Писма от България

Заглавие: Писма от България
Автор: Евгений Утин
Издател: Абагар 2017

Единствената причина, поради която тази книга получи 4 от 5 е фактът, че текстът върви много тромаво и тегаво за четене, пълен с твърде много твърде дълги абзаци. Но самият текст, извън това, е страшен, и просто трябва да се прочете от колкото се може повече хора. Особено от такива, за които историята свършва с предмета в училище – тази книга буквално доказва, че на солидна част от предаваното в учебниците, що се отнася до Руско-турската война от 1877-78 и отношението й към България, мястото е в кофата. Начело с изобилстващите и целенасочено изграждани и поддържани митове, които да бяха един или два…

„Писма от България“ е сборник с репортажи, които руският военен кореспондент Евгений Утин изпраща за времето, което прекарва в България по време на войната, от средата на юли до след третия щурм на Плевен в края на август 1877ма. Утин е интересна личност, далеч от типична за руското общество – потомствен дворянин, с юридическо образование, учил още в западна Европа, кореспондент на френски вестници и пряк свидетел и кореспондент по време на франко-пруската война, с която не веднъж прави сравнения в репортажите си. Въпросните репортажи са публикувани в книга през 1879та, но у нас се издават за първи път чак сега. То и в Русия не е имало кой знае колко издания, по съвсем понятни след прочита причини. А именно, книгата въобще не е ласкава към Русия, по същия начин, по който съвременниците ни, по-разумните от тях, не са ласкаво настроени към родните правителства и безмозъчната инерционна русофилия, обхващаща голяма част от населението (ако се вярва на едни „капацитети“, цели 80%). От родна гледна точка, някои от изнесените факти също не са съвсем благоприятни за нас, въпреки силно позитивното отношение на Утин към българите.

Причините това да е така, или поне тези, които запомних, са следните:
– Подкрепата за войната в Русия всъщност далеч не е толкова висока, колкото се опитват да я изкарат родните учебници, и извън големите градове почти я няма. Особено след спада на първоначалния ентусиазъм. Не помага и надменното отношение на руснаците, които например въобще не харесват румънцските си съюзници, не харесват особено и българите, които уж идват да освобождават (тук Утин много се чуди някои защо изобщо са тръгнали). Всъщност мнението за българите се оказва доста негативно, смятали са предците ни за стиснати, скъперници, страхливци, и директно отказват да разберат защо българите просто отказват да им окажат коленопреклонната благодарност, която са очаквали без да имат особени основания за което. Това обаче води до втората съществена причина.

– Русия просто не е готова за тази война, по никакъв начин, а цялата привидна подготовка реално се оказва същата, която 40 години по-късно я проваля през Първата световна война. Въобще не ми се навлиза в подробности за описаната зверска корупция, некадърно интенданство и още по-некадърно снабдяване, за трагичната организация по почти всички направления, за липсата на материална подготовка откъм муниции, карти, провизии, разузнаване… Цяла глава е отделена на медицинското осигуряване, или по-скоро липсата му, за съдържанието на която просто не искам да си спомням. Положението е трагично, а черешката на тортата е фактът, че по отношение на въоръжение и артилерия – остарели и с по-ниски качества – руснаците отстъпват не само на турците, но даже и на румънските си съюзници. Което е още една причина да не ги обичат, освен по-уредените им по европейски градове.
Що се отнася до отношението към българите обаче, положението е още по-трагично. Утин неколкократно натъртва, че руснаците просто не познават народа, който отиват да освобождават, и още по-лошо, не са си дали абсолютно никакъв зор да се опитат даже да го опознаят. Доказателство за това е така нареченото Гражданско управление, запълнено почти изцяло с кадрови военни, кариеристи и некадърници, имащи за общи черти непригодност за ролите, които се очаква да играят, и откровено липсващото желание да наваксат пропуските. Българи, разбира се, няма, не е и предвидено да има. Начело на тази хубост е княз Черкаски, който при все, че минава за модерен и либерал, всъщност е известен с „подвизите“ си в Полша, където е пряко отговорен за потушаването на въстанията десетина години по-рано, и за начина, по който това е направено – с терор и нагайка. Е, същият е сложен да изгражда гражданското управление на бъдещата свободна България. По начин, прилаган спрямо всичките народи под ботуша на руските императори, което назначение поражда доста съмнения относно истинските цели на руската империя в България. И с прилагане на нещо като „разделяй и владей“ от самото начало, демонстрирано в отношението спрямо турците в овладените територии. Руснаците не се и опитват да разберат причините за отношенята на българите към тях, дори пределно ясното обяснение „Вие ще си отидете, както няколко пъти досега, а турците ще се върнат и пак ще ни изколят“.
По-горе споменах липсата на материална подготовка, липсата на военна е подобна. Резултатът – Стара Загора и Казанлък. Особено описанието на случилото се покрай последния е страшно, дори и само като се описват бягащите българи и трагедиите там.

– По отношение на самите българи, Утин не споменава много, но две неща правят впечатление. Първо, начинът, по който болшинството чорбаджии са в симбиоза с турците, и второто, по-лошото, едва ли не узаконените корупция и клиентелизъм, които не са се променили особено и до днес. За сметка на това, Утин твърдо защитава българите относно начина, по който руснаците ги възприемат, и неколкократно натъртва, че това се дължи изцяло на непознаването на българите, обичаите и положението им от страна на Русия, както и на отказа да ги опознаят. Грозна работа. Но пък ми беше интересен коментара за военната повинност и оръжията и как липсата им всъщност пречи на един народ да бъде истински свободен и независим.

