Един от Първа дивизия

Заглавие: Един от Първа дивизия
Автор: Георги Ст. Георгиев
Издател: Военно издателство, 1992 г.

Прочетете тази книга. Има я в читанката, по антикварните магазини сигурно може да се намери преизданието от 1992ра, първо след петте издания преди 1944та и забравата след преврата тогава. Прочетете я, за да видите какво всъщност трябва да представлява патриотизма, искреният такъв, който не мрази другите, а цени и тачи своите, без да бъде узурпиран и изопачен от съмнителни типове. Прочетете я, заради хората, описани вътре, и за да си зададете не един или два въпроса къде са те или подобните им днес. Заради духа на българина, такъв, преди крахът в Първата световна война да му отреже крилете. Прочетете я, но го направете единствено ако лично чувствате нужда от това, без натиск. И най-вече, прочетете я, за да стане ясно веднъж завинаги защо паметникът на Първи и Шести пехотен полк трябва да бъде издигнат отново.

Повече не мисля, че има нужда да пиша каквото и да било. Надали има някой, който да не знае за какво става дума – а именно, за за бойния път на 41-ви полк на Първа пехотна софийска дивизия, Желязната дивизия. Няма смисъл да коментирам и чисто литературните аспекти, което така или иначе нито мога, нито ми е работа да направя. Затова и просто ще спра до тук.

Posted in books, history, Български | Leave a comment

Многоликият Столичанин

Заглавие: Многоликият Столичанин
Автор: Владимир Свинтила
Издател: Изток-Запад 2011

Странен беше опитът ми с тази книга. В един момент към началото бях готов буквално да я захвърля, но добре, че не се отказах. Както се оказа, имало е какво да науча, макар че част от наученото изобщо не ми хареса. Това е опит за социопсихологически описания на различните типажи софийски обитатели в края на 30те години на миналия век, до към преврата на девети септември, когато немалко от въпросните уж изчезват. Имам известни съмнения до колко са изчезнали, но както и да е. Сблъсках се с някои думи, които отдавна не бях чувал да се използват, и разбрах откъде произлизат повечето от тях, или поне какво са обозначавали на времето. Причината да ми бъде даже неприятна в началото беше откровено критичния тон спрямо буржоазията и монархията, така контрастиращи с представите, които си бях изградил за този период, и които явно трябва да ревизирам. Критичният тон е обуславян от представата за общество в криза по много направления, общество без устои и в упадък, което пък се отдава и на начина на управление след 1934-та и зверските корупция, чиновнически произвол и монополи. Най-неприятният извод обаче си остава фактът, че редица порядки и дивотии от времето на комунизма са били налице още от преди него, от края на 30те години, някои от които са споменати и в предното изречение, но също и потискането на частната инициатива, прекалено многото чиновници и намесата им където не им е работа, етатизмът… Не са приятни тия изводи, никак, защото доказват, че семената вече са били налице за да се развие онзи строй. Той просто се е оказал подходящите тор и хербицид, за да избуят.

Posted in books, българска история, Български, спомени | Leave a comment

The Riddle-Master

Заглавие: The Riddle-Master
Автор: Патрисия Маккилип
Издател: Ace 1999

Под доволно неясното заглавие „The Riddle-Master“ се крие едноименната трилогия на Патриша Маккилип, състояща се от следните три книги – „The Riddle-Master of Hed“, „Heir of Sea and Fire“ и „Harpist in the Wind“. Появили се в края на 70те години на миналия век, книгите се водят нещо като класика, макар и да не са особено популярни. Аз разбрах за тях на практика случайно през Goodreads, като ме привлякоха най-вече кориците, а една спонтанна хрумка преди месец-два доведе и до прочита им. Въпросният прочит не мина гладко – изредиха се фазите „защо си го причиних това?!“, „що за нереален хаос?!“, „тук все пак има нещо“, „картинността е веднъж!“, за да завърши в финалното „това трябваше да ми попадне преди години“. Някак си имам усещането, че последната фаза ще настъпва все по-често.

Ако трябва да съм честен обаче, въпросното усещане се случи по една много логична причина, а именно фактът, че всичко случващо се беше изяснено едва към края на третата книга, и то с немалко уговорки до колко е изяснено всъщност. В началото обаче почудата е пълна, като например кому е нужен цял колеж, занимаващ се със загадки (riddles от заглавието), но по-нататък става ясно, че под въпросните загадки всъщност се крие оцелялото знание от миналото и методиката за изучаване на миналото на света, както и какво и защо се е случило. Доста навътре в трилогията нямах грам усещане какво и защо се случва, а действията на главния герой ми бяха меко казано необясними. До голяма степен и си останаха такива, дори и в третата книга, където отново действието върви през неговите очи (едно пояснение – Моргон, въпросният главен герой, е действащо лице в първа и трета книга, във втора действието се развива през призмата на героиня, която само е спомената в първа книга, но уж служи за мотивация за действията на Моргон). Тоест до тук се оказва, че имаме наглед хаотично действие, странни герои с необяснимо поведение и твърде много необясними неща, гарнирани с относително бавно действие и на моменти откровена мудност. Не е ли това по-скоро рецепта за проблемна книга? И да, и не, като за щастие тук тежестта падна предимно върху „не“.

