Операция „Ватерло“

Заглавие: Операция „Ватерло“
Автор: сборник с разкази, съставител Георги Крумов
Издател: Военно издателство 1986

Това е сборник с наглед научно фантастични разкази от автори от бившия социалистически блок, с наглед общ фокус войната и мира, обаче не се наемам да кажа до колко това последното би могло да се каже, че е вярно. Историите са общо двадесет, с различна дължина и разбира се качество, като прави впечатление, че няколкото от български автори са най-обемни, стигащи до над 40 страници (от общо 288), а немалко от преводните са по 6-7. Изводите да си ги прави всеки сам.

Историите от български автори са общо четири. Освен съставителя Георги Крумов са представени още Емил Манов, Любен Дилов и Светослав Славчев. Последният е представен с „Двубой с Касандра“, история, позната и от адаптацията си в поредицата Янтар в „Дъга“. От преводните, най-добро впечатление ми направиха тримата полски автори, от един от които, Валдемар Балдхед, е и едноименният разказ „Операция „Ватерло““, много приятна time-фантастика на тема битката при Ватерло и завършваща с хитър двусмислен край. Останалите истории са с вариращо качество, от приятни до лесно забравими, и разнообразни като жанр и има и хумористични, и по-сериозни. Като става дума за руските автори, не мога да се отърва от усещането, че така и няма да престанат с предъвкването на Втората Световна Война – поне два от разказите дъвчат тази тема, като единият е по-скоро история за призраци, от колкото фантастика. Трудно ми е да си обясня защо е включен.

Изданието е от 1986та и е трудно откриваемо в момента. Аз лично се сдобих с него случайно, даже не знам коя поред ръка, но не съжалявам, че му отделих време. Не съм сигурен обаче колко и как бих го запомнил от тук нататък.

Posted in books, sci-fi, разкази | Leave a comment

Картър & Лъвкрафт

Заглавие: Картър & Лъвкрафт
Автор: Джонатан Л. Хауърд
Издател: Екслибрис 2017

„Картър & Лъвкрафт“ е един от редките случаи, в които съм се повеждал по възторжени мнения и не съм оставал разочарован впоследствие. Книгата е приятна, чете се бързо, а интригата е достатъчно грабваща, за да задържи докрай. Включително и с финал от категорията неочакван и с факта, че е поредна книга, писана от нърд за нърдове, но в по-малка степен от някои други.

Картър от заглавието е полицейски детектив Даниел Картър, в началото преследващ изключително извратен сериен убиец. Залавянето му, наглед успешно, всъщност изобщо не протича както се очаква – въпросният иска да бъде заловен, признава и демонстрира всичко, а партньорът на Картър се самоубива на място. В следствие Картър напуска и поема частна практика, докато изведнъж не се сдобива с неочаквано и напълно неизвестно му наследство – антикварна книжарница в Провидънс. Въпросната върви и с Лъвкрафт от заглавието, а именно Емили Лъвкрафт, последна жива потомка на писателя и дългогодишен служител в книжарницата. Преди още да се е аклиматизирал, Картър е въвлечен в пореден наглед абсурден смъртен случай, който скоро е последван от нов, а следите водят към университетски преподавател, наглед гениален математик с невъзможен късмет и абсолютно противен на всичи останали. Нататък кашата става пълна, а финалът – напълно неочакван.

То не че е неочаквано, но Картър се оказва потомък на Рандолф Картър – герой от няколко произведения на Х. Ф. Лъвкрафт, притежаващ странни способности, а в тази вселена и реално съществувал. Единственият начин да поясня какво още се случва е да преразкажа целия сюжет, а не мисля, че е редно, затова спирам. Едно е сигурно – в тази вселена на Джонатан Хауърд, историите на Лъвкрафт не са измислица. Като цяло това е чудесен трибют към творчеството на Хауърд Филипс Лъвкрафт, до степен отделните глави на романа да носят имена на разказите му, понякога директно взети, друг път леко трансформирани. Въпреки това има и някоя друга задявка, най-голямата от които е фактът, че Емили Лъвкрафт е тъмнокожа, което даже е отбелязано като сравнение с вижданията на писателя за някои други раси.