Спирам, защото просто не ми се пише повече. Не е като да няма какво, но не ми се преписват цели цитати, а имам и други задачи на главата. В едно съм убеден – тази книга трябва да се популяризира, трябва да се чете, и по възможност да се включи в една бъдеща актуализация на учебния материал. Няма как да има действителна свобода и независимост без да се познава истината и истинската история такава, каквато е била, а тази книга е голяма стъпка в правилната посока, особено по отношение на направо сляпата на моменти русофилия в България. Ако вземем да си върнем обратно архивите от Русия, още по-голяма стъпка ще бъде. И понеже всъщност книгата е с основен адресат руската публика от 19 век, ще завърша със самата Русия. Книгата започва с въображаем диалог между оптимист и песимист, които съм убеден, че почиват на истински личности (как ми се иска Утин да говореше с повече имена през цялата книга, но явно не е искал да навлича неприятности на събеседниците си). Оптимистът защитава нуждата, готовността и целта на бъдещата война, песимистът, напротив, е убеден, че Русия не е готова нито за войната, нито за отговорността след нея. Финалът е с явен превес на песимистичното мнение – „преди всичко и колкото се може по-скоро Русия трябва да поработи върху самата себе си“. Същото с пълна сила важи и днес.

Posted in books, history, българска история | Leave a comment

Съдбата на Убиеца

Заглавие: Съдбата на Убиеца
Автор: Робин Хоб
Издател: Бард 2017

Ами, това е то. Последната книга от „Фиц и Шута“, както се очакваше, служи за кода не само на самата трилогия, а и на цялостната Realm of the Elderlings вселена. Или поне очаквам да е така, защото след случилото се в нея аз поне трудно бих могъл да измисля някакво продължение, и то не само такова с Фиц и Шута. Защото развръзки се дават на още не една или две сюжетни линии, повечето, ако не и всички, загадки получават отговор, а немалка част от героите получават окончателен, макар и не непременно летален, завършек на историите си.

В основата естествено е Фицрицарин Пророк, вече легитимизиран принц на Бък, потеглил на една финална мисия да отмъсти за смъртта на дъщеря си Пчеличка, отвлечена и нагледно загинала в пътен камък от пратеници на Слугите на Белите пророци от Клерес. В действителност Пчеличка е жива, и след дълъг престой загубена в пътния камък, отново е на път към Клерес с похитителите си. Пътят на Фиц и спътниците му обаче е дълъг, минава през на практика целия свят, описан досега, и ни среща с практически всички оцелели от досегашните романи в този свят. В един момент „Съдбата на Убиеца“ буквално прелива в „Живите кораби“, след това ни отвежда до самия Клерес, място далеч извън всички карти, познати в Бък, и накрая самата книга завършва съвсем в духа на „Тронът“, финалната книга от първата трилогия „Придворният убиец“. „Съдбата на Убиеца“ е дълга книга, но с изключение на една средна част, състояща се основно от пътуване, не е скучна изобщо. Финалът, съвсем в края, е хем тъжен, хем позитивен, от онази категория, която в английския наричат bittersweet, но също така е и силно логичен, и донякъде очакван и загатнат още в първата трилогия по-горе.

Както споменах и по-горе, детайлите се напасват, и практически всички въпроси получават отговор. И драконите, и живите кораби, и Умението, и основната мотивация на Шута да иска драконите да се върнат – всичко получава отговор, и то изненадващо логичен и навързан с досега споменатото. Споменавайки Шута – най-силната страна в творчеството на Робин Хоб, героите и връзките и взаимоотношенията между тях, отново са тук, отново са добре направени и отново работят както трябва. Или поне в повечето случаи, защото ми е доста непривично да видя Алтея Вестрит и Брашън Трел в ролята на поддържащи персонажи. Или рязката промяна в Уинтроу Вестрит, резултат от толкова години без негова поява. Най-големият проблем обаче е Шутът, който в тази книга вече откровено дразни, особено когато влезе в кожата на Амбър. Преди не се набиваше толкова на очи, но тук се, и не е приятно. Показателно е и че Пчеличка така и не можа да го приеме и хареса, въпреки че се опита да го разбере. Пчеличка също се превръща постепенно във все по-интересен персонаж (моментът, в който окончателно разбра колко всъщност я обича баща й беше един от най-затрогващите в цялата трилогия), търпи развитие и открива силите си. Именно през нейните глави се запознаваме с Четиримата, Слугите и Белите от Клерес, както и с факта какви деформирани и покварени гротески са. Явно чрез тях Хоб се е упражнявала на тема „властта покварява“, но някак си бих се радвал ако бяха още малко по-читави в ролята на главни лошковци. Сега не ми бяха достатъчно убедителни, а халкидците продължават да държат палмата за най-големи гадняри, макар и малко посмекчени. А за умението на Хоб да изгражда герои говори и фактът, че иначе непоносимият Рапскал получи позитивни черти и при последната си поява даже не дразни, а за иначе силно отрицателните персонажи Дуалия и Винделиар на моменти даже ми беше жал. За малко.

И така, е ли „Съдбата на Убиеца“ достоен завършек на една поредица, продължила сумарно 22 години и състояща се от седемнадесет романа и още един сборник с разкази? Отговорът очаквано е да, но неочаквано въпросният завършек не ми подейства по начина, по който ми бяха подействали първите две поредици за Фиц и Шута през годините. Може би най-вече защото аз самият съм доста променен от тогава, не непременно към по-добро. Извън това, финалът е логичен, очакван, по своему едновременно тъжен, но и едновременно оптимистичен (най-вече заради Пчеличка). А това въобще не е малко и без значение. И на фона на разни други поредици без изглед за приключване, достойно изцяло за адмирации.

