Дюна

Заглавие: Дюна
Автор: Франк Хърбърт
Издател: Аргус 1997

Дали „Дюна“, както е предадено заглавието в преизданието на Аргус (което аз препрочетох), или „Дюн“, както е по-популярният и по-стар превод от Библиотека „Галактика“ е по-добро предаване на името, не се наемам да кажа. Всъщност не се наемам и да пиша кой знае какво за точно тази книга – едва ли има читател на фантастика, който да не я е чел и да си е изградил собствено мнение за нея.

За „Дюна“ или „Дюн“ реално всичко е казано. Това не е просто книга, а цяла уникална вселена, със своите най-различни планети, култури, религии и организации. Не само Аракис, известна още като Дюна, ами и кратките щрихи спрямо Салуса Секундус, Каладън, Гайъди Прайм или появяващите се в следващите книги Тлейлакс и Икс също допринасят за богатството на вселената. Също и вдъхновилият какво ли не новофеодален строй на империята или уникалните организации като Бене Гесерит (или Бин Джезърит в първия превод, но заради предполагаемия латински произход на името предпочитам аз лично новата редакция на превода), Свободните или сардаукарите. Именно вселената е едно от най-големите богатства в книгата, не само в първата. Другото са различните обхванати тематики, било то политика, икономика, религия, екология, фанатизъм. Явната алегория на пустинна планета Аракис и Подправката и Близкия Изток и петрола не са тайна за никого, но е малко плашещо как повече от 50 години след написването и първото издание на „Дюна“ тези теми са все още актуални. Засилените ориенталски влияния също не са тайна за никого – чувал съм даже, че и при двете издания, ползващи един и същ, но редактиран откъм понятия превод, част от такивата за още по-замаскирани. Това също е част от чара на книгата и от духа на времето, в което е писана, макар и понастоящем да не съм голям привърженик на точно тези вдъхновения. Всъщност, впоследствие си дадох сметка, че днес, на настоящия си акъл, сякаш по-добре разбрах и текста, и идеите, в сравнение с предишните прочети, датиращи кой знае от кога, вече даже не си спомням. Добре е, като се случи така с препрочит и той ти заговори още по-ясно от преди.

Иначе, с днешния ми поглед и със съвременните тенденции в писането, не знам дали е удачно решението да се разкрива още в самото начало кой е предателят, или пък съдбата на някои наглед важни персонажи – като Рабан – да се реши зад кадър. Но това не е от такова значение. „Дюна“ си остава хубава и важна не само за жанра книга, или поне това важи за едноименната и първа от поредицата. За по-нанатъшните продължения имам доста противоречиви спомени и не знам дали ще продължа и с техния препрочит. Виж, с дописваниците след кончината на Франк Хърбърт със сигурност няма да се срещнем.

Posted in books, sci-fi, space opera | Leave a comment

Малка разходка из основите на хоръра

Понякога импулсивните решения водят до странни резултати. Комбинацията заглавия от по-долу е резултат от точно такова решение, или по-скоро две решения и случайността да имам под ръка и трите заглавия. Но си струваше, определено. И да, всъщност и трите са по-скоро готически истории, но именно от тях тръгват различните разклонения на жанра на ужасите.

Заглавие: Великият бог Пан
Автор: Артър Макън
Издател: Deja Book 2018

Поне на мен Артър Макън ми беше сравнително непознато име, извън отделните споменавания в творчеството на Лъвкрафт. Но след прочита на „Великият бог Пан“ и на другото заглавие в томчето „Съкровена светлина“ все повече виждам съвсем пряко влияние върху Х. Ф. Л. в частта за забраненото познание и резултатите от заиграването с него. Или с неизвестното. И двете истории са точно на тази тематика, като и в двете важи изненадващото почти научно правило за последствията – ако нещо напусне този свят, друго нещо идва на негово място. В повечето случаи, с неприятни и неконтролируеми последици. Стилово, текстът и на двете истории също много наподобява Лъвкрафт, но и звучи съвсем като история от 19 век, което всъщност е чудесно.