„Картър & Лъвкрафт“ е едновременно интересна и шантава, която оставя и добър послевкус след прочита. Чудесно е, че продължението е издадено, включително и на български, лошото е, че третата книга още не е видяла бял свят. Неизвестното пък е колко време ще се задържи приятният послевкус, преди да отшуми и да се размие в ежедневието.

Posted in books, fantasy, Horror, mystery | Leave a comment

История на Балканите XIV-XX век

Заглавие: История на Балканите XIV-XX век
Автор: Жорж Кастелан
Издател: Хермес 2005

Заглавието мисля е красноречиво за какво става дума в книгата. Това е историята на държавите от Балканския полуостров от четиринадесети век, тоест от завладяването на полуострова от османците, до края на двадесети век. Самата книга е разделена на две части – първата обхваща периода от XIV век до към времето на Френската революция, втората – от началото на 19 век до към 1999та. Докато първата е интересна и спомага за разбиването на някой друг мит, то втората има някои проблеми.

Действително, в първата част съвсем спокойно повечето представи, които имаме за въпросния период, може да се сблъскат челно със съвсем различната и по-достоверна гледна точка, от колкото предаденото в родните учебници (които все още не могат да преодолеят смислено идеологическата закваска, с която са писани). Още там обаче проличават няколко неща, които лъсват във втората и е добре да се имат предвид. Авторът, Жорж Кастелан, е френски професор, който има публикувани самостоятелно написани книги на тема история на Румъния и история на Албания. От което следва, че представянията за тези две държави са най-подробни в книгата, следвани от Гърция и тези за държавите от бивша Югославия и най-накрая България. Особено частта за България след преврата от 9.09.44та е силно претупана и без навлизане в детайли, включително и след промените. Което, поне за мен като българин е разочароващо и само ми затвърждава мнението, че на запад хич не им пука за нас като народ и дори в историческия аспект не си дават много зор. Според Goodreads Кастелан има и книги, посветени на България, но винаги в съавторство с българин. Което само ме навежда на размисли до колко има роля в написването им, както и на доста по-лошите такива на тема до колко нашите историци изобщо си дават зор да разпространяват българската гледна точка и българските интереси извън границите на България. И отговорът, до който достигам, не е приятен. Между другото, частта с разпадането на бивша Югославия също не е достатъчно добре развита и водените там войни са само бегло скицирани.

Извън това, останалата част от книгата все пак си заслужава вниманието, но определено останах със смесени чувства. Сякаш очаквах повече, особено що се отнася до външен поглед върху родните дивотии. Такъв обаче нямаше.

Posted in books, history, българска история | Leave a comment

Лето 1850

Заглавие: Лето 1850
Автор: Владимир Зарев
Издател: Хермес 2013

Това се очертава да бъде поредният невдъхновен текст, или поне силно се опасявам, че така ще се получи. Не мога да си обясня защо прочита на едни 300 страници се проточи близо месец (изключвам пътуванията пред въпросния месец), както и защо четенето вървеше толкова тромаво и тежко. Директно си признавам, не бях чувал името на автора до този момент, което си е изцяло мой пропуск, предвид че има не една или две книги има публикувани през годините, както и предвид факта, че „Лето 1850“ е второ издание.

Заглавието би трябвало да подсказва темата на творбата, поне за който има конкретни спомени от уроци по история или посещения на място – а именно, неуспешното въстание от 1850та в северозападна България (аз например се оказа, че съм изпозабравил почти всичко, котео съм чувал за въпросното въстание по време на твърде отдавнашните ми посещения в Белоградчик). Би трябвало, но не съвсем, защото въстанието се случва сякаш между другото, за кратко и на сравнително заден план. Повече е отделено на вътрешния свят на героите, отношенията между някои от тях и размишленията им, но също и на развието на някои от тях. Въпросните герои всъщност са лишени от идеализирне или прекалено демонизиране (второто, в малкото случаи, където го има, е заслужено) и са масово в сивата гама, тоест нито идеални, нито зли, но пак ми стояха някак нереални. Основен фокус обаче е върху паметта и словото, а също и върху това как се отразява липсата им върху хората и народите – тоест лошо и в полза на владеещите ги, в случая турците. Иначе казано, поне за мен изводът е във вредата от липса на народна памет и последващата липса на бъдеще, когато същият този народ забрави кой е, откъде е тръгнал и кои са му водачите и героите.