Това, което най-вече ми допадна, беше картинността на трилогията. Успешни и не особено общирни описания, както и боравенето с езикови средства, създават разкошни и изненадващо ясни представи за останалия безименен свят, както и за иначе доста обикновено изглеждащите кралства. На моменти странният изказ на Маккилип също работи в тази посока, както и наглед напомнящото пътепис повествование, което обаче изненадващо се допълва с цялостната картинност. Баналната наглед история за поредния избран сирак изненадващо също не дразни, аз всъщност останах приятно изненадан колко добре е разработена тук концепцията. Светът също е загадъчен и що-годе интересен, а концепцията за land-law е интересна, въпреки че става ясна каква е чак към края. Магическата система също не е лоша. И най-вече е впечатляващ фактът, че цялата история се развива в рамките на около 600 страници за трите книги общо. Особено на фона на графоманиите в наши дни е впечатляващо.

И все пак, въпреки всичко, усещането, че съм доста закъснял с прочита на „The Riddle-Master“ не ме напуска и туйто. Сигурен съм, че ако ми беше попаднала преди двадесетина години, щеше да ми допадне много повече.

Posted in books, fantasy, old school | Leave a comment

Песните на далечната Земя. Избрани разкази. Том втори

Заглавие: Избрани разкази. Том втори. Песните на далечната Земя
Автор: Артър Кларк
Издател: Сиела 2013

Пълното име и този път е по-дълго – „Избрани разкази. Том втори. Песните на далечната Земя“ и както може да се очаква, отново е сборник със сравнително ранни разкази на Артър Кларк. Повечето от казаното за „Деветте милиарда имена на Бога“ важи и тук. За разлика от първия том обаче в настоящия втори апокалиптичната ориентираност и звучене е доста по-малко и далеч не навсякъде – жанровото разнообразие е много по-голямо, има и хумористични истории, а има и даже някой-друг опит за нещо като хорър, единият от които доста успешен. Отново има истории, в последствие разширени до роман, а последната, „Чукът на Бога“, вече се усеща и сериозното израстване на Кларк като писател през годините.

• Втoрaтa зoрa – проследяване на развитието на цивилизацията през очите на извънземни. Хора тук няма, не са и нужни, защото въпросните извънземни много ги наподобяват.
• Пaрaзитът – това е успешният опит за хорър, или поне на мен така ми прозвуча. История за случаите, когато халюцинациите се оказват страшната реалност.
• Пeтият cпътник нa Юпитeр – с малко повече екшън този разказ съвсем спокойно би могло да бъде Индиана Джоунс в Космоса. А въпросният пети спътник не е какъв да е, или със сигурност не е естествено тяло.
• Утрoтo, кoeтo нe нacтъпи – наглед забавна история за края на света, който може да бъде предотвратен от извънземни наблюдатели… Стига да бяха попаднали на някой нормален, и по-важното, трезвен приемник.
• Звeздaтa – този също е от по-забавните разкази, показващ как наука и религия биха могли да действат заедно в Космоса, както и странната ирония на космическите събития и отражението им върху хората от преди векове.
• Oпърничaвaтa oрxидeя – още една забавна история, в леко стар стил, напомнящ на криминале от началото на 20 век. Един шантав опит за убийство резултира в съвсем противоположен резултат.
• Пecнитe нa дaлeчнaтa Зeмя – първата версия на история, която по-късно е развита до роман, който през годините се превърна в един от любимите ми. Тази версия тук е доста по-скромна от това, което се превръща в последствие, но основните нишки са тук – корабът от Земята, неочакваната спирка за лед и любовната история. Но още не са добавени свършекът на Земята и индийският произход на заселниците на Таласа.
• Кoй e тaм? – този разказ започна като нещо уж страховито, но изненадващата мяучеща пушка на Чехов го дари с даже забавен финал. Котколюбивите ще го харесат.
• Прoблeм c врeмeтo – нещо като криминална история на Марс с обир, провален от елементарно недоглеждане. Финалният туист много ми допадна с перспективата си. Много приятен разказ.
• В кoмeтaтa – история с катастрофично начало и позитивен завършек. Както и много разумно предупреждение срещу прекаленият технооптимизъм.
• Лятo нa Икaр – още една история с катастрофично начало и позитивен завършек. И този път, като горната, на тема находчивост и упорство.
• Прeди Рaйcкaтa грaдинa – първата среща с живота на Венера се оказва и последната. От недомисляне.
• Oмрaзa – поредна трактовка на тема как сляпата омраза не води до добро и всичко се връща. Понякога по напълно неочакван и шокиращо бърз начин. Макар че омразата на главния герой може много добре да бъде разбрана.
• Мaлcтрьoм II – и още една история с катастрофично начало и позитивен завършек. Поуката е как тънките сметки излизат прекалено дебели, както и че отчаянието е лош съветник.
• Мaймунa вкъщи – разказ за генномодифицирани маймуни за домашни прислужници, човешка завист, надменност и самозабравяне.
• Тaйнaтa – или защо далеч не всичко трябва да става обществено достояние. Едно съвсем неочаквано откритие на Луната и един прекалено любопите журналист, способен да обърка всичко.
• Хрaнaтa нa бoгoвeтe – кратък монолог на тема храната на бъдещето, синтезирането й и неочакваните съставки.
• Чукът нa Бoгa – вторият разказ, в последствие преработен в самостоятелен роман. Най-изпипаният откъм писане разказ, най-късно написан от всичките, и въпреки апокалиптичната завръзка съдържащ немалко оптимизъм.