Самата история във „Великият бог Пан“ започва с наглед научен експеримент, последствията от който остават загадка почти до края. След това фокусът изведнъж се изменя и самият текст добива нещо средно между епистоларна форма и разследване, героите също са други и чак в края парченцата мозайка се напасват, а дори и тогава много остава недоизказано и въпрос на интерпретация. Вероятно умишлено, защото ако е било изказано в прав текст като нищо да се е окажело твърде скандално за доста консервативните нрави в Англия от края на 19 век. Влиянието от римското езичество, както се твърди – характерно за Макън, е налице, но в недиректен вид, а и самото то е по-скоро завеса за нещо съвсем друго. Сходни неща могат да се кажат и за „Съкровена светлина“, която е е по-кратка и по-фокусирана, няма няколко действия през различни периоди от време. И тук става дума за забранен експеримент и последствията от него. Както и че не всичко, което допуснеш да влезе в нашия свят в замяна на нещо от него, може да носи добро или да се контролира.

Може би, ако ги бях чел навремето, „Великият бог Пан“ и Съкровена светлина“ изобщо нямаше да ми допаднат толкова, но с годините сякаш се понаучих да си контролирам очакванията и да се съобразявам поне от малко с контекста на книгите. Явно това си оказва влияние в случая. Качественото издание и адекватните бележки – също.

Заглавие: Вампирът
Автор: Джон Полидори
Издател: любителски превод от Читанка.инфо

Това е един кратък разказ, който през годините даже е бил приписван на Лорд Байрон, но впоследствие и самият той потвърждава, че истинският автор е Джон Полидори. Самата история в наши дни може да звучи банално, но през 20те години на 19 век, когато се появява, случаят далеч не е такъв. Загадъчният джентълмен с тайнствено минало и непонятни порядки също вече е клише, но Лорд Рутвен трудно би могъл да бъде наречен такъв, предвид, че той е един от първите проявления на въпросното клише. Впечатляващ е и още тогава посоченият източен произход на вампирите. Сюжетът пък на мен ми напомни на екранизацията на „Дракула“ от Франсиз Форд Копола, което само ми затвърждава мнението, че без „Вампирът“ (и долуписаната „Кармила“) „Дракула“ като роман и вампирският жанр просто нямаше да ги има. Както и че е време да си опресня въпросният „Дракула“.

Заглавие: Кармила
Автор: Шеридан льо Фану
Издател: „Абагар“, Варна, 1992

Ако перефразираме една доволно банална приказка, ако „Вампирът“ е бащата на „Дракула“, то „Кармила“ е майката. Кратката новела на Шеридан льо Фану поне на мен дълго време не ми беше известна, досущ като името на автора й, а до скоро не знаех и че е превеждана на български. Тук се намира друга основополагаща част от бъдещите клишета във вампирския жанр, като красивата изкусителка, засилената сексуалност, тайнствените замъци, връщането в гроба и коловете в сърцето. Както и не съвсем щастливия край с тегнещи последици.
Иначе историята може да изглежда малко наивна в наши дни, особено с оказаното доверие на тайнствената непозната, появила се загадъчно от никъде сякаш и изоставена от привидните си близки основно на благородническа чест, но пък може би отразява друг и не съвсем понятен днес начин на мислене. Може и да греша. Но пък си заслужаваше четенето, и отново затвърди желанието за опресняване на „Дракула“.

Posted in books, Horror, Готически | Leave a comment

The Chronicles of Corum

Заглавие: The Chronicles of Corum
Автор: Майкъл Муркок
Издател: Gollancz 2002

След доста продължителна пауза, най-накрая дойде моментът да се завърнем за кратко в Мултивселената на Майкъл Муркок с втората трилогия за Corum Jhaelen Irsei, последният от вадагите, Принцът в в алената мантия. В други издания тази втора трилогия е известна под името „Corum, the Prince with the Silver Hand“ – на база на новото прозвище на Корум – и се състои от следните три части – „The Bull and the Spear“, „The Oak and the Ram“, „The Sword and the Stallion“.