Картинността е чудесна, успява да върне времето назад и да убеди читателя, че се намира в средата на 19 век. Но картинката не е особено приятна, защото някои от героите са въведени първо във Виена, а контрастът между Виена и Австрия като цяло и Видин и областта му е брутален. Всъщност цялата картина на владяните от Османската империя български земи е картина на изостаналост и мизерия, подсилвана от използваните изразни средства и остарели думи и изрази, както и от присъствието на гледната точка на австрийски консул сред персонажите.

Интересна книга, с интересна идея, но страдаща от тромав поне за мен изказ – но което обаче си е мой проблем, отвикнал съм му. Както се оказва и че съм поотвикнал от този типичен за историческите романи от соц-време тежък и хем претенциозен, хем наглед архаичен стил. Това си е мой проблем, де, но ако не беше той, сигурно щях да възриема „Лето 1850“ доста по-добре.

Posted in books, history novel, българска история, Български | Leave a comment

Есенната Република

Заглавие: Есенната Република
Автор: Браян Маклелан
Издател: MBG 2017

Третата част от серията „Барутният маг“ отново започва откъдето завърши предната, малко след събитията от нея, но на непроменен етап. Тамас се е завърнал след изтощителния преход през Кез, съпроводен от съюзническата армия от Делив, за да открие столицата окупирана от трета страна. Светкавичната му поява сред армията на южния фронт срещу Кезианското нашествие предизвиква не едно или две сътресения и разкрити предателство. Таниел се спасил с помощта на Ка-Поел от пленничество, но сега се намира в пустошта, масово смятан за мъртъв от хората, но издирван от застрашените от това, което знае. А разследванията на Адамат продължават със заповед за арест на високопоставен адрански генерал, смятан за предател, но чието единствено прегрешение реално е, че няма достатъчно далновидност и доверие в другите. От тук нататък следват още не един или два обрата, преследвания, преврати, диверсии, както и някое друго разкритие, което съвсем преобръща представите за случващото се.

„Есенната Република“ реално предлага още от същото по отношение на първите две, но това е очаквано и всъщност нормално. Завършекът е цялостен и поне на тази сюжетна арка не оставя възможности за скалъпено продължение, или поне аз не виждам такива. Сюжетните обрати не са един или два, както стана дума, макар че ми се струва, че осъзнаването на Тамас къде е истинският противник малко се забави (тоест дойде доста късно като страници) и към края действието стана твърде забързано, а реалните противици останаха недоразработени. Историята с боговете също поднесе изненади, включително и признание какви са в действителност, така че дори тя приключи задоволително. Появата на разделение на типовете войска, а именно появата на кирасири и драгуни, и то използвани правилно, накара фенът на военната история в мен да подскочи от кеф. Финалът също беше далеч от „и те живели щастливо до края на дните си“, та и по това направление палци горе. Приликите с реалната история също понамаляха, нямаше аналог на Ватерло, и сюжетът отиваше където искаше да отиде. Освен горните три гледни точки имаше още няколко, като тази на Нила остави разни въпросителни, които с пълна сила важат и за Ка-Поел (основно откъде имат силите си), но предполагам въпросните въпросителни остават за евентуални следващи поредици в този свят. Първа такава вече има.

Финално, „Барутният маг“ се оказа много приятна поредица, която поне на мен ми даде надежда, че все още има какво да ме изненада приятно във фентъзи жанра. Ще гледам да си издиря и разказите, предхождащи историята, и търпеливо и кротко ще дочакам да излезе следващата поредица, преди да я захвана. Българското издание също е прилично, преводът на тази част е хубав, може би защото преводачите са двама, а за използването на оригиналните корици мога само да аплодирам. Така трябва да се прави.