Posted in books, sci-fi, разкази | Leave a comment

Деветте милиарда имена на Бога

Заглавие: Деветте милиарда имена на Бога
Автор: Артър Кларк
Издател: Сиела 2013

Пълното име на настоящата книга е „Деветте милиарда имена на Бога. Избрани разкази. Том първи“ и както е красноречиво казано, е сборник с разкази. Към Артър Кларк имам особено сантиментално чувство, бидейки един от първитя sci-fi писатели, с чието творчество се срещнах първо преди години, така че винаги чета книгите му с интерес. Харесва ми подходът му на балансираност, книгите му не са нито прекалено тежки откъм техническа или социална част, нито скучни откъм литературна, а и винаги има налице някаква форма на оптимизъм, дори и в по-мрачните сюжети. Настоящата не прави изключение откъм качество, но за това пък се изненадах от доста апокалиптичното звучене, което преобладава в повечето разкази. Не го очаквах, особено след като се оказа, че почти всички са от сравнително ранен етап от писателската кариера на Кларк.

По ред на номерата, сборникът съдържа следното:
• Прoбуждaнeтo – още първият разказ се занимава с евентуалния край на човечеството, през погледа на единствения оцелял, който е посрещнал въпросния край в далечния космос. Наследниците на човечеството пък са изненадващи.
• Cпacитeлнaтa eкcпeдиция – тук пък повествованието се води изцяло от извънземна цивилизация, ставаща свидетел на края на Земята и опитваща се да открие оцелели и да ги разбере какви са били. А когато ги намира, се сблъсква с нещо напълно неочаквано.
• Тexничecкa грeшкa – един злощастен инцидент в генератор от ново поколение води след себе си ред други неприятности и проблеми. Особено когато в опита да се поправят се случва недоглеждане.
• Урoк пo иcтoрия – поредна история за края на човечеството, поради нова ледникова епоха. Този път наследниците са от Венера, а наследството на човечеството е неразбираемо за тях и всъщност доста странно.
• Зaбрaвeният врaг – и пак на тема нова ледникова епоха, този път със свидетел. Как би изглеждал изоставеният Лондон пред нашествието на ледници.
• Тoчкa нa прeчупвaнe – един привидно рутинен рейс до Венера придобива заплашителни измереня, след като корабът е ударен от метеорит. Най-психологически ориентираният разказ от всичките, с най-добре разработени персонажи.
• Рaзxoдкa в мрaкa – тук се сблъскваме с вътрешния монолог на астронавт, принуден от обстоятелствата да измине пеша разстоянието между две бази на далечна и тепърва изучавана планета. По тъмно. И разходката не е приятна, заради стара история за страховити и загадъчни твари, която никой не е доказал, или по-лошото, опровергал.
• Чacoвoят – лунна експедиция се натъква на нещо непознато и определено създадено от някого. Първият контакт е въпрос на време…
• Зeмнa cвeтлинa – по-късно е разширено до пълнокръвен роман, който още не съм чел. История за ранните години на човешкото разселване в космоса, развиващо се на Луната, която толкова прилича на premise-a на „Експанзията“, че остава съвсем основателното чудене колко точно авторите на въпросната серия са се „вдъхновявали“ от тази история. Извън това е най-оптимистичната история от всичките.
• Зaбрaвя ли тe, o, Зeмя… – пак сме на Луната, този път при последните оцелели земляни след ядрена катастрофа на Земята. Кратък и стегнат разказ, чиято идея обаче е експлоатирана многократно.
• Цялoтo врeмe нa cвeтa – един обир на антики и ценни книги се оказва, че има доста изненадваща цел. Какво пък, наетият крадец може и да успее да спаси положението.
• Дeвeттe милиaрдa имeнa нa Бoгa – тибетски монаси правят поръчка за компютър, който да завърши дейността, с която се занимават от векове. Само че какво ли ще стане, като приключи?

Posted in books, sci-fi, разкази | Leave a comment

Вещерът – „Последното желание“ и „Меч на Съдбата“

Заглавие: Вещерът – „Последното желание“ и „Меч на Съдбата“
Автор: Анджей Сапковски
Издател: Инфодар 2008

Покрай „Сезонът на бурите“ се случи така, че доста често правих справки в преждеиздадените книги за това-онова, което бях позабравил, и съвсем логично и очаквано се стигна до бърз и напълно задоволителен препрочит на първите два сборника с разкази, а именно „Последното желание“ и „Меч на Съдбата“. Знам, че има нови издания на Сиела понастоящем, но аз си пазя старите на Инфодар и тях четох. Надявам се в новите присъстващите тук-таме противоречия с останалите книги в понятия и имена да са изгладени, но не ми се купува, за да проверя. Във всеки случай, предвид наличието вече на що-годе достоверни карти на света на Гералт покрай игрите, препрочитът беше доста по-пълноценен от преди.