„The Bull and the Spear“ започва повече от 80 години след края на „The King of Swords“ и седем години след смъртта на Ралина. Корум, потънал в поредна меланхолия след смъртта й, започва да чува гласова в съня си, които сякаш го призовават за нещо. Но едва след повторната поява на Jhary-a-Conel, спътника на шампиони, Корум решава да се отзове на призива. В следствие на което се озовава в друг свят, който се оказва неговия, но в много далечното бъдеще. Там, последните Мабдени (т.е. хората), потомци на народа на Ралина, са впримчени в безнадеждна борба със седем практически неубиваеми гиганта, Fhoi Myore и подчинените им, чието присъствие е докарало ненавременна тежка зима на света и го е изменила до неузнаваемост. За да успее да ги надвие, Корум трябва да открие загубените реликви на хората, начело с едно копие с произход от друг свят. Като през цялото време до края е измъчван от загадъчната прокоба да се бои от арфа, брат и хубост…

„The Oak and the Ram“ започва малко след края на предишната и наглед победата в нея. Сега вече оцелелите хора започват да установяват контакт с други оцелели и да кроят планове за окончателното ликвидиране или поне прогонване на Fhoi Myore, така, както някога са го сторили предците им. За целта обаче им е нужен архидруидът Амергин, върховен крал на хората, изчезнал при завладяването на столицата си Каер Лъд. Корум се нагърбва с тази мисия, но може би по-важната е да открие как да върне разума на Амергин, а за това се налага да се впусне в още едно пътешествие.

„The Sword and the Stallion“ е последната книга с главен герой Корум и в началото ? подготовката за финалната битка с Fhoi Myore и подчинените им е почти завършена. Но една недпредпазлива реплика на Илбрек, Sidhi гигантът и съюзник на хората, както и пристигането на неколцината последни оцелели от най-отдалечения човешки остров изпраща Корум и Илбрек в търсене на загадъчни, много съмнителни и със сигурност опасни съюзници на остров, появил се от друго измерение и останал загадъчен и опасен – енигматичните Малибани и техният предводител Сартрик. Само че ще успеят ли да ги убедят да помогнат? И навреме ли? А дори и да успеят, какво го очаква Корум, след като съмненията са завладели съратниците му?

С тези три книги, отново с общо под 600 страници, завършва историята на Корум, който, заедно с Хоукмуун, по-късно е почти изцяло пренебрегван от Муркок, въпреки използваните елементи от света му (наприме в „The Dragon in the Sword”). Корум вече започва да проявява меланхолията и потиснатостта на останалите инкарнации на Вечния Шампион, но въпреки това си остава най-нормалната му такава и най-подходяща за навлизане в цялостната концепция на Муркок. В сравнение с предната трилогия, тук келтските влияния са откровено очевидни, до степен да са директни заемки от ирландски, корнуелски и уелски митове и легенди – главните антагонисти Fhoi Myore на практика са Фоморите от ирландските легенди, Sidhi очевадно са Sidhe пак от там, Corum Llew Ereint, новият прякор на Корум, е директно взет от уелския Lludd Llaw Eraint, а самият Корум придобива черти и на ирландският аналог Нуада, който също остава еднорък и използва сребърна ръка. Имена като Амергин, Medhbh (т.е. Maeve), Гофанон и Мананан също са очевидни, а целият конфликт много напомня на сблъсъка между Туаха де Данан и Фоморите. И това са само част от заемките. От муркоковата мултивселена пък Малибаните твърде много напомнят на Елриковите Мелнибонци, а от по-честите персонажи, освен вече споменатият Jhary-a-Conel се появява отново и Gaynor the Damned в наглед важна, а в действителност основно бъбрива роля. Е, поне оцелява до края и присъства на финала, който пък финал носи духа на Елриковия такъв.

В заключение, Хрониките на Корум са достойно продължение на първата серия и чуден представител на ранния седемдесетарски период на Муркок, където мрачния нихилизъм от ранното му творчество е силно туширан, а идеите изкристализират. Все пак е добра идея да се чете след първата трилогия, която пък е едно от най-удачните входни точки към сагата за Вечния Шампион и Космическото равновесие между Ред и Хаос.

Posted in books, fantasy, multiverse | Leave a comment

Великите мореплаватели на XVIII век

Заглавие: Великите мореплаватели на XVIII век
Автор: Жул Верн
Издател: Отечество 1990

Преди доста вече години обожавах книгите за мореплаватели и за периода на Великите Географски открития, до степен да съжалявам, че не съм се родил по онова време (ех, детска му наивност…). Тогава, основно под влияние на Списание Дъга, обожавах историите за плаванията на Джеймс Кук, Ла Перуз и останалите, като любима ми беше адаптацията в романизирана форма „Капитани на фрегати“. Пак тогава, „Великите мореплаватели на XVIII век“ не успя да ме впечатли толкова, основно заради доста по-сухия си стил, който поне на онази ми възраст не ме предразполагаше толкова. Преди няколко седмици обаче, докато търсех нещо съвсем друго, ми изпадна бройката ми, която си пазя от онова време, и кратката справка какво беше това, прерастна в препрочит.