Posted in books, fantasy | Tagged | Leave a comment

The Shepherd’s Crown

Заглавие: The Shepherd’s Crown
Автор: Тери Пратчет
Издател: Doubleday 2015

„The Shepheard’s Crown“ е последната история от Света на Диска, издадена няколко месеца след смъртта на Тери Пратчет през март 2015та. Като такава, естествено, е напълно очаквано да не е съвсем завършена, въпреки че си има начало, развитие и край, както се упоменава изрично и в послеслова. Пак там обаче е черно на бяло признанието, че по книгата е имало още немалко работа, преди да бъде завършена по критериите на Пратчет. Същото потвърждение дава и Нийл Геймън в интервю около публикацията, споменавайки конкретна нишка, която Тери просто не е успял да завърши приживе…

И въпреки очевидната дори и за мен липса на завършеност и полиране, „The Shepheard’s Crown“ ми хареса, и съм на мнение, че е по-добра от последните две, ако не и три книги от Света на Диска. Сигурно и по-добра щеше да стане, ако беше имала шанса да бъде завършена. Това е типичен късен Пратчет, в който хуморът е на заден план, но не толкова на заден, и с типичните за Пратчет послания, и спада към сериите за вещиците и Тифани, с въпросната в главната роля. Реално, това е пета и последна книга за Тифани, както и последна за вещиците като цяло. Много последни станаха, но наистина, това е книга за край, но и все пак за начало, началото на Тифани като общопризната и заслужила старша вещица. Иначе сюжетът се занимава и с поредния опит на елфите да нахлуят, едновременно на две места и след вътрешен преврат, след който са заменили кралицата си. Въпросната, вече под истинското си име, се озовава под опеката на Тифани и получава съвсем различен поглед върху света и разбиранията си, които започват да търпят сериозна промяна. Както и лоялността й.

Уви, голяма част от всичкото това остава недоизказана, и финалният конфликт с елфите се решава доста бързо, но това е част от цялостната недовършеност, за която стана дума. За отбелязване е появата на поредния Керът, на име Джефри, който този път служи на Пратчет да се заиграе с поредния стереотип – защо няма мъже вещици? Досущ, както навремето Ескарина Смит беше първата жена магьосник в „Еманципирана магия“. Честно казано, тази врътка всъщност доста ми хареса. (за момент си представих Джефри с мъжкия еквивалент на думата вещица, т.е. вещер, но после спрях, защото хич не се вписа в представите ми за съвременния смисъл, влаган в думата, нито пък можах да си го представя с два меча; но това е съвсем встрани от темата). Освен това, с оглед на новата поява на елфите, има не една или две референции към „Волният народец“ и „Господари и господарки“, до степен бронята на Маграт, но това само показва чудесен пример за приемственост. Споменавайки Маграт, да, и нея я има, и ред други вещици, на практика почти всички, а покрай пивоталното събитие в началото се мяркат още Ветинари, Ридкъли, Пондър Стибънс.

Поне в моите възприятия, „The Shepheard’s Crown“ е истинската кулминация на Света на Диска. По-добра от „Raising Steam“, макар и недовършена, оставила ме със съжаление, че няма да има повече книги за Света на Диска. Но по-добре така, след като създателят му вече не е между нас.

Posted in books, fantasy, Тери Пратчет | Leave a comment

Къща от карти

Заглавие: Къща от карти
Автор: Майкъл Добс
Издател: Сиела 2014

Имам някакъв спомен, че съм попадал навремето на първия сериал, базиран на „Къща от карти“, британският такъв с Йън Ричардсън в главната роля, но знам само, че не успях да го възприема първо защото нямах достатъчно багаж за целта, и второ, защото свързвах Ричардсън с ролята му на Шерлок Холмс от преди това. Доста по-късно чух името покрай новия сериал с Кевин Спейси (който не съм гледал), и чак след това разбрах, че и двата са базирани на книга.