Не ми се навлиза много в детайли, затова ще гледам да не се разпростирам много. Мнението ми така или иначе е силно положително, почитател съм на поредицата, а покрай „Нещо приключва, нещо започва“ съм на мнение, че Сапковски определено е майстор в кратката форма и със сигурност бих се радвал да прочета и други негови истории. Иначе самата поредица за Вещера поне докъм 2013та, когато излиза „Сезонът на бурите“, се състои от седем книги – два сборника с разкази, споменати по-горе, и общо пет книги, свързани в една обща и доста мащабна история, изпълнена с интриги, политика и достатъчно добре балансирана тъмнина и написана по време, когато редицата съвременни герои на мрачното фентъзи вероятно са си нямали и идея, че ще пишат такова. Обект на настоящото са, както стана дума, първите две книги.

„Последното желание“ е първият сборник и съдържа общо шест разказа, писани по-рано и събрани в едно томче, като са обвързани и със задаваща обща рамка седма история. Разказите са с напълно независима история, но въпросната седма рамка ги представя като един вид ретроспекция на част от досегашната история на Гералт.
• „Гласът на здравия разум“ е въпросната маркираща история, развиваща се в настоящото на Гералт непосредствено след иначе откриващия разказ „Вещер“. Освен да обедини историите и да им зададе ретроспективен нюанс, тя служи и да разкаже немалко неща що за чудо са вещерите, кредото им и в частност това на Гералт, както и за по-дълбоко надникване в мислите на последния.
• „Вещер“ е истинското въведение на Гералт от Ривия, включително и хронологично, бидейки първият написан през 1986та. Още в първата си поява Гералт носи някои от чертите, които оформят характера му и занапред, което е нормално, предвид, че това не е история на произход. А иначе самата история е вече класическата поръчка на крал Фолтест относно прокълнатата му в стрига дъщеря, която е и чудно визуализирана в интродукцията на първата игра. Именно този разказ е най-близо до сегашното време на цялата книга.
• „Зрънце истина“ пък е първият преведен на български разказ, още в началото на 90те в SF thriller списанията. Странният прочит на приказката за Красавицата и Звяра е истински забавен, не само с увереният в себе си Гералт, ами и със Звяра, който се чувства изключително добре като звяр и не иска да се променя обратно в човек. А красавиците са всичко друго, но не и принцеси, особено последната.
• „По-малкото зло“ е един от най-добрите изобщо разкази, който освен уникално разкостване на приказките за Снежанка, Рапунцел и тн., съдържа и навеждащи на размисъл разсъждения на тема има ли изобщо такова нещо като по-малко зло. Тук Гералт е изправен пред дилема без правилен избор и се сдобива и с един от немалкото си прякори, този път изцяло отрицателен.
• „Въпрос на цена“ пък сякаш е най-важният от първата книга, предвид, че от него тръгват събитията, които задвижват историята в петте романа. Един празник по случай пълнолетие в Цинтра на пръв поглед няма нужда от вещер, но на втори не е точно така.
• „Краят на света“ проследява първото съвместно приключение на Гералт с неизменният му от тук нататък спътник, барда Лютичето. Освен това за първи път се появяват елфите в света на Гералт, които не са особено позитивни твари тук, и има доста размисли на тема опазване и прогрес.
• „Последното желание“ описва първата среща на Гералт с голямата любов на живота му, магьосницата Йенефер. Освен големия екшън с разбеснял се джин, присъства и много забавен момент на тема как не бива да се използват заклинания и не само на език, който не знаеш, и как въпросното заклинание, вместо да прогони джина, може да го вбеси още повече.

Вторият сборник, „Меч на съдбата“, няма рамкираща история, но за сметка на това историите вътре се развиват последователно и след събитията от предния сборник. Отново са шест, този път и по-дълги и добавящи нови черти към най-често срещащите се герои Гералт, Йенефер и Лютичето, не всичките положителни.
• „Границата на възможното“ е една история за дракони, изчезващи видове и алчност. Както и не съвсем изненадващото разкритие, че не всички магьосници са себични изроди. Което важи и за Йенефер, чиято връзка с Гералт вече е претърпяла някой и друг катаклизъм.
• „Парче лед“ вкарва Гералт в неочакван любовен триъгълник и отново показва Йенефер в далеч не най-добрата й светлина. Тук за първи път се споменава и Дивия Лов. За мен именно този е най-безличният от всичките разкази.
• „Вечният огън“ пък е най-забавният в този сборник. Въпросният вечен огън и религиозният елемент са на втори план, на първи всъщност са предразсъдъците и вписването на малцинствата от една страна, и търговията от друга. И дивотиите на Лютичето, разбира се.
• „Малка саможертва“ – Малката русалка среща Сенки над Инсмут. Има и още, Гералт внезапно го раздава дипломат, и финалният резултат е един път. Тук е и онази знаменателно-абсурдна финална фраза за свирепия и гладен върколак, който се оказва почитател на Лютичето.
• „Мечът на предопределението“, както е името на петата история, всъщност би трябвало да е и правилното заглавие и на сборника. Тук пак се третира темата за равновесието, настъплението на човека в хабитатите на други раси или видове, но най-вече е запомнящ се заради първата среща лице в лице на Гералт и Цири.
• „Нещо повече“, финалният разказ, освен че е мост към последващите пет романа, е най-емоционално зареденият от всичките. Гералт спасява закъсал търговец на лоша територия и е тежко ранен, а докато търговецът се грижи за него на път за дома, изпада в няколко ретроспекции, в които се появяват ред герои от преди. Това е история за доброто и добрината в хората дори и в най-мрачните времена на война и разруха. А накрая и до извода, че от предопределението няма бягане.