Бързо си дадох сметка какво ме е отблъснало навремето – книгата е по-скоро хроника и определено не е роман. Освен това стилът е доста суховат и на моменти телеграфичен, но изненадващо днес това не ми попречи изобщо. Освен това, книгата е пълна с цитати от спомени и записки на участници в пътешествията, на базата на които са написани на практика всички книги по темата. Въобще, на днешния ми акъл мога да оценя „Великите мореплаватели на XVIII век“ доста по-високо от преди, включително и заради разнообразието, разглеждането не само на английски и френски мореплаватели, а и заради изследванията примерно на субсахарна и екваториална Африка (написаното на страниците там хич не е положително в полза на живеещите там, но това не е кой знае каква изненада), на Азия на и двете Америки като допълнение към Пасифика и островите в Полинезия. Така че, хубаво и интересно четиво, а с оглед на искреното уважение, които изпитвам към Жул Верн, няма как да е иначе.

Изданието, което имам, от 1990та, е с твърди корици и изненадващо хубави илюстрации, които ми е трудно да повярвам, че са дело на български художник. За самия текст обаче не мога да се отърва от усещането, че е жертва на така любимите на издатели и редактори от онова време “незначителни съкращения“, които ако наистина ги е имало, ми е просто необяснимо защо са били необходими, след като дори изреченията какво е представлявала Русия до преди Петър Велики са налице. Интересно дали и в предишните издания е така (моето е трето издание), но не знам дали ми се занимава да проверя. Не и в настоящия момент.

Posted in books, мореплавателски | Leave a comment

Сборниците Призвание Герой

Заглавие: Призвание Герой!
Автори: сборници с разкази
Издател: Сдружение Книги-игри (книги-игри.бг) & БГ Книга

Книгите-игри се радваха на огромна популярност през 90те години и поне за мен е радостно, че се завърнаха преди няколко години и съществуват и се развиват и в момента. И то по начин, който обещава дълголетие, за което искрено се надявам – не само от носталгия, но и защото голяма част от новоиздадените заглавия са на изненадващо високо ниво, а и защото няма изгледи да се зарине пазара като навремето и да се самозакопае по този начин. Сборниците „Призвание Герой!“ са едно от двете най-редовно издавани поредици (другото е списание Книги-игри) и винаги се състоят от творби на родни автори, макар че някои от тях следват старата тенденция от 90те да използват псевдоними. Тогава беше оправдано, сега е спорно до колко е необходимо, но не пречи. Иначе във всеки сборник има по три игри, понякога и интервю с някой от старите автори. До момента са издадени шест броя, от 2012та до миналата година, надявам се да има седми за коледния панаир на книгата. Някои разбира се съм ги чел преди, но с оглед на наваксването това лято – с втори, пети и шести брой – реших, че си струва да си опресня четените преди и да им спретна общ текст.

Призвание Герой! Брой 1, от 2012та:
„Зомбокалипсис в мола“, Ал Торо – Закачлива история на тема зомби апокалипсис на родна земя и в много познато място. Приятна игра, но някак не ме грабна достатъчно. 3/5
„Зарево над Кордоба“, Питър Вейл, Нол Келдън – историческа игра в духа на „Конникът на Апокалипсиса“, но с разменени роли, в които кастилските кръстоносци са лошите. Прилична история и игра, но не особено впечатляващо, а от демонизиране на Реконкистата и Кръстоносните походи вече ми идва нанагорно. 3/5
„Падението на Мрак“, Сикамор Брайт – Фентъзи история в атмосферичен и мрачновато-меланхоличен свят, поне що се отнася до имената на градове и местности. Играта е на добро ниво, по карта и с някои туистове, което всъщност го прави най-добрата история в този брой. 4/5

Сумарно 3/5 за целия сборник. Добро начало, което за щастие се развива все по-добре в следващите броеве.