Posted in books, fantasy | Leave a comment

Петата купа

Заглавие: Петата купа
Автор: Дан Симънс
Издател: Сиела 2015

Не мога да си обясня защо толкова рядко посягах към книгите на Дан Симънс, въпреки че двете части на внушителната „Хиперион“, а също и „Илион“ и „Олимп“ ми бяха харесали доста. Или поне досега така беше. След „Петата купа“вероятността пак да прочета още някоя книга на Дан Симънс нарастна значително.

За разлика от Хиперионите, „Петата купа“ не е фантастика, а нещо средно между криминален, исторически и приключенски роман, и то в класическите традиции на жанра. Класически до степен главен герой да е не кой да е, а лично Шерлок Холмс! Всъщност един от главните герои, другият е американският писател Хенри Джеймс, чиято роля далеч не е като на доктор Уотсън. През една дъждовна пролетна нощ през 1893та в Париж въпросният Хенри Джеймс, отчаян от досегашните си неуспехи, замисля да извърши самоубийство и е на крачка да го стори, но е спрян буквално в последния момент от изневиделица появилият се Шерлок Холмс, който от своя страна има собствени терзания – дали пък всъщност изобщо не е истински, а просто един литературен герой? Преди да се усети, Джеймс, не съвсем доброволно, пътува към Америка, за да вземе участие в новото разследване на Холмс. Нежеланието на Джеймс произлиза най-вече от факта, че е познавал жертвата, Клоувър Адамс, близък приятел е със съпруга й и още неколцина семейни приятели, както и от факта, че случаят всъщност е отпреди повече от седем години и е прието да се смята, че е самоубийство. Както винаги, нещата далеч не са толкова прости, и този наглед ясен и приключен случай е само малка брънка от доста по-заплетения истински случай на Холмс, заради който всъщност той отива в Щатите и заради който две години по-рано е инсценирал смъртта си в сблъсък с професор Мориарти при водопада Райхенбах.

Да, действието върви бавно и на моменти откровено мудно, тук там има и някое друго твърде подробно описание на пищни и продължителни вечери, но на мен всичкото това някак много добре ми се вписа в цялата псевдо-викторианска обстановка и съвсем в духа на периода. Развитието на криминалната загадка също беше добре направено, разкривано на малки порции и плавно буквално до последната глава, като ме остави истински доволен. Истинският случай, мащабът му и „инвестираността“ на Холмс и брат му Майкрофт в него може би наистина изглежда over-the-top на моменти, но за мен беше напълно задоволителен. Досущ като отношението към анархистите и „разбиранията“ им, както и към подготвяният от тях заговор. Симънс ме впечатли отново с факта колко дъбоко е навлязъл в епохата с нравите и особеностите й, както и със събития е персонажи. На страниците се мяркат още Самюъл Клемънс, по-известен с псевдонима си, бъдещия президент Теодор Рузвелт, Луис Карол, най-вече като математик и с истинското си име Чарлс Доджсън и като някогашен преподавател на Майкрофт. Нерядко се споменава и за самия Артър Конан Дойл, предаден като агент на Уотсън и еднакво заподозрян ведно с него в тоталното опорочаване на истината в приключенията на Шерлок Холмс. За основен пример е използван разказът „Тайната на заключената стая“ на Конан Дойл, но като порових малко, по-скоро разчепкването на уж действително случилото се настоящата книга е опит да се нагласи историята от разказа към бъдеща книга на Джеймс, която уви, не съм чел. Плюс опит за психологически портрет върху Холмс. Впечатлих се от начина, по който бяха използвани професор Мориарти и Ирен Адлер, а също и от развитието на втората. Симънс определено се е забавлявал. А аз се смях с глас на споменаването на обещаващия млад белгийски полицай на име Поаро.

Хубава книга, заслужаваше си четенето, поне за мен, а и някак успя да ми пробуди някой друг спомен за хубавите истории на Артър Конан Дойл за Шерлок Холмс. Сега може би идва времето да наваксам с каквото не съм чел на Дан Симънс, и да се запозная с творчеството на Хенри Джеймс. Но няма да бързам.

Posted in adventure, books, mystery, криминални | Leave a comment

Малкия брат

Заглавие: Малкия брат
Автор: Кори Доктороу
Издател: Бард 2010

Сблъсъците ми с книгите на Кори Доктороу вървят в обратен на появата им на български ред. Четох „Ден за ден в магическото кралство“ в любителски превод преди няколко години, но сега е си спомням много от нея, освен, че се занимаваше с проблемите на интернет идентичността и съответните последствия от нея. „Малкия брат“ ми стоеше на рафта, купена от преди доста години вече, но стигнах до нея чак сега, стимулиран от няколко доста възторжени отзива от приятели. Е, оказа се, че малко са попреувеличили.

Не че „Малкия брат“ не ми хареса, не – просто е твърде тийнейджърска и на моменти наивна. Целият сюжет е ясно ориентиран към млада аудитория, даже прекалено натрапчиво с лозунга „Не вярвай на никого над 25“. Освен това въпросният сюжет е и твърде банален. Имаме седемнадесетгодишен тийн с наченки на гениалност и силно чувство за справедливост, Маркъс, който по лошо стечение на обстоятелствата се озовава на грешното място в грешното време, т.е. в момент, в който арабски терористи извършват атентат в родния му Сан Франциско. Следва арест от не точно секретна, но и не особено афиширана правителствена служба, която използва атентата, за да наложи пълно и плътно всеобщо следене чрез всякакви възможни мерки. Следва привидно съгласие за сътрудничество и последвал бунт в електронна форма, завършващ с доста предвидим финал. Все пак, книгата се чете много бързо за който иска да го направи и е сравнително лека и стегната.