„Вещерът“ като поредица дължи много на първите два сборника с истории. На места в следващите романи сюжетът губи парата, а и изместеният върху Цири фокус също не винаги е добро решение. Независимо от това, за мен поредицата е ценна, най-вече заради усещането си за текст, писан от европеец, и то не англоезичен. Често се чуват мнения, че екзотиката на източноевропейските реалии и чудовища е основна за свежото усещане на серията. Съгласен съм, че го има този елемент, но не мисля, че е само това. „Вещерът“ носи далеч не само източноевропейски дух, но и изцяло и чисто европейски такъв. Вдъхновения има от цяла континентална Европа, и това макар да не е много изразено в първите два сборника, става изразено в следващите томове. И това за мен е прекрасно.

Posted in books, fantasy, разкази | Leave a comment

Правдата на Торен

Заглавие: Правдата на Торен
Автор: Ан Леки
Издател: Бард 2014

„Правдата на Торен“ се оказа неочакван препъни камък за мен в научната фантастика, особено на фона на солидното количество награди, които е отнесла. Рядко се е случвало толкова да се подразня на начало на книга, но тук точно това се случи, и ако не беше пустият ми инат да дочитам каквото съм захванал до край, сигурно щях да отвъртя едната звезда и да спра още в началото. В крайна сметка обаче я завърших и резултатът все пак не е изцяло отрицателен. Две звезди, защото елементът на другост все пак го има и е донякъде привлекателен, и защото цялата идея за един интелект в много тела и ограниченията, следващи като се срине свързващата го мрежа или бъде откъснат от нея също беше интересна. Всъщност цялата тема за едно съзнание в много тела беше хубава и що-годе прилично развита. Но останалото беше доста разочароващо.

Като за начало, сюжетът се оказа по-скоро скучен, особено в началото. Към края понабра скорост, но въпреки това си остава на практика просто едно въведение в история, която не съм сигурен дали имам желание да завърша. Историята представлява разказ, развиващ се от една страна в сегашния момент на света, и от друга двадесет години по-рано – една глава е в настоящето, следващата в миналото, освен към края – и се води от страна на персонаж на име Брек. Въпросният персонаж е последният остатък от изкуствения интелект на космическия кораб „Правдата на Торен“ на Радчайската империя. Да, точно така – действието се води от името на изкуствен интелект, не на човек. В линията двадесет години по-рано „Правдата на Торен“ е унищожен, за да прикрие привнесен конфликт в съзнанието на главата на Радчайската империя (помещаващо се, разбира се, в хиляди тела), и в настоящата Брек най-сетне е близо до отмъщението си. Стига да разбере на коя от личностите точно да отмъсти, да надмогне ограниченията на изгубеното колективно съзнание и връзка с мрежата на Радч и евентуално да оцени последиците от действията си, които биха довели до открита гражданска война. Или до по-лошо от страна на близката и доста напреднала извънземна цивилизация, която пък е отговорна за раздвоението и конфликта в съзнанието на управляващата империята личност.