Въпросната книга е… плашеща. Публикувана за първи път през 1989та, с автор шефа на администрацията на правителството на Маргарет Тачър. От консервативната партия. Във Великобритания. Сега за момент се замислете как авторът може да е бил пряк свидетел на редица от описаните неща в книгата, а след това се замислете повече какво ли всъщност се случва на места с по-малко традиции и с още по-малко спазване на такива, като например България. Ами, аз поне се стреснах. Политиката може да бъде много мръсна игра, но истински страшното е, когато се заиграе някой с безкрайни амбиции и без особени скрупули и морал. Франсис Ъркарт, главният герой в „Къща от карти“, е точно такъв.
Сюжетът проследява вътрешната борба в централата на управляващата консервативна партия, след поредните спечелени избори, но този път с доста по-малка преднина. Когато запазилият поста си премиер министър Колингридж отказва да внесе промените, предложени му от вътрешно партийния камшик Франсис Ъркарт, последният решава, че премиерът се е изчерпал и започва задкулисната си игра, с цел да заеме мястото му. А в тази игра място за морал и лоялност няма, и всичко е позволено. Стига разбира се друг да плати цената.

„Къща от карти“ е книга за стремежът към власт, за мръсните игри и ударите под кръста, с които е изпълнена политиката, както и за дълбините, до които могат да доведат въпросните. Тя е също и книга за възможностите на журналистиката, които могат да служат по съсипващ начин с правилното насочване (това е известно и ясно на всички, разбира се, но тук е представено наглед как се случва), но са способни и да разкриват задкулисните игри, стига да се ориентират правилно. Нещо, с което Мати Сторин не успява да се справи съвсем. И не на последно място, тя е нагледен пример какво би могъл да причини някой свръх амбициозен с умения и възможности и без морал, озовал се на точното място. Лично на мен цялата безскрупулност ми дойде в повече, особено като си давах сметка, че солидна част от описаните неща най-вероятно са почерпени от преки впечатления. Не е от най-приятните неща да видиш от първа ръка как интригите за власт съсипват не само кариери, ами и животи, и как дори семейството и роднините не са в безопасност. Особено когато става дума за честен човек, каквото впечатление остави в мен Хенри Колингридж. Цялостната стилистика в стил трилър също не е точно моето нещо, но пък е добре написано и четимо. Не знам обаче дали имам желание да продължа със следващите две книги. Иначе си струва да се има предвид, че българското издание е редактираното второ такова, което добавя прилики със сериалите и дава мегдан за продълженията. Ако се вярва на уикипедията, завършеците на двете издания са леко различни с оглед на кой оцелява и кой не, основно явно с цел да има мегдан за продължения, каквито има в сериалите.

Posted in books, mystery, трилър | Leave a comment

Черната призма

Заглавие: Черната призма
Автор: Брент Уийкс
Издател: Бард 2014

Плюсове:
– Магическата система е хитро измислена и добре реализирана. Предполагам в следващите книги още се набляга на разиките в уменията от различните спектри на светлината.
– Някой-друг сюжетен обрат, които будеха любопитство поне за малко. Финалът беше добър като за първа книга.
– Светът е на технологично ниво около 17 век извън магията и има огнестрелни оръжия, доста приличащи на реалните им аналози. Което е чудесно.

+/-:
– Историята на моменти е интересна, но ми дойде твърде провлачена за вкуса ми.
– В направата на worlbuilding-a има хляб, но…

Минуси:
– … но целият ориенталски привкус просто не ме хвана в правилния момент и не ми допадна. В не малка част светът изглежда просто скициран, но това го отдавам на факта, че книгата е първа част.
– Историята преобладаващо е мудна и тромава. Сюжетът реално се развива за около две седмици, но беше прекалено провлачен.
– Персонажите така и не можаха да ме спечелят. Особено тийнейджърите сред тях.
– Книгата откровено е адресирана към тийнейджъри и на места не просто си личи, ами се набива на очи. Аз явно не съм част от търсената аудитория.
– Книгата определено е повлияна от съвременните политкоректни тенденции и това поне за мен е дразнещо.