Призвание Герой! Брой 2, от 2013та:
“Да намериш Дракон”, Спасимир Игнатов – най-доброто в сборника, и като история, и като игра, и като обем. Много забавна история, създадена като предистория на „Полетът на Грифона“ на Любомир Николов, имаща хем забавни хрумки, хем кохерентна история, хем забавен геймплей с карта. Връзката с публикуваната близо петнадесет години по-рано „Полетът на Грифона“ е много добре изпипана. 4/5
“Прах и Сол”, Сикамор Брайт – отново хубава история и атмосферичен свят, досущ като „Падението на Мрак“ в първия “Призвание Герой”, но този път твърде линейно откъм игра, и пълно с нереализиран потенциал. Атмосферата просто изискваше повече. 3/5
“Отново заедно”, Майкъл Майндкрайм – мнението ми за Майндкрайм никога не е било еднозначно или ясно изразено, но съм напълно съгласен с мнението му, че добре написаната история за пица е по-завладяваща от претупаната битка с дракон. Дали тази тук е точно такава е спорно, но като цяло се е получило добре, и даже успява да ме накара да взема присърце двама от героите и особено последния. Но другите двама са откровено дразнещи, като особено първият толкова ми заприлича на парашутист ( или връзкарче) с протекции, че няма накъде. Но може и аз да го възприемам неправилно. 3,5/5

Сумарно 3,5/5. Но пък надграждането от първия сборник е очевидно и заслужава адмирации.

Призвание Герой! Брой 3, от 2014та:
„Щурмберг”, Сикамор Брайт – Това е най-добрата история в третия брой. Криминална загадка в следвоенна Германия от 20те години на миналия век, предизвикателна като игра и с интересна механика на теми време и аргументация, което поставя немалко предизвикателства до достигането на истински добрия край. 4/5
„Поробената принцеса“, Питър Вейл – определено по-слаба от „Зарево над Кордоба“, и като история, която за пореден път се опитва да демонизира Реконкистата и кръстоносците (както е „модерно“ в последно време), и като игра, където пък има някои други доста нелогични решения. 2,5/5
„Кладенецът“, Бранимир Събев – кратка линейна екшън история с хорър жилка, за беля доста предвидима като механика. 2,5/5

Сумарно 3/5. Ако и другите истории бяха на нивото на Щурмберг, щеше да е просто чудесно.

Призвание Герой! Брой 4, от 2015та:
„Зъби“, Стефан Стефанов – Фентъзи история с главен герой вампир, излязла сякаш от старата школа и с приличен туист към финала. Хареса ми, но след препрочита след като четох продължението се вижда колко по-добра може да стане. И за щастие, градацията е възходяща. 4/5
„Убежището“, Радослав Апостолов – Ето към тази история съм силно раздвоен. От една страна, реално това са две игри в едно, и то добре направени, но самата апокалиптична и пост-апокалиптична тематика ми е неприятна. От друга обаче, различните независими завършеци са добра идея, и въпреки че ми се искаше да имат по-решаваща роля в края или примерно в оценката на финала, все пак оценявам идеята им и нуждата да са точно такива. За одобрение е и фактът, че се развива в България. 3/5
„Вълча дупка“, Слави Ганев – А това е историята, която много ми хареса, при все противоречивите мнения, които видях и чух. Хареса ми идеята – българска готика от 1938ма, с върколак пацифист в главната роля – хареса ми и реализацията, както и факторът време – все повече ми допада като идея, да не можеш да изръшкаш всичко навсякъде. Все пак не се наемам да твърдя, че е най-силното в сборника. 4/5

С малко закръгляне нагоре – сумарно 4/5. Нямам и фаворит като в третия том, но това в никакъв случай не е лошо.

Призвание Герой! Брой 5, от 2016та:
“Петият Принц”, Николай Николов – нелоша old school история, напомняща и за “Prince of Persia”, и за “Синът на пустинята”. Приятна и като история, и като игра, но сякаш кратка и лесна. 3/5
“Хотелът”, Красимира Стоева – изненадващата най-добра история от трите. И като литература, и като игра, а и като предизвикателство, което не е лесно да минеш от първия път. И това при все тийн-историята, където за щастие има сериозен свръхестествен елемент и хорър жилка. 4,5/5
“Хуаранг и Кумихо”, Лейдрин Суийвър – обичам добре направените сблъсъци с другото и непознатото, ако ще и с чуждото, а корейските вдъхновения тук са точно това (а аз по това направление на практика съм напълно невеж). Историята е интересна, играта – също, въпреки поне едно недомислено развитие, и като цяло, положително мнение. 4/5

С малко закръгляне нагоре, общо 4/5, напълно заслужени.