Истинската й сила обаче е другаде, а именно в разчепкваната концепция за поголовното следене, било то и в начална форма (затова и братът е малък, не е пораснал като алюзирания голям брат от оруеловата „1984“). Доктороу явно по никакъв начин не е привърженик на самата идея тотално за следене, хеле пък за контрол, и си личи. Картината, която създава обаче, е плашеща, още повече за 2006та, когато е писана книгата, и когато нито фейсбук, нито гугъл бяха стигнали до това, което са в момента. Повечето описани мерки съществуват и тогана, и понастоящем, а част са приемани за нещо напълно нормално. Не споделям напълно мнението на бащата на Маркъс, че повечето хора нямат какво да крият. Почти всеки има, просто мащабите са различни при всеки, а опре ли до държавна власт, онзи приписван на кардинал Ришельо цитат не спира да ми се струва актуален (а именно, „покажете ми най-честния човек на света, и аз ще намеря за какво да го обеся“). Все пак се успокоявам донякъде, че дори и при поголовно следене количеството събрана информация просто няма как да бъде обработена адекватно, не и от държавна институция. Виж, ако се изхитрят да наемат някоя частна компания да свърши тази работа… Доктороу едва-едва засяга тази възможност, но някои съвременни параноици са на мнение, че това вече даже е реалност. Все още се надявам да не са прави, но не изключвам да се случи в бъдещето, особено с развитието на изкуствения интелект и амбициите на някои хора в тази област.

Но се отплеснах. По отношение тема за размисъл „Малкия брат“ е ценна с въпросите, които повдига, особено ако се пречупят през призмата на актуалните технологии. Като литература обаче е типичен young adult роман, а аз се улавям, че нещо хич не се спогаждам с такива в последните години. Не че проблемът не си е лично мой, но определено трябва да внимавам повече.

Posted in books, sci-fi, антиутопии | Leave a comment

Вещерът – романите

Заглавие: Вещерът – романите
Автор: Анджей Сапковски
Издател: Инфодар 2009-2010

Рядко препрочитам в последните години, особено цели поредици, но понякога се случва. Особено след това лято, когато се случиха две неща – първо, на български излезе най-новото творение на Анджей Сапковски за вещерът Гералт от Ривия, наречено „Сезонът на бурите“, а после се появи едно кратко двеминутно клипче от CD Projekt RED, посветено на десетата годишнина на вещерският им игрови франчайз. Какво се случи след това е трудно за описване – първо, „Сезонът на бурите“ ми хареса в пъти повече, от колкото очаквах (и може би от колкото е редно), а третата част от франчайза, The Witcher 3: Wild Hunt може би ще е причината скоро да се пробвам с първото си геймърско ревю, толкова добра се оказа. Покрай двете обаче установих, че съм позабравил немалко неща от основната серия от пет книги, и затова когато изникна възможност между празниците, не се колебах и си спретнах един бърз препрочит.

Действително, действието е неравномерно, някои диалози сякаш са в повече (но далеч не толкова, колкото вървят мненията), а някои от персонажите (Плъховете) и сюжетните линии все още са дразнещи. Останалите персонажи обаче, сюжетът, и не на последно място светът са чудесни, а историята е впримчваща. Взаимоотношенията, връзките, предателствата поне за мен са преобладаващо убедителни. А влиянията още по-подчертано са изцяло европейски, не само източни или конкретно полски. Изненадващо, поне сред имената, има няколко от холандското минало, което е отново свежо разнообразие, заедно с френските влияния, не толкова очевидни от действителна средновековна Франция в Темерия и от приказната такава, Франция на рицарските романи и легенди, в Тусен. Но някои от най-очевидните всъщност са от доста скорошни исторически събития, до степен да е неудобно очевидно. Като например провокацията, започнала втората война с Нилфгард във втория роман, състояла се в… селище на име Глевицинген (то дори и името директно подсказва кое е вдъхновението). Втората световна война няма да спре скоро да оказва влияние. Покрай въпросните влияния се оказва, че „Вещерът“ е и доста съвременно звучаща поредица, от която по-младите има какво да видят и евентуално добият представа – политика, война и военна логистика, шпионажи и тайни служби, как се водят мирни преговори, дори и малко икономика. И то актуално звучащи, не средновековни.

А иначе самата поредица се състои от следните пет книги.
1. „Кръвта на елфите“ – първата книга действително е нещо като въведение и служи по-скоро за подготовка на игралното поле и изграждане на бъдещите отношения между голяма част от героите. Около година след събитията от разказа „Нещо повече“ и краят на първата инвазия на Нелфгард на север, Цири е укрита от Гералт в Каер Морхен, където от липса на какво друго минава през вещерско обучение. Само че останалият свят по една или друга причина я търси, като причините се дължат основно на специфичната кръв на предтечите на Цири, достигащи до елфически връзки. Завръзката на действието е пристигането на повиканата от Гералт да помогне в справянето с тайнствените сили на Цири Трис Мериголд в Каер Морхен, а продължението е и замесването на Йенефер. Междувременно в привидно неглижирания от вещерите свят пешките се разместват постоянно – кралете подготвят нова война за изтикване на Нилфгард обратно на юг, притеснени от икономическата му мощ; магьосниците привидно кротуват, но постепенно изпадат в изолация; а самите нилфгардци също се готвят за повторно настъпление, използвайки недоволството сред представителите на старите раси, основно елфи, и разгърнатата от съставените от тях отряди Scoia’tael (катерици) партизанска война. Конфликтът предстои, и няма да закъснее.
Като за въвеждаща, „Кръвта на елфите“ е добра книга, обещаваща много развития и бурни събития. Въпросните не закъсняват да се случат още в следващата книга.
Нещо съвсем дребно, обаче не можа да не ми направи впечатление – съвсем бегло споменатата афера на Фолтест с баронеса Ла Валет е развита много детайлно в Witcher 2 Assassin of Kings. Имам чувството, че в онова студио направо са разкостили книгите, за да направят игрите…