„Черната призма“, първата книга от серията „Светлоносецът“, се оказа пореден препъни камък за мен сред представителите на съвременното фентъзи. Не успя да ме ме впечатли достатъчно, а предпоставки имаше. Не ме и разочарова истински, просто ми дойде някак безлична. Затова и толкова невдъхновеният отзив, копиращ иначе стандартна схема с плюсове и минуси. На този етап надали ще продължа със следващите части.

Posted in books, fantasy | Leave a comment

Писма от България

Заглавие: Писма от България
Автор: Евгений Утин
Издател: Абагар 2017

Единствената причина, поради която тази книга получи 4 от 5 е фактът, че текстът върви много тромаво и тегаво за четене, пълен с твърде много твърде дълги абзаци. Но самият текст, извън това, е страшен, и просто трябва да се прочете от колкото се може повече хора. Особено от такива, за които историята свършва с предмета в училище – тази книга буквално доказва, че на солидна част от предаваното в учебниците, що се отнася до Руско-турската война от 1877-78 и отношението й към България, мястото е в кофата. Начело с изобилстващите и целенасочено изграждани и поддържани митове, които да бяха един или два…

„Писма от България“ е сборник с репортажи, които руският военен кореспондент Евгений Утин изпраща за времето, което прекарва в България по време на войната, от средата на юли до след третия щурм на Плевен в края на август 1877ма. Утин е интересна личност, далеч от типична за руското общество – потомствен дворянин, с юридическо образование, учил още в западна Европа, кореспондент на френски вестници и пряк свидетел и кореспондент по време на франко-пруската война, с която не веднъж прави сравнения в репортажите си. Въпросните репортажи са публикувани в книга през 1879та, но у нас се издават за първи път чак сега. То и в Русия не е имало кой знае колко издания, по съвсем понятни след прочита причини. А именно, книгата въобще не е ласкава към Русия, по същия начин, по който съвременниците ни, по-разумните от тях, не са ласкаво настроени към родните правителства и безмозъчната инерционна русофилия, обхващаща голяма част от населението (ако се вярва на едни „капацитети“, цели 80%). От родна гледна точка, някои от изнесените факти също не са съвсем благоприятни за нас, въпреки силно позитивното отношение на Утин към българите.

Причините това да е така, или поне тези, които запомних, са следните:
– Подкрепата за войната в Русия всъщност далеч не е толкова висока, колкото се опитват да я изкарат родните учебници, и извън големите градове почти я няма. Особено след спада на първоначалния ентусиазъм. Не помага и надменното отношение на руснаците, които например въобще не харесват румънцските си съюзници, не харесват особено и българите, които уж идват да освобождават (тук Утин много се чуди някои защо изобщо са тръгнали). Всъщност мнението за българите се оказва доста негативно, смятали са предците ни за стиснати, скъперници, страхливци, и директно отказват да разберат защо българите просто отказват да им окажат коленопреклонната благодарност, която са очаквали без да имат особени основания за което. Това обаче води до втората съществена причина.