Призвание Герой! Брой 6, от 2017та:
Може би най-доброто “Призвание” дотук. Напълно заслужено 4,5/5, макар и малко субективно.

“Онази зимна нощ” от Красимира Стоева ме върна във времето, в което следях “Досиетата Х” и всякакви истории за извънземни. Втора чудесна игра от Краси Стоева след “Хотелът”, хем атмосферична, хем сложна. Не успях от първия път да завърша успешно, а втория на моменти откровено си помогнах тук-там. 4,5/5.
“Рандеву” от Ал Торо сякаш най-малко ми допадна. Интересна идея, развита в минимално количество епизоди, но нещо просто не се разбрахме. Разбира се, ако не схванеш въпросната идея, историята няма минаване. И все пак си мисля, че Торо е истински силен в поредицата за Котарака и в това, което прави за самите книги-игри като цяло. 3/5.
“Зъби: Палатът на чудесата” от Стефан Стефанов е продължение на историята от четвърти брой, но на много по-високо ниво. Игра в най-добрите традиции на старата школа, с обикаляне по карта и с много неизвестни (и с плаващи кодировки, които са безценно помагало за този тип приключения!). 4,5/5.

Наистина се затруднявам да определя кое измежду “Онази зимна нощ” и “Зъби: Палатът на чудесата” е гвоздеят в сборника, но така даже е по-добре. Общо 4/5, а даже се чудя дали не е занижено.

Posted in books, книги-игри, разкази | Leave a comment

Испански морски новели

Заглавие: Испански морски новели
Автор: Сборник разкази, различни
Издател: Издателство „Г. Бакалов“ — Варна 1981

Преди няколко години за първи път попаднах в Читанката на сборниците „Световни морски новели“ на различните държави, издавани през 70те и 80те години на миналия век. От тогава прочетох общо три, като „Испански морски новели“ е третата. За съжаление, не ми покри очакванията и по-скоро не ме впечатли.

Сборникът съдържа общо двадесет и шест истории, с различна дължина и изненадващо не особено високо качество. Дали се дължи на неизяснени критерии при подбора, дали на факта, споменат в предговора, че испанските писатели късно откриват морето като тематика, не се наемам да кажа. Всъщност в немалко от новелите морето присъства само косвено, като някакъв съвсем далечен фон, върху който да се развие съвсем обикновена история. Не очаквах точно такова отношение. „Царят на зенните“ от Ана-Мария Матуте и „Героична суета“ от Алфонсо Виляр пък изненадващо се пласират сред фантастичните жанрове, като първият много прилича на творенията на Лорд Дансени, а вторият е хумористичен, с доста силен сатиричен елемент по отношение на испанското отношение към живота. Всъщност този последният сякаш най-много ми допадна.

Не съжалявам, че четох „Испански морски новели“, но очаквах доста повече. До момента, от трите сборника най-много ми допаднаха френските разкази.

Posted in books, мореплавателски, разкази | Leave a comment

Картър & Лъвкрафт 2: След края на света

Заглавие: Картър & Лъвкрафт 2: След края на света
Автор: Джонатан Л. Хауърд
Издател: Екслибрис 2018

Втората част на приключенията на Даниел Картър и Емили Лъвкрафт започва няколко месеца след края на предишната, и в друг свят. Съвсем сериозно – след провала в края на първата част и разгъването на Гънката, светът, който двамата (тримата, с полицай Харелсън) познават, свърши и беше заместен от разгънатата си версия, тази, която навремето Рандолф Картър и Хауърд Лъвкрафт са предотвратили. А тази версия на света е доста по-различна, далеч не само заради факта, че вместо Провидънс съществува Аркам (и цялото Lovecraft county за гарнитура), а и заради факта, че в нея Студената война не се е случила, Втората Световна война е приключила много по-рано и с различен завършек, а другата най-голяма сила е Третият Райх, който не само, че е оцелял, но и е спечелил на изток, след като в един-единствен удар, обявен за атомна бомба, е унищожил цялото Политбюро в Кремъл, събрано под фалшив претекст, а на запад е сключил изненадващо отсъпчив и приемлив мир. Развитието е тотално различно от нашия свят – Германия се простира далеч на изток, Израел съществува в Мадагаскар, Холокостът не се е състоял в познатия си вид (жертвите са болшевики, комунисти и ред други, за които останалия свят е склонен да си затвори очите), Британия е без империя и в изолация, а Япония никога не е нападала САЩ. Социалните разбирания са доста различни, а политкоректността е съвсем друга – н-думата е нацист, а не негър.