2. „Време на презрение“ – събитията, подготвени в първа книга, тук се развихрят. В центъра на всичко е превратът на остров Танед, в магическата школа, където магьосниците провеждат конгреса си, с цел да решат какво да предприемат относно случващото се около тях, и където Йенефер е довела Цири, да бъде обучавана в същата тази школа. Оказва се, че далеч не всички магьосници са лоялни към ордена си, и резултатът е кървава баня, в която участват още нелегално промъкнали се „катерици“, редански тайни служби ръководени лично от началника си Сигизмунд Дийкстра, нилфгардски рицар, и за капак – лично Гералт. Последният обаче се оказва, че си намира майстора в ръкопашния бой, и то не от кого да е, а от вече очертаващият се като главен злодей магьосник Вилгефорц. Междувременно единодушието между кралете се нарушава, някои се разубеждават, че моментът е подходящ за готвената провокация, но недостакът в конните комуникации, и злощастно намиращи се не където трябва „катерици“ провалят връзката, и резултатът е нова война, за която се оказва, че северът не само, че не е готов, но и че всеки гони собствени интереси. А събитията покрай провокацията в Глайвиц, пардон, Глевицинген, и последвалият удар в гърба на кралство Аедирн от страна на кралство Каедвен буквално крещи „септември 1939та“. Войната тепърва ще се развихря, но северът определено е в неизгодна позиция. Единството между кралете го няма, поне двама са се възползвали от нашествието за свои си цели и са сключили договори с Нилфгард, а един е убит буквално в същата нощ, в която се случва и превратът на Танед (и гливицката провокация). На този фон, включените сякаш между другото размисли и разчети на нилгардски интендант са в рязък контраст с привидно по-доброто положение на имперската армия и внасят доста трезв реализъм в представите какво представлява войната всъщност.
От един момент нататък, тоест след бягството на Цири през портала покрай касапницата на остров Танед, фокусът се измества върху нея и на юг, след като въпросният портал я изхвърля в пустиня на изток от Нилфгардската империя. Покрай перипетиите й се сблъскваме с няколко от търсещите я страни, получаваме реалистична представа за действителния рицарски бой, не турнирния такъв, и разбираме, че някой е пробутал на нилфгардския император момиче, представено за Цири, но което не е тя. Както и че императорът знае и продължава да настоява да се сдобие с истинската, на всяка цена.
Самото заглавие идва от пророчеството на Итлина, което предопределя сякаш ролята на Цири и мотивира действията едва ли не на всички.

3. „Огнено кръщение“ – средна част, започваща откъдето свърши предната и приключваща до никъде, но за сметка на това пълна с действие и развития. Гералт, след като се е позакрепил в Брокилон и чул новините от Нилфгард, тръгва на юг в търсене на Цири, но този път не е сам. С него са още неизменният бард Лютичето, стрелкинята Мария „Милва“ Баринг, нилфгардският дезертьор и кошмар на Цири Кахир и многовековният вампир въздържател Регис, който се оказва рядко свеж и забавен персонаж, на всичкото отгоре доволно способен и с афинитет към домашната пърцуца. По пътя се натъкват на опустошенията от войната, на бегълци, разбити семейства, мародери, както и на група джуджета, предвождани от джудже с унгарското име Золтан Чивай, които пък защитават част от бегълците. Промъквайки се сред разкъсаните от война земи, Гералт и компания без да искат се натъкват и на останките от армията на Лирия, най-засегнатото от войната кралство, и от невъзможност да избягат, се превръщат в нещо като герои, а Гералт се сдобива с рицарска титла…
На юг пък Цири си е намерила спътници, бандата на Плъховете, но последните, въпреки целия трагизъм около образуването си, продължават да са ми неприятни с действията и поведението си. Тази нишка също не стига до никъде, но към края й се вижда, че още един от търсещите Цири, имперският коронер Стефан Скелен, въпреки заповедите на императора си, има собствени мотиви да я открие. И елиминира. На север иначе войната върви зле за северните кралства, а след Танедския преврат част от разпръснатите магьосници, изцяло от женски пол, са на път да се обединят в нещо, което този път ще е изцяло наддържавно, и няма да дължи лоялност на кралете. Е, имам някакви симпатии към Ложата от първия прочит, но ми допада как точно историята й е развита в игрите. И като стана дума за игрите, гвинт, дето го играят джуджетата на Золтан явно е това, което в Witcher 3 e Gwent, но от покероподобното му начло в книгите не е останало много. А, в един момент съвсем за малко, буквално веднъж бе споменато името Йорвет, който е основно действащо лице в Witcher 2. Пак по темата за разкостването…

4. „Кулата на лястовицата“ – и това е междинна част, само че тук действието е още по-плътно от предната. Новото тук е нелинейният разказ – част от историята се предава като разказ от Цири на отшелника, бивш кадър на Оксенфуртския университет Висогота, и всъщност е най-тежката и мрачна част от сюжета. Цялостно линията на Цири, въпреки изобилния мрак, е най-развитата в книгата и достига до нещо като завършек, макар и временен и пълен с неизвестни. Краят на Плъховете беше грозно-графичен, но те сами си бяха виновни, а новият гадняр Бонхарт е по-скоро умишлено неприятен. За беля, освен него в кюпа са още няколко комбинации гадняри, начело с работодателя му Стефан Скелен, а накрая реално всички минаха на служба на Вилгефорц, който вече окончателно е оформен като главният лош и дори е успял да настрои срещу себе си и Емхир, нилфгардският император, с когото уж са действали заедно. Вилгефорц обаче ударно губи довереници, та и неговите планове не вървят.
На север само зимата спасява Темерия, Редания и Каедвен от нилфгардското настъпление, но е ясно, че пролетната офанзива няма да им е по силите. Затова и в Редания се налага да просят помощ от бившия си домен, понастоящем напълно неутрален Ковир (чието описание и история на отделяне от Редания адски напомнят на Венеция и отцепването на последната от Византия). Начинът, по който получават тази помощ, както и участието в нея са много показателни на тема международна политика.
Гералт и компанията му, след дезертиране от армията на Лирия, продължават на юг, в търсене на друиди, които да им укажат къде да търсят Цири. Пътят им е през земи, контролирани от Нилфгард, като се сдобиват и с шести спътник, устатата и много приличаща на Цири Ангулеме. По пътя си срещат други от агентите на Вилгефорц, както и въпросните друиди, които нямат много общо с митовете за тях, но като им се изчерпи търпението, са способни да обърнат някои от тези митове в реалност. А завършекът обещава интересни развития по отношение на Лютичето.