– Русия просто не е готова за тази война, по никакъв начин, а цялата привидна подготовка реално се оказва същата, която 40 години по-късно я проваля през Първата световна война. Въобще не ми се навлиза в подробности за описаната зверска корупция, некадърно интенданство и още по-некадърно снабдяване, за трагичната организация по почти всички направления, за липсата на материална подготовка откъм муниции, карти, провизии, разузнаване… Цяла глава е отделена на медицинското осигуряване, или по-скоро липсата му, за съдържанието на която просто не искам да си спомням. Положението е трагично, а черешката на тортата е фактът, че по отношение на въоръжение и артилерия – остарели и с по-ниски качества – руснаците отстъпват не само на турците, но даже и на румънските си съюзници. Което е още една причина да не ги обичат, освен по-уредените им по европейски градове.
Що се отнася до отношението към българите обаче, положението е още по-трагично. Утин неколкократно натъртва, че руснаците просто не познават народа, който отиват да освобождават, и още по-лошо, не са си дали абсолютно никакъв зор да се опитат даже да го опознаят. Доказателство за това е така нареченото Гражданско управление, запълнено почти изцяло с кадрови военни, кариеристи и некадърници, имащи за общи черти непригодност за ролите, които се очаква да играят, и откровено липсващото желание да наваксат пропуските. Българи, разбира се, няма, не е и предвидено да има. Начело на тази хубост е княз Черкаски, който при все, че минава за модерен и либерал, всъщност е известен с „подвизите“ си в Полша, където е пряко отговорен за потушаването на въстанията десетина години по-рано, и за начина, по който това е направено – с терор и нагайка. Е, същият е сложен да изгражда гражданското управление на бъдещата свободна България. По начин, прилаган спрямо всичките народи под ботуша на руските императори, което назначение поражда доста съмнения относно истинските цели на руската империя в България. И с прилагане на нещо като „разделяй и владей“ от самото начало, демонстрирано в отношението спрямо турците в овладените територии. Руснаците не се и опитват да разберат причините за отношенята на българите към тях, дори пределно ясното обяснение „Вие ще си отидете, както няколко пъти досега, а турците ще се върнат и пак ще ни изколят“.
По-горе споменах липсата на материална подготовка, липсата на военна е подобна. Резултатът – Стара Загора и Казанлък. Особено описанието на случилото се покрай последния е страшно, дори и само като се описват бягащите българи и трагедиите там.

– По отношение на самите българи, Утин не споменава много, но две неща правят впечатление. Първо, начинът, по който болшинството чорбаджии са в симбиоза с турците, и второто, по-лошото, едва ли не узаконените корупция и клиентелизъм, които не са се променили особено и до днес. За сметка на това, Утин твърдо защитава българите относно начина, по който руснаците ги възприемат, и неколкократно натъртва, че това се дължи изцяло на непознаването на българите, обичаите и положението им от страна на Русия, както и на отказа да ги опознаят. Грозна работа. Но пък ми беше интересен коментара за военната повинност и оръжията и как липсата им всъщност пречи на един народ да бъде истински свободен и независим.

Спирам, защото просто не ми се пише повече. Не е като да няма какво, но не ми се преписват цели цитати, а имам и други задачи на главата. В едно съм убеден – тази книга трябва да се популяризира, трябва да се чете, и по възможност да се включи в една бъдеща актуализация на учебния материал. Няма как да има действителна свобода и независимост без да се познава истината и истинската история такава, каквато е била, а тази книга е голяма стъпка в правилната посока, особено по отношение на направо сляпата на моменти русофилия в България. Ако вземем да си върнем обратно архивите от Русия, още по-голяма стъпка ще бъде. И понеже всъщност книгата е с основен адресат руската публика от 19 век, ще завърша със самата Русия. Книгата започва с въображаем диалог между оптимист и песимист, които съм убеден, че почиват на истински личности (как ми се иска Утин да говореше с повече имена през цялата книга, но явно не е искал да навлича неприятности на събеседниците си). Оптимистът защитава нуждата, готовността и целта на бъдещата война, песимистът, напротив, е убеден, че Русия не е готова нито за войната, нито за отговорността след нея. Финалът е с явен превес на песимистичното мнение – „преди всичко и колкото се може по-скоро Русия трябва да поработи върху самата себе си“. Същото с пълна сила важи и днес.

Posted in books, history, българска история | Leave a comment

Съдбата на Убиеца

Заглавие: Съдбата на Убиеца
Автор: Робин Хоб
Издател: Бард 2017

Ами, това е то. Последната книга от „Фиц и Шута“, както се очакваше, служи за кода не само на самата трилогия, а и на цялостната Realm of the Elderlings вселена. Или поне очаквам да е така, защото след случилото се в нея аз поне трудно бих могъл да измисля някакво продължение, и то не само такова с Фиц и Шута. Защото развръзки се дават на още не една или две сюжетни линии, повечето, ако не и всички, загадки получават отговор, а немалка част от героите получават окончателен, макар и не непременно летален, завършек на историите си.