Досега се стараех да избягвам да използвам полово определени описания на персонажите, основно за да влезна в духа на книгата, но и най-вече защото така и не стана съвсем сигурно кой точно какъв пол е. Да, точно така. Обяснението е, че обществото в Радч е толкова напреднало, че полът вече няма никакво социално значение, и даже разделението на половете е изчезнало от езика им. В резултат всичко що е съществително е или в женски род, или в нещо, наподобяващо женски род – например „лейтенанта“, „капитана“ и прочие подобни. Само че на мен цялата тази история с половете ми е нелогична – ако толкова са се развили, че полът вече няма никакво социално значение, защо речта на радчаите е задължително в женски род навсякъде, а не в полово неутрален, както би било логично? Особено предвид, че размножаването си е съвсем нормалното човешко такова, и че в английския си има съвсем нормален среден род. И дори да приемем, че Брек продължава да упорства с използването на женски род дори и в случаите, в които потвърдено става дума за мъже, дори и когато говори на друг език, само заради факта, че е ИИ и това е заложено в нея, пак дразни, предвид колко мащабен интелект се представя да е бил. В един момент всичките тези думи в псевдо женски род просто писват. И дори и в мъжете – да, въпреки изобилието от женски родове за немалко персонажи става ясно какъв пол са всъщност, даже Брек има податки, че е в мъжко тяло; в поведението им няма много мъжки черти. Като стана дума за тяло, да поясня – корабите действително се управляват от изкуствени интелекти, обаче командният състав е от хора. С екипажите обаче е различно. Някои са съставени от хора, но преобладаващо са от човешки тела с унищожено съзнание на пряко подчинение на ИИ, наричани второстепенни (Брек използва точно такова тяло), като такива се придобиват при поредното завоевание и се съхраняват в замразено състояние в трюмовете, докато дотрябват. Гореописаното предполага солидни технически описания, но не е такъв случаят, в действителност техническата част е минимална, а описанията и концепциите са основно на социално ниво. Говорейки за такова, така и не разбрах каква е идеята на ръкавиците и чая и толкова честото им споменаване. Радч конкретно е вдъхновена силно от римската империя и начина, по който тя асимилира завладени народи и религии, но както авторката казва в интервюто в края, радчаите не са римляни в космоса.

Освен това с безкрайния женски род, другото, което грам не ми допадна, бяха студените и силно несимпатични герои. Докато за основният персонаж е очаквано да е такъв, предвид какво всъщност е, за останалите не е. И дразни. За капак има и прекалено много прилики с творчеството на Урсула Ле Ггуин и в частност с “Лявата ръка на мрака” от Хейнския цикъл заради цялостното поведение на радчаите и обществото им, а също и с “Освободеният” заради структурата една глава в настоящено, една в миналото. А не е като да съм им почитател на тия две книги точно.

Като цяло, „Правдата на Торен“ за мен се оказа разочарование, което си остава такова въпреки многото получени награди. Ако я бях зарязал, както си мислех по едно време, сигурно щеше да си отнесе едната звезда в Goodreads, но към края все пак положението малко се подобри. Що се отнася до наградите, все повече се чудя до колко вече се дават заради качествата на произведенията, а не заради други по-конюнктурни причини. Особено що се отнася до Хюгото на „Правдата на Торен“, получено баш в разгара на истерията покрай Sad Puppies. Но това е тема на друг размисъл, за който нямам нито желание, нито нерви да разчепквам. В крайна сметка, защо я дочетох „Правдата на Торен“? Основно с надеждата да открия с какво точно е заслужила всичките овации и белким намеря нещо, което все пак да ме впечатли. Ами, не стана. Но този етап няма да чета продълженията.

Posted in books, sci-fi | Leave a comment

Сезонът на бурите

Заглавие: Сезонът на бурите
Автор: Анджей Сапковски
Издател: Колибри 2017

Още помня как в началото на века за „Вещерът“ на Анджей Сапковски се говореше с открито преклонение от малцината чели го. През 2008ма „Инфодар“ започнаха да издават поредицата и на български, с което дадоха шанс и на останалите да се запознаем с мрачноватия свят на Гералт от Ривия, който с влиянията си от митовете, легендите и историята от и на Централна и Източна Европа беше, и още е като свеж вятър сред преобладаващото множество от англоамерикански фентъзи и фантастика. Междувременно, във въпросния англоезичен свят запознаването с „Вещерът“ се случваше през призмата на едноименните игри, чиято популярност освен, че катализира превода на историите от полски на английски, доведе до слух за задаващ се сериал на Нетфликс, и най-важното, стимулира Сапковски да напише нова история за Гералт от Ривия близо тринадесет години след приключването на последната. Резултатът се казва „Сезонът на бурите“ и с известно закъснение вече е налице и на български език, за огромно щастие преведена от същия човек – Васил Велчев – който преведе и предишните 8 книги.

Явно ми е липсвало точно такъв тип четиво, защото „Сезонът на бурите“ ми донесе емоции, които не очаквах, но които определено ми дойдоха добре. Освен с типичната за предните „вещери“ стегнатост и лаконичност на изказа, умерен сарказъм, неочакван хумор и още по-неочаквани прояви на хуманност, гарнирани с доволно количество меланхолия и носталгичност, които е напълно възможно само аз да усещам. Вярно, има и някои недостатъци, например срещам доста мнения, че сюжетът не е на кохерентен роман, а по-скоро на навързани истории, но въпреки моментните обърквания и не съвсем гладки въведения на герои в края цялостната картина се изяснява. Но като цяло впечатленията ми са силно положителни, а полъхът на позабравени, но приятни спомени и усещания ми беше добре дошъл.