5. „Господарката на езерото“ – Инфодар навремето надали успяха да убедят някого, че разцепват финалната книга на две части по друга причина, освен за повече приходи, но това разцепване донякъде е удобно. Първата половина окончателно довършва подготовката за финалния сблъсък на север, показва напрежението в Темерия и доказва, че дори и магьосничките не са всезнаещи и могат да бъдат подведени. Отново голяма част от историята е в ретроспективен формат, като от една страна Цири разказва за престоя в и бягството си от света на елфите, от друга повече от век по-късно, две магьоснички търсят истината за легендата за Гералт и Цири, която вече е претърпяла безкрайно много промени и мистификации, не без помощта на предшественичките им, както става ясно по-късно. Завършекът на тази първа половина/книга е пътуванео на Цири през световете и времето, което много напомня пътуванията през Сенките в „Хрониките на Амбър“. Гералт и компания зимуват в приказният Тусен, земя излязла от френските рицарски романи, където Гералт успява да понатрупа състояние от поръчки (или от неизпълнението им, в случая с една сукуба), както и да завърти афера с още една магьосничка, Лютичето да се окаже, че завъртял главата на владетелката, а останалите да се чудят как аджеба да се измъкнат.
Втората част започва с една от най-качествено и въздействащо написани битки не само във фентъзито, а и изобщо (няма магии, освен лечителски зад бойното поле) – битката при Брена. В контраст с приликите с ВСВ, тази конкретно битка е много очевадно вдъхновена от битката при Ватерло, че даже някои паралели се набиват налице. Описанието обаче, с многото гледни точки, е един път. Заема цяла глава, и ме впечатли силно още при първия прочит навремето, и продължава да е все така въздействащо. По-нататък имаме завършек на практически всички сюжетни линии, финална конфронтация с Вилгефорц, Бонхарт и Емхир (последната между другото, за който не е чел преди, може да е силно изненадваща), много политика и компромиси, както и недотам позитивни завършеци, а също и още прилики със събитията от и след Втората Световна Война. Финалът, въпреки че беше доста критикуван навремето, всъщност е доволно логичен, доста тъжен и меланхоличен, но определено оставящ поле за още, както доказаха игрите. Жалко, че Сапковски отказва да ги признае за канонични.

Финално, „Вещерът“ днес ми харесва още повече, от колкото ми беше харесал преди. Поне аз харесвам такива погледи към един по принцип англо-доминиран жанр, допада ми и този тип призма към по-близката история. За щастие или не, поредицата е завършена, а „Сезонът на бурите“ по-скоро разказва отдавна замислена, но нереализирана история. Така че който се бои от незавършени поредици, на тази може да се довери. Освен това в момента върви и второ издание, което също се надявам да получи завършек.

Posted in books, fantasy | Leave a comment

Ние, удавниците

Заглавие: Ние, удавниците
Автор: Карстен Йенсен
Издател: Жанет 45, 2016

„Ние, удавниците“ е един от редките в последно време случаи, в които съм се повеждал по масовата възхита и се е оказвало накрая, че е имало защо да я има тази масова възхита и съм доволен от прочетеното. Книгата, заедно със „Сезонът на бурите“ (от тази втората пък какво последва, не е истина…), са ми книжните попадения за тази година, като „Ние, удавниците“ беше приятна изненада по няколко направления.

„Ние, удавниците“ е шарена книга, и откъм жанр, и откъм герои, и откъм действие, на практика по всички параграфи. Полу-абсурдното начало, започващо с едно странно семейство и преливащо във ветроходна морска битка, е само върхът. После има пътуване из южните морета, излязло сякаш от книга за Великите географски открития (от който момент вече не можех да оставя книгата, именно тук се случи „грабването“, но пък такъв flashback към мореплавателските книги от детството не помня да ми е е случвал някога!), после има нещо като семейна сага, и още, и още, за да завърши заедно с края на ВСВ по някак примиряващ начин. Шарена и богата книга е, наистина. И на фона на всичкото това всъщност истински главен герой няма, няма и как да има при действие, развиващо се за близо сто години, но преливането между различните главни герои е впечатляващо с успешно постигнатата приемственост между тях. А иначе самата история реално е за величието и упадъка на някога славното моряшко градче Марстал, в Дания – роден град на автора Карстен Йенсен, до колкото разбрах – и също е разнообразна, въпреки общата нишка за безкрайната промяна, която не винаги е за добро. Но това е втората обща нишка, първата е морето; същото това море, от чиято примамка няма бягане, въпреки вероятността да свършиш удавен. И това е само част, има още много нишки, от всякакво естество. И което е по-важното, четат се направо нереално леко, до степен да изгълтам тези 820 страници за практически никакво време, и то в неприятен за мен период. Въпреки странното начало с Лауридс Мадсен, от момента, в който действието се прехвърли при сина му Алберт, книгата просто не ме пускаше. Имаше и тегави, и лирични, и разтърсващи моменти, а от начина, по който бе затрито корабоплаването в Марстал направо ми беше тъжно. Носталгията беше силна на места, лиричността също, но това беше изцяло за добро. И да, накрая ми стана кофти за Антон.