В основата естествено е Фицрицарин Пророк, вече легитимизиран принц на Бък, потеглил на една финална мисия да отмъсти за смъртта на дъщеря си Пчеличка, отвлечена и нагледно загинала в пътен камък от пратеници на Слугите на Белите пророци от Клерес. В действителност Пчеличка е жива, и след дълъг престой загубена в пътния камък, отново е на път към Клерес с похитителите си. Пътят на Фиц и спътниците му обаче е дълъг, минава през на практика целия свят, описан досега, и ни среща с практически всички оцелели от досегашните романи в този свят. В един момент „Съдбата на Убиеца“ буквално прелива в „Живите кораби“, след това ни отвежда до самия Клерес, място далеч извън всички карти, познати в Бък, и накрая самата книга завършва съвсем в духа на „Тронът“, финалната книга от първата трилогия „Придворният убиец“. „Съдбата на Убиеца“ е дълга книга, но с изключение на една средна част, състояща се основно от пътуване, не е скучна изобщо. Финалът, съвсем в края, е хем тъжен, хем позитивен, от онази категория, която в английския наричат bittersweet, но също така е и силно логичен, и донякъде очакван и загатнат още в първата трилогия по-горе.

Както споменах и по-горе, детайлите се напасват, и практически всички въпроси получават отговор. И драконите, и живите кораби, и Умението, и основната мотивация на Шута да иска драконите да се върнат – всичко получава отговор, и то изненадващо логичен и навързан с досега споменатото. Споменавайки Шута – най-силната страна в творчеството на Робин Хоб, героите и връзките и взаимоотношенията между тях, отново са тук, отново са добре направени и отново работят както трябва. Или поне в повечето случаи, защото ми е доста непривично да видя Алтея Вестрит и Брашън Трел в ролята на поддържащи персонажи. Или рязката промяна в Уинтроу Вестрит, резултат от толкова години без негова поява. Най-големият проблем обаче е Шутът, който в тази книга вече откровено дразни, особено когато влезе в кожата на Амбър. Преди не се набиваше толкова на очи, но тук се, и не е приятно. Показателно е и че Пчеличка така и не можа да го приеме и хареса, въпреки че се опита да го разбере. Пчеличка също се превръща постепенно във все по-интересен персонаж (моментът, в който окончателно разбра колко всъщност я обича баща й беше един от най-затрогващите в цялата трилогия), търпи развитие и открива силите си. Именно през нейните глави се запознаваме с Четиримата, Слугите и Белите от Клерес, както и с факта какви деформирани и покварени гротески са. Явно чрез тях Хоб се е упражнявала на тема „властта покварява“, но някак си бих се радвал ако бяха още малко по-читави в ролята на главни лошковци. Сега не ми бяха достатъчно убедителни, а халкидците продължават да държат палмата за най-големи гадняри, макар и малко посмекчени. А за умението на Хоб да изгражда герои говори и фактът, че иначе непоносимият Рапскал получи позитивни черти и при последната си поява даже не дразни, а за иначе силно отрицателните персонажи Дуалия и Винделиар на моменти даже ми беше жал. За малко.

И така, е ли „Съдбата на Убиеца“ достоен завършек на една поредица, продължила сумарно 22 години и състояща се от седемнадесет романа и още един сборник с разкази? Отговорът очаквано е да, но неочаквано въпросният завършек не ми подейства по начина, по който ми бяха подействали първите две поредици за Фиц и Шута през годините. Може би най-вече защото аз самият съм доста променен от тогава, не непременно към по-добро. Извън това, финалът е логичен, очакван, по своему едновременно тъжен, но и едновременно оптимистичен (най-вече заради Пчеличка). А това въобще не е малко и без значение. И на фона на разни други поредици без изглед за приключване, достойно изцяло за адмирации.

Posted in books, fantasy | Leave a comment