Към момента, в който се озовават Картър, Лъвкрафт и Харелсън, каквито и наченки на студена война да е имало за към затихване и светът много прилича на познатия ни. Тримата съществуват и в този, но вместо в Провидънс живеят и някак оцеляват в Аркам. Поне до момента, в който Картър не се оказва въвлечен в охраната на съвместен германоамерикански проект в университета Мискатоник, а на Лъвкрафт й е подсказано, че притежава екземпляр от тайнствения и доволно опасен Некрономикон. От там следва дълга интрига, свързана с различните тайни служби и общества в Райха, експерименти и заиграване с непозволеното, случващи се с мълчаливото съгласие на американското правителство и съпротивата под прикритие на британското. Развръзката е на съвсем ново място, където има нещо много подобно на Гънката, а за финал тайнственият и определено не-човек адвокат Хенри Уестън, който още от първата книга манипулира събитията, има нова задача. Каква е тя, надявам се стане ясно когато се появи ненаписаната още трета книга.

Отново, каквото важи за първата част, важи и тук, с малката разлика, че към края всичко отива в посока екшън. Влиянията от Лъвкрафт отново са налице, референциите към други автори също, хапливият характер на Емили Лъвкрафт и той. Светът е интересен, определено бих се радвал да разбера повече как го вижда Джонатан Хауърд в този му вид, а също и дали ще успее да го развие и завърши удачно и адекватно. Възможностите са налице, остава да видим как ще се реализират, когато излезе следващата част – на запад, не тук. Както и да видим какъв ще бъде послевкусът след някой друг месец, особено предвид колко не особено приятен беше периодът, в който ги четох двете книги.

Posted in books, fantasy, Horror, mystery, sci-fi | 1 Comment

Операция „Ватерло“

Заглавие: Операция „Ватерло“
Автор: сборник с разкази, съставител Георги Крумов
Издател: Военно издателство 1986

Това е сборник с наглед научно фантастични разкази от автори от бившия социалистически блок, с наглед общ фокус войната и мира, обаче не се наемам да кажа до колко това последното би могло да се каже, че е вярно. Историите са общо двадесет, с различна дължина и разбира се качество, като прави впечатление, че няколкото от български автори са най-обемни, стигащи до над 40 страници (от общо 288), а немалко от преводните са по 6-7. Изводите да си ги прави всеки сам.

Историите от български автори са общо четири. Освен съставителя Георги Крумов са представени още Емил Манов, Любен Дилов и Светослав Славчев. Последният е представен с „Двубой с Касандра“, история, позната и от адаптацията си в поредицата Янтар в „Дъга“. От преводните, най-добро впечатление ми направиха тримата полски автори, от един от които, Валдемар Балдхед, е и едноименният разказ „Операция „Ватерло““, много приятна time-фантастика на тема битката при Ватерло и завършваща с хитър двусмислен край. Останалите истории са с вариращо качество, от приятни до лесно забравими, и разнообразни като жанр и има и хумористични, и по-сериозни. Като става дума за руските автори, не мога да се отърва от усещането, че така и няма да престанат с предъвкването на Втората Световна Война – поне два от разказите дъвчат тази тема, като единият е по-скоро история за призраци, от колкото фантастика. Трудно ми е да си обясня защо е включен.

Изданието е от 1986та и е трудно откриваемо в момента. Аз лично се сдобих с него случайно, даже не знам коя поред ръка, но не съжалявам, че му отделих време. Не съм сигурен обаче колко и как бих го запомнил от тук нататък.

Posted in books, sci-fi, разкази | Leave a comment

Картър & Лъвкрафт

Заглавие: Картър & Лъвкрафт
Автор: Джонатан Л. Хауърд
Издател: Екслибрис 2017

„Картър & Лъвкрафт“ е един от редките случаи, в които съм се повеждал по възторжени мнения и не съм оставал разочарован впоследствие. Книгата е приятна, чете се бързо, а интригата е достатъчно грабваща, за да задържи докрай. Включително и с финал от категорията неочакван и с факта, че е поредна книга, писана от нърд за нърдове, но в по-малка степен от някои други.