Самата история не е нито продължение, нито чиста предистория, а самостоятелна такава, развиваща се между ретроспективните разкази в сборника „Последното желание“, но преди откриващият „Вещер“ с драмата на Фолтест и стригата, за които става дума към края. По думите на Сапковски в предговора, историята е замислена отдавна, и поне според мен си личи. В основата на всичко отново са интригите на различните групировки магьосници, които се опитват да използват Гералт за собствени цели, с променлив успех, като самият вещер хич не е очарован от подобна перспектива, но на моменти няма особен избор. Особено що се отнася до женската част от магьосническото съсловие. А като стана дума за тях, Лита Нейд, основната женска фигура тук, е спомената в разказа „Нещо повече“ от втория сборник, „Меч на съдбата“, в контекста на битката при Соден, а детайлите там са абсолютно същите като случващите се тук, което само потвърждава думите на Сапковски. Мяркат се и други познати лица, най-вече Лютичето и Йенефер, но на места, особено в интерлюдиите встрани от Гералт изскачат и още познати имена. Като стана дума за интерлюдии, две от тях, развиващи се сто и двадесет години по-късно, не мога да се отърва от усещането, че са написани като задявка със CD Projekt RED, създателите на игрите по вселената на Вещера, и изразяват мнението на Сапковски за продължението на сюжета в тях. Покрай мисията, възложена от магьосниците, научаваме и малко повече за произхода на някои чудовища, както и на самите вещерски мутации – а именно, експерименти на гениални и не дотолкова гениални магьосници, ту решени да намерят подобрение на света, ту тотално лишени от скрупули, ту просто забавляващи се. Някои от граничещите с чиста генетика експерименти са успешни и приложими, други точно обратното, и последните доста често влизат в сферата на дейност на Гералт. Но не всички чудовища са лабораторно творение, а някои от тях са в човешки облик. А това последното на моменти не е като да не създава пречки на Гералт, особено с ясната му концепция за неубиване на хора.

„Сезонът на бурите“ е чудесна нова история, която само засилва желанието ми за още истории в този свят, каквито обаче е малко вероятно да се появят. Радвам се, че я има на български вече, радвам се, че я прочетох, радвам се на емоциите и усещането, които ми донесе. Всъщност като нищо да взема да препрочета и предните книги, жена ми точно това реши да направи след като завърши „Сезонът на бурите“.

Posted in books, fantasy | Leave a comment

Алената кампания

Заглавие: Алената кампания
Автор: Браян Маклелан
Издател: MBG 2017

Отдавна не ми се беше случвало да прочета книга от над 500 страници за няма 5 дни, но с втората част на „Барутния маг“ точно това се случи. Което иде да покаже, че или книгата е много добра, или ми попада в изненадващо удачен момент. Все пак, в името на привидната обективност си мисля, че е комбинация от двете.

Сюжетът на първата книга много напомняше Френската революция, а сега с втората е ред и на приликите с Наполеоновите войни. Няколко седмици след събитията от „Кръвен обет“ войната с Кез е във вихъра си. В южната част на Адро фелдмаршал Тамас подготвя комбинирана атака, предвиждаща да остави нашественическата армия между чука и наковалнята. Само че планът се проваля главоломно, когато градът, предвиден да е наковалня, е превзет от изненадваща атака, вклюваща нов тип Пазители, с което Тамас се оказва откъснат и без път назад. Единственият шанс е дълъг преход през чужда територия, постоянно преследван от вражеската конница и с надеждата да достигнат проход на север и през неутрална територия да се приберат. Междувременно Таниел се е събудил след комата, в която изпада в края на първата книга, и след като Тамас и останалите барутни магове се приемат за загинали, се оказва на първата линия на фронта с нахлуващата кезианска армия, както и в центъра на междуособиците сред останалите адрански генерали. А инспектор Адамат отново е въвлечен в събитията против волята си и изправен срещу безскрупулния лорд Ветас и още по-загадъчният му господар. А единственото, което иска, е да намери и освободи съпругата и децата си.

„Алената кампания“ е също толкова плавна за четене колкото „Кръвен обет“, като действието е даже по-забързано и в отделни линии напрегнато, но не и напрягащо. Всъщност, при все жанра си, на мен доста повече ми навяваше асоциации с книгите на Бърнард Корнуел и в частност „Шарп“ поредицата, отколкото на чисто фентъзи. Магически елемент има, разбира се, и е доста засилен, но по някакъв странно ненатрапчив начин и чудесно вписващ се в описвания свят. Въпросният впрочем съвсем определено е далеч от силно експлоатираното псевдо средновековие и определено прилича на началото на 19 век – има съществуваща индустрия, различно развити държави, зараждащи се профсъюзи. Другото много хубаво нещо от фантастичната гледна точка е, че боговете далеч не са на фокуса, който загатва анотацията. Има ги и участват, но далеч не са в центъра на всичко, а и загатването, че по-скоро са свръхмогъщи магьосници е силно натрапчиво. Черешката на тортата разбира се са военните кампании, които не са никак скучни, и са доста различни помежду си. Докато тази около Таниел е съпътствана от съмнения, предателства и егоцентрични офицери, тази на Тамас представлява отстъпление, подобно на Наполеоновото от Русия, даже битка подобна на тази при Березина си има. Както и неочаквано уважение между привидно кръвни противници, и разкрития относно мотивите на Тамасовата омразата към Кез. Покрай последното, и в частност около силният персонален момент в тях, определено може да се спори дали изобщо има добри герои в традиционния смисъл. Което не е непременно лошо, в този случай особено, но е добре човек да си има едно наум.