И, както често се случва в последно време, повече не ми се пише, а и не мога да си изсмуча от пръстите. „Ние, удавниците“ е чудесна книга, заслужава си да бъде прочетена, и така ми разбуди желанията за морски преживелици, че даже стига да имах парите, бих се вдигнал на момента някъде в южното полукълбо. Фактът, че нямаше никаква модерна политкоректност, наглед очаквана от скандинавски писател, също е позитив, макар и доста скромен на фона на останалите.

Posted in adventure, books, мореплавателски | Leave a comment

Един от Първа дивизия

Заглавие: Един от Първа дивизия
Автор: Георги Ст. Георгиев
Издател: Военно издателство, 1992 г.

Прочетете тази книга. Има я в читанката, по антикварните магазини сигурно може да се намери преизданието от 1992ра, първо след петте издания преди 1944та и забравата след преврата тогава. Прочетете я, за да видите какво всъщност трябва да представлява патриотизма, искреният такъв, който не мрази другите, а цени и тачи своите, без да бъде узурпиран и изопачен от съмнителни типове. Прочетете я, заради хората, описани вътре, и за да си зададете не един или два въпроса къде са те или подобните им днес. Заради духа на българина, такъв, преди крахът в Първата световна война да му отреже крилете. Прочетете я, но го направете единствено ако лично чувствате нужда от това, без натиск. И най-вече, прочетете я, за да стане ясно веднъж завинаги защо паметникът на Първи и Шести пехотен полк трябва да бъде издигнат отново.

Повече не мисля, че има нужда да пиша каквото и да било. Надали има някой, който да не знае за какво става дума – а именно, за за бойния път на 41-ви полк на Първа пехотна софийска дивизия, Желязната дивизия. Няма смисъл да коментирам и чисто литературните аспекти, което така или иначе нито мога, нито ми е работа да направя. Затова и просто ще спра до тук.

Posted in books, history, Български | Leave a comment

Многоликият Столичанин

Заглавие: Многоликият Столичанин
Автор: Владимир Свинтила
Издател: Изток-Запад 2011

Странен беше опитът ми с тази книга. В един момент към началото бях готов буквално да я захвърля, но добре, че не се отказах. Както се оказа, имало е какво да науча, макар че част от наученото изобщо не ми хареса. Това е опит за социопсихологически описания на различните типажи софийски обитатели в края на 30те години на миналия век, до към преврата на девети септември, когато немалко от въпросните уж изчезват. Имам известни съмнения до колко са изчезнали, но както и да е. Сблъсках се с някои думи, които отдавна не бях чувал да се използват, и разбрах откъде произлизат повечето от тях, или поне какво са обозначавали на времето. Причината да ми бъде даже неприятна в началото беше откровено критичния тон спрямо буржоазията и монархията, така контрастиращи с представите, които си бях изградил за този период, и които явно трябва да ревизирам. Критичният тон е обуславян от представата за общество в криза по много направления, общество без устои и в упадък, което пък се отдава и на начина на управление след 1934-та и зверските корупция, чиновнически произвол и монополи. Най-неприятният извод обаче си остава фактът, че редица порядки и дивотии от времето на комунизма са били налице още от преди него, от края на 30те години, някои от които са споменати и в предното изречение, но също и потискането на частната инициатива, прекалено многото чиновници и намесата им където не им е работа, етатизмът… Не са приятни тия изводи, никак, защото доказват, че семената вече са били налице за да се развие онзи строй. Той просто се е оказал подходящите тор и хербицид, за да избуят.

Posted in books, българска история, Български, спомени | Leave a comment

The Riddle-Master

Заглавие: The Riddle-Master
Автор: Патрисия Маккилип
Издател: Ace 1999

Под доволно неясното заглавие „The Riddle-Master“ се крие едноименната трилогия на Патриша Маккилип, състояща се от следните три книги – „The Riddle-Master of Hed“, „Heir of Sea and Fire“ и „Harpist in the Wind“. Появили се в края на 70те години на миналия век, книгите се водят нещо като класика, макар и да не са особено популярни. Аз разбрах за тях на практика случайно през Goodreads, като ме привлякоха най-вече кориците, а една спонтанна хрумка преди месец-два доведе и до прочита им. Въпросният прочит не мина гладко – изредиха се фазите „защо си го причиних това?!“, „що за нереален хаос?!“, „тук все пак има нещо“, „картинността е веднъж!“, за да завърши в финалното „това трябваше да ми попадне преди години“. Някак си имам усещането, че последната фаза ще настъпва все по-често.

Ако трябва да съм честен обаче, въпросното усещане се случи по една много логична причина, а именно фактът, че всичко случващо се беше изяснено едва към края на третата книга, и то с немалко уговорки до колко е изяснено всъщност. В началото обаче почудата е пълна, като например кому е нужен цял колеж, занимаващ се със загадки (riddles от заглавието), но по-нататък става ясно, че под въпросните загадки всъщност се крие оцелялото знание от миналото и методиката за изучаване на миналото на света, както и какво и защо се е случило. Доста навътре в трилогията нямах грам усещане какво и защо се случва, а действията на главния герой ми бяха меко казано необясними. До голяма степен и си останаха такива, дори и в третата книга, където отново действието върви през неговите очи (едно пояснение – Моргон, въпросният главен герой, е действащо лице в първа и трета книга, във втора действието се развива през призмата на героиня, която само е спомената в първа книга, но уж служи за мотивация за действията на Моргон). Тоест до тук се оказва, че имаме наглед хаотично действие, странни герои с необяснимо поведение и твърде много необясними неща, гарнирани с относително бавно действие и на моменти откровена мудност. Не е ли това по-скоро рецепта за проблемна книга? И да, и не, като за щастие тук тежестта падна предимно върху „не“.