Картър от заглавието е полицейски детектив Даниел Картър, в началото преследващ изключително извратен сериен убиец. Залавянето му, наглед успешно, всъщност изобщо не протича както се очаква – въпросният иска да бъде заловен, признава и демонстрира всичко, а партньорът на Картър се самоубива на място. В следствие Картър напуска и поема частна практика, докато изведнъж не се сдобива с неочаквано и напълно неизвестно му наследство – антикварна книжарница в Провидънс. Въпросната върви и с Лъвкрафт от заглавието, а именно Емили Лъвкрафт, последна жива потомка на писателя и дългогодишен служител в книжарницата. Преди още да се е аклиматизирал, Картър е въвлечен в пореден наглед абсурден смъртен случай, който скоро е последван от нов, а следите водят към университетски преподавател, наглед гениален математик с невъзможен късмет и абсолютно противен на всичи останали. Нататък кашата става пълна, а финалът – напълно неочакван.

То не че е неочаквано, но Картър се оказва потомък на Рандолф Картър – герой от няколко произведения на Х. Ф. Лъвкрафт, притежаващ странни способности, а в тази вселена и реално съществувал. Единственият начин да поясня какво още се случва е да преразкажа целия сюжет, а не мисля, че е редно, затова спирам. Едно е сигурно – в тази вселена на Джонатан Хауърд, историите на Лъвкрафт не са измислица. Като цяло това е чудесен трибют към творчеството на Хауърд Филипс Лъвкрафт, до степен отделните глави на романа да носят имена на разказите му, понякога директно взети, друг път леко трансформирани. Въпреки това има и някоя друга задявка, най-голямата от които е фактът, че Емили Лъвкрафт е тъмнокожа, което даже е отбелязано като сравнение с вижданията на писателя за някои други раси.

„Картър & Лъвкрафт“ е едновременно интересна и шантава, която оставя и добър послевкус след прочита. Чудесно е, че продължението е издадено, включително и на български, лошото е, че третата книга още не е видяла бял свят. Неизвестното пък е колко време ще се задържи приятният послевкус, преди да отшуми и да се размие в ежедневието.

Posted in books, fantasy, Horror, mystery | Leave a comment

История на Балканите XIV-XX век

Заглавие: История на Балканите XIV-XX век
Автор: Жорж Кастелан
Издател: Хермес 2005

Заглавието мисля е красноречиво за какво става дума в книгата. Това е историята на държавите от Балканския полуостров от четиринадесети век, тоест от завладяването на полуострова от османците, до края на двадесети век. Самата книга е разделена на две части – първата обхваща периода от XIV век до към времето на Френската революция, втората – от началото на 19 век до към 1999та. Докато първата е интересна и спомага за разбиването на някой друг мит, то втората има някои проблеми.

Действително, в първата част съвсем спокойно повечето представи, които имаме за въпросния период, може да се сблъскат челно със съвсем различната и по-достоверна гледна точка, от колкото предаденото в родните учебници (които все още не могат да преодолеят смислено идеологическата закваска, с която са писани). Още там обаче проличават няколко неща, които лъсват във втората и е добре да се имат предвид. Авторът, Жорж Кастелан, е френски професор, който има публикувани самостоятелно написани книги на тема история на Румъния и история на Албания. От което следва, че представянията за тези две държави са най-подробни в книгата, следвани от Гърция и тези за държавите от бивша Югославия и най-накрая България. Особено частта за България след преврата от 9.09.44та е силно претупана и без навлизане в детайли, включително и след промените. Което, поне за мен като българин е разочароващо и само ми затвърждава мнението, че на запад хич не им пука за нас като народ и дори в историческия аспект не си дават много зор. Според Goodreads Кастелан има и книги, посветени на България, но винаги в съавторство с българин. Което само ме навежда на размисли до колко има роля в написването им, както и на доста по-лошите такива на тема до колко нашите историци изобщо си дават зор да разпространяват българската гледна точка и българските интереси извън границите на България. И отговорът, до който достигам, не е приятен. Между другото, частта с разпадането на бивша Югославия също не е достатъчно добре развита и водените там войни са само бегло скицирани.

Извън това, останалата част от книгата все пак си заслужава вниманието, но определено останах със смесени чувства. Сякаш очаквах повече, особено що се отнася до външен поглед върху родните дивотии. Такъв обаче нямаше.

Posted in books, history, българска история | Leave a comment