И така, „Алената кампания“ е чудесно продължение на поредица, хванала ме в правилния момент и заиграваща се с реални теми и събития, които хем са ми интересни, хем не съм ги експлоатирал чак толкова. Приликите с Френската революция и Наполеоновите войни са свеж полъх, и сега остава да видим дали в третата част ще има и подобие на Ватерло. За щастие въпросната трета част е написана и издадена на запад още преди две години, а у нас се чака по Коледа за панаира на книгата.

Posted in books, fantasy | Leave a comment

Кръвен обет

Заглавие: Кръвен обет (Първа книга от “Барутният маг“)
Автор: Браян Маклелан
Издател: MBG 2015

Първата книга от “Барутният маг“ се оказа приятната изненада на лято 2017, а цялата трилогия дава надежда да е такавата за първи път от доста време насам. Отдавна не ми се беше случвало книга да ме увлече за толкова бърз прочит, въпреки не особено оригиналният сюжет. Всичко започва с един преврат, или по-скоро с успеха му. Текущият крал на Адро, една от деветте нации, се показва като силно некомпетентен и с неконтролируема склонност към прахосничество. Когато въпросните фактори го довеждат до сключване на тежък договор, който на практика би заробил кралството към съседен Кез, група високопоставени съзаклятници начело с фелдмаршал Тамас извършнат светкавичен преврат и кралят и ред благородници са скоропостижно ликвидирани. За беля, в този списък се включват и маговете от кралската кабала, което отприщва редица нежелани сили, мислени за или изчезнали, или легендарни. В същия момент съседите от Кез готвят война заради пропадналия договор, а сред съзаклятниците има предател, или даже повече от един. Инспектор Адамат е нает от Тамас да открие кой е предателят, но самият той е жертва на изнудване заради стари дългове, които внезапно се оказват в ръце, много по-опасни от тези на местния престъпен вожд.

Действително не звучи особено оригинално, но дяволът е в детайлите. За начало, вселената не е типичната средновековна фентъзи такава, а е нещо, което наподобява по-скоро времето на Наполеоновите войни. Да се разбира – битките се водят с мускети, винтовки и оръдия, обществото е узряло за индустриална революция и на технологично, и на социално ниво, а боговете се възприемат като мит, поне от масите. Е, както се оказва, за последното грешат, но и тук има поле за врътки, като няма да е учудващо боговете да са просто много могъщи магове, каквато хипотеза се пуска тук-там. В следствие от наличието на барут, налице е и интересна врътка по отношение на магията – част от маговете са така наречените барутни магове, които имат способностите да възпламеняват барут от разстояние, без кремък, или да насочват куршумите на на моменти абсурдни разстояния с абсурдна точност за кремъчни гладкоцевни оръжия (масовите са все още на този етап, flintlock, въпреки наличието на винтовки на места). За да направят горното обаче, се налага да приемат барут, основно чрез поглъщане, което доста напомня на аломантите от сандерсъновия „Мъглороден“ (до колкото разбрах, Маклелан е ученик на Сандерсън, та не е съвсем изненада подобно влияние). Всъщност барутните магове са възприемани като абоминация от преобладаващие магьосници, така наречените Привилегировани, което води до най-малкото неприязън, и в ред случаи открита вражда и гонения между двете течения. Има и ред други хора с по-особени таланти, но истински могъщите са горните две.

Героите са изцяло в сивия спектър, няма открито добри, но виж някои откровено лоши може и да изскочат. Хубавото е, че има доста неизяснени въпроси и немалко поле за разгръщане в следващите два тома. Две от главните действащи лица са гореспоменатият Тамас, който също е барутен маг, другият вече споменат инспектор Адамат, доста способен всъщност, въпреки че вече е пенсиониран. Като цяло, хареса ми, че въпросните двама са възрастни, улегнали и що-годе мислещи и липсват досадни тийн-драми. Третият персонаж е синът на Тамас, изключително способният барутен маг и стрелец Таниел, който за баланс си има леко отчуждение от баща си, провал в личен план и открито пристраствяване към барута в наркотичен стил. И тримата има накъде да се развиват, а интересното е накъде ще се развият и някои други женски персонажа – Влора, бившата на Таниел, и нямата и загадъчна Ка-поел. Иначе действието тече плавно и бързо, не дотяга, въпреки преобладаващата сива гама липсва откровен графизъм (за щастие! Можело, значи.). Има политически интриги, има двойни игри, има древни загадки и отприщени магии, има някоя-друга битка, има доста стари сметки за разчистване. Е, има и клишета тук там, но то не може съвсем без хич, особено след толкова жанрова експлоатация през годините.

Чак към края смислих на какво ми напомня цялото звучене на книгата, съпроводено от корицата. А именно, на серията за Шарн на Бърнард Корнуел, което само допринася за и без това доброто впечатление. Може би уцелих точния момент, може би самата комбинация от съставки направи „Кръвен обет“ приятната изненада, която се оказа. Веднага хващам продължението, с надеждата и третата книга да излезе скоро на български.

Posted in books, fantasy | Leave a comment