-близките си приятели – не е спойлер и фактът, че Одисей е много близък и с Хеликаон, и с Хектор. Приам и Хекуба също не са благите владетели от „Илиада“, Елена далеч не е легендарната красавица и е в Троя по съвсем официални политически причини, които служат за претекст за конфликта, но не и за истинска причина. Кампанията в Тракия в края, като част от преамбюла към сериозната война също звучи съвсем на място в цялостната стратегия за изолиране на Троя.

„Гибелта на царете“ е кулминацията на всичко и всъщност именно тук най-сетне се случва и самата Троянска война. Която обаче е адски далеч от познатото – знаем какво се е случило и донякъде защо, но как се е случило е обект на безкрайни изненади. Много малко неща са каквито ги знаем от класиката – знам, че се повтарям, но е факт. Двубоят между Ахил и Хектор е различен, оцелелите до края са различни, Менелай и Идоменей са доста по-развити образи в преобладаващо неприятни черти, Троянският кон далеч не е дървен и всъщност е цяла конница, Парис е страхлив книжен плъх, Елена става легендарна със съдбата си, а Касандра е дете, смятано за лудо заради прекарана мозъчна треска, с която се обясняват виденията й… Кулминацията е съвсем различна от очакваното, финалната съдба на Троя да бъде изоставена е обяснена със съвсем независеща от хората причина, а съдбата на не един или два персонажа се решава покрай едно исторически засвидетелствано вулканично изригване. Финалът с кой всъщност се оказва, че е корабокрушенецът Гершом и къде завършва действието даже ме разсмяха. Е, съвсем очевидно е кое селище е Седемте хълма, дори и без действието да стига до Ромул и Рем и именуването му.

По-горе споменах, че присъствието на „Одисей“, „Енеида“ и останалите творби от древността не е случайно и това е точно така. Освен, че Еней/Хеликаон е главният герой, на практика цялата „Одисея“ се случва под една или друга форма или като действие, или като разкази на Одисей, които са всъщност голямото му умение и с което е известен. Ролите на Касандра и особено на Андромаха са разширени на базата на различни трагедии от „Илиада“ и това само е за добро. Богове няма, фантастични елементи няма, а сбъдващите се с неочакван финал пророчества са си част от традицията. Всъщност трилогията е по-скоро исторически роман, написан по максимално реалистичен, но същевременно убедителен начин, който поне на мен не ми доскуча и за миг. Ето така трябва да се пишат познатите сюжети.

Не мога да скрия колко съм доволен от прочетеното, и твърдо стоя зад мнението си, че с „Троя“ Дейвид Гемел направи за Троянския цикъл същото, каквото направи за артурианския цикъл Бърнард Корнуел със „Сказание за Артур“ (The Warlord Chronicles). Като вземем предвид изненадващо подходящия момент, в който попаднах на тази поредица, чувствата са изключително положителни и искрено се надявам скоро да попадна пак на подобно четиво.

Posted in books, fantasy, history novel, античност | Leave a comment

Сребърна приказка

Заглавие: Сребърна приказка

Автор: Наоми Новик

Издател: Екслибрис 2018

Така и така се бях сдобил и с двете новоиздадени от Екслибрис книги на Наоми Новик, реших веднага след „Изтръгнати от корен“ да отметна и „Сребърна приказка“. Не таях особени надежди, след все още смесените чувства от първата книга, и в някаква степен се оказах прав. В друга обаче, „Сребърна приказка“ успя да ме изненада приятно, което даже ме зарадва, защото беше по неочакван начин.

Сюжетът този път е представен през общо шест гледни точки, четири жени и двама мъже, вариращи като качество, но придаващи по-широк поглед върху историята. Съвсем откровено, една-две ме дразнеха открито, начело със старата дойка, а и още не съм убеден, че главната героиня Мирием ми стана симпатична. Най-много ми допадна гласът на Ирина, херцожката дъщеря с нещастна съдба. И шестте разказа се водят от първо лице, което на моменти е объркващо, с оглед, че гледната точка се сменя по няколко пъти в глава. Историята в началото ми звучеше странно познато, дори и завръзката с твърде много хвалещата се лихварска дъщеря, която с успехите и хвалбите си привлича вниманието на краля на елфите. Фокусът разбира се се изменя на няколко пъти и историята тръгва в не съвсем очаквано русло, което беше за добро.

Големият плюс, поне за мен, се оказа светостроенето. Очевидно е, че действието се развива в някаква полу-фантастична версия на Жечпосполита с акцент върху литовската й част, обаче усещането за зима, както и царството на елфите буквално ме уцелиха в много точен момент и ме плениха. Цялата причинно следствена връзка за големия конфликт също беше прилична, заигравките с Източна Европа – също. На обратната страна на медала са поредния недоправен опит за чупене на стереотипи, по няколко направления, както и съвсем простия факт, че средната част е доста разфокусирана и в един момент направо губи инерцията от доброто начало. Добре, че краят пооправи нещата, при все един два претупани момента.

Като цяло, отново смесени чувства, обаче изненадващо финалните не нагарчат. Все още ми е рано да кажа дали не се оказа по-добра от “Изтръгнати от корен”, но има такива индикации, а светостроенето определено ме плени с целия си зимен привкус. На този етап обаче няма да издирвам други книги на Наоми Новик, едно, че ги няма преведени повечето, и второ, че попаднах на изненадващо добро четиво, което ме върна към много приятни спомени и времена.

Posted in books, fantasy, Young adult | Leave a comment