Това, което най-вече ми допадна, беше картинността на трилогията. Успешни и не особено общирни описания, както и боравенето с езикови средства, създават разкошни и изненадващо ясни представи за останалия безименен свят, както и за иначе доста обикновено изглеждащите кралства. На моменти странният изказ на Маккилип също работи в тази посока, както и наглед напомнящото пътепис повествование, което обаче изненадващо се допълва с цялостната картинност. Баналната наглед история за поредния избран сирак изненадващо също не дразни, аз всъщност останах приятно изненадан колко добре е разработена тук концепцията. Светът също е загадъчен и що-годе интересен, а концепцията за land-law е интересна, въпреки че става ясна каква е чак към края. Магическата система също не е лоша. И най-вече е впечатляващ фактът, че цялата история се развива в рамките на около 600 страници за трите книги общо. Особено на фона на графоманиите в наши дни е впечатляващо.

И все пак, въпреки всичко, усещането, че съм доста закъснял с прочита на „The Riddle-Master“ не ме напуска и туйто. Сигурен съм, че ако ми беше попаднала преди двадесетина години, щеше да ми допадне много повече.

Posted in books, fantasy, old school | Leave a comment

Песните на далечната Земя. Избрани разкази. Том втори

Заглавие: Избрани разкази. Том втори. Песните на далечната Земя
Автор: Артър Кларк
Издател: Сиела 2013

Пълното име и този път е по-дълго – „Избрани разкази. Том втори. Песните на далечната Земя“ и както може да се очаква, отново е сборник със сравнително ранни разкази на Артър Кларк. Повечето от казаното за „Деветте милиарда имена на Бога“ важи и тук. За разлика от първия том обаче в настоящия втори апокалиптичната ориентираност и звучене е доста по-малко и далеч не навсякъде – жанровото разнообразие е много по-голямо, има и хумористични истории, а има и даже някой-друг опит за нещо като хорър, единият от които доста успешен. Отново има истории, в последствие разширени до роман, а последната, „Чукът на Бога“, вече се усеща и сериозното израстване на Кларк като писател през годините.

• Втoрaтa зoрa – проследяване на развитието на цивилизацията през очите на извънземни. Хора тук няма, не са и нужни, защото въпросните извънземни много ги наподобяват.
• Пaрaзитът – това е успешният опит за хорър, или поне на мен така ми прозвуча. История за случаите, когато халюцинациите се оказват страшната реалност.
• Пeтият cпътник нa Юпитeр – с малко повече екшън този разказ съвсем спокойно би могло да бъде Индиана Джоунс в Космоса. А въпросният пети спътник не е какъв да е, или със сигурност не е естествено тяло.
• Утрoтo, кoeтo нe нacтъпи – наглед забавна история за края на света, който може да бъде предотвратен от извънземни наблюдатели… Стига да бяха попаднали на някой нормален, и по-важното, трезвен приемник.
• Звeздaтa – този също е от по-забавните разкази, показващ как наука и религия биха могли да действат заедно в Космоса, както и странната ирония на космическите събития и отражението им върху хората от преди векове.
• Oпърничaвaтa oрxидeя – още една забавна история, в леко стар стил, напомнящ на криминале от началото на 20 век. Един шантав опит за убийство резултира в съвсем противоположен резултат.
• Пecнитe нa дaлeчнaтa Зeмя – първата версия на история, която по-късно е развита до роман, който през годините се превърна в един от любимите ми. Тази версия тук е доста по-скромна от това, което се превръща в последствие, но основните нишки са тук – корабът от Земята, неочакваната спирка за лед и любовната история. Но още не са добавени свършекът на Земята и индийският произход на заселниците на Таласа.
• Кoй e тaм? – този разказ започна като нещо уж страховито, но изненадващата мяучеща пушка на Чехов го дари с даже забавен финал. Котколюбивите ще го харесат.
• Прoблeм c врeмeтo – нещо като криминална история на Марс с обир, провален от елементарно недоглеждане. Финалният туист много ми допадна с перспективата си. Много приятен разказ.
• В кoмeтaтa – история с катастрофично начало и позитивен завършек. Както и много разумно предупреждение срещу прекаленият технооптимизъм.
• Лятo нa Икaр – още една история с катастрофично начало и позитивен завършек. И този път, като горната, на тема находчивост и упорство.
• Прeди Рaйcкaтa грaдинa – първата среща с живота на Венера се оказва и последната. От недомисляне.
• Oмрaзa – поредна трактовка на тема как сляпата омраза не води до добро и всичко се връща. Понякога по напълно неочакван и шокиращо бърз начин. Макар че омразата на главния герой може много добре да бъде разбрана.
• Мaлcтрьoм II – и още една история с катастрофично начало и позитивен завършек. Поуката е как тънките сметки излизат прекалено дебели, както и че отчаянието е лош съветник.
• Мaймунa вкъщи – разказ за генномодифицирани маймуни за домашни прислужници, човешка завист, надменност и самозабравяне.
• Тaйнaтa – или защо далеч не всичко трябва да става обществено достояние. Едно съвсем неочаквано откритие на Луната и един прекалено любопите журналист, способен да обърка всичко.
• Хрaнaтa нa бoгoвeтe – кратък монолог на тема храната на бъдещето, синтезирането й и неочакваните съставки.
• Чукът нa Бoгa – вторият разказ, в последствие преработен в самостоятелен роман. Най-изпипаният откъм писане разказ, най-късно написан от всичките, и въпреки апокалиптичната завръзка съдържащ немалко оптимизъм.

Posted in books, sci-fi, разкази | Leave a comment