1914-1918 История на Първата световна война

Заглавие: 1914-1918 История на Първата световна война
Автор: Дейвид Стивънсън
Издател: Рива 2008

След „Лунатици“ ми се стори добро решение така и така съм заченал началото на ПСВ, да взема да продължа и със самата нея, а какво по-логично продължение от книга със заглавие „1914-1918 История на Първата световна война“, особено след като така или иначе я имах. Бях я купил преди няколко години, покрай един период на усилен интерес към Втората световна война, но явно не бях на подходящата вълна и така и не я довърших тогава. Сегашното четене също не беше леко и бая се проточи, близо два месеца. Както се оказа, не само вълната е била причината тогава, но от това не бива да следва извод, че книгата е лоша. Защото не е, но се оказа, че има някои неочаквани особености.

Заглавието мисля е достатъчно красноречиво за какво става дума в книгата. Особеното е, че всъщност фокусът не е толкова върху самите бойни действия, а върху политическите, социални и най-вече икономически събития и процеси, случили се преди, по време и след четирите години и четири месеца. Икономическата страна може да се приеме даже и за централна тема и като такава поне за мен е достатъчно обстойна и изчерпателна, за да обхване и обясни случващото се на фронта, а и особено в тила, включително и за някои от ключовите решения, довели до големите касапници при Вердюн, Сома и Ипр. В тези случаи политическата обосновка също спомага за обяснението какво защо се случва, като цели офанзиви се предприемат само и единствено да бъде задържан съюзник във войната, без да сключва сепаративен мир. От тези фокуси, текстът работи чудесно и някои неща се изясняват малко по-категорично, например решенията на Дъглас Хейг, които поне получават обосновка. Същото важи и за отсрещната страна, но разбира се в по-малка степен. Акцентът типично за британски автор е върху Британия, но погледът върху Франция, САЩ и в по-малка степен Германия също е обстоен. България очаквано се споменава рядко и само когато е неизбежно, като не се навлиза в особени детайли. Не че ми беше приятно от този факт, но явно е крайно време да се направи някоя друга преоценка в ролята ни в световната история (и да се спре с митовете покрай Дойран, която за нас е от значение, но за останалия свят и в частност за съперниците там – далеч не толкова). Поне за мен липсата на акцент върху самите военни действия беше изненадваща, и то не съвсем в приятния смисъл. Също и върху техническото развитие не се набляга достатъчно, пак по мое мнение. Докато за танковете например има обосновки, включително недостатъците им, то за авиацията почти не се коментира, а за наченките на въздушни боеве и дума не става. Тоест за различни модели самолети се споменава най-вече покрай бомбардировките, а за Червения Барон и колегите му и от двете страни например и дума не се обелва. От друга страна, може би е прекалено да искам всичко само в една книга.

Това обаче, което затлачи четенето, беше тежкият авторов стил на писане (но може и от превода да е, не съм сигурен). Самата тема на „1914-1918 История на Първата световна война“ не е лесна, но и текстът някак не предполага вглъбяване. Със смесени чувства съм и относно реализацията на периода от началото на 1915та до пролетта на 1917та не по хронология, а по теми (цели, икономика, индустрия, политика, морски блокади). Резултатът със сигурност е по-голяма обективност, но пък страда повествованието. Всъщност именно този период толкова ми се провлачи във времето четенето. Българското издание от своя страна определено страда от липса на редакция и достатъчна коректура. Грешките не са една или две, странно свършващи или звучащи недовършено изречения има тук там, и не мисля, че това е редно, въпреки големия обем. Но отвсичкото изброено не бива да следва, че книгата не си заслужава четенето. Всъщност е точно обратното, но е добре човек да е наясно какво да очаква, аз определено не бях. Може би някой ден ще си допълня пропуските с някоя книга, акцентираща повече върху чисто военната част, стига да намеря подходяща.

Posted in books, history | Leave a comment

Операция „Риба“

Заглавие: Операция „Риба“
Автор: Петър Копанов (Гай Афраний Кота)
Издател: Ернор 2006

Докато четях „История на парите“, един пасаж относно премахването на връзката между долара и златния стандарт по време на управлението на Ричард Никсън ми се стори много познат. Скоро след това се сетих къде може да съм го виждал преди – а именно, в „Операция „Риба““ – и реших да проверя дали е така наистина. Че беше така, беше, но беглото проверяващо надзъртане в епилога на въпросната, където е въпросният цитат, неусетно прерастна в скоростен препрочит. В следствие на който реших и да нахвърлям някоя и друга приказка що за чудо е това.

Въпросното чудо е втора книга от Библиотека Тера Фантастика, и още преди да се появи в цяло книжно тяло през 2006та е публикувано, в две части и в доста по-кратък ранен вариант, в два последователни броя на списание Тера Фантастика пет години по-рано. Изданието в самостоятелно книжно тяло е много по-разширено и детайлно. А самата книга е забавна и същевременно провокираща силни размисли творба в не особено известния фантастичен жанр криптоистория. Разликата между алтернативна история и криптоистория, поне до колкото я схващам аз, е, че при криптоисторията не се изменя същинската история, а се променя начинът, по който се е случила, тоест как. Историята, чието „как“ е предмет на „Операция „Риба““, е на практика цялата антична история, пречупена през призмата на тайните служби и финансовите операции. Сюжетът, до колкото го има, представлява нещо като наръчник за управление, написан в мемоарна форма от Гай Афраний Кота (книгата е и издадена под това авторско име), префектът на римските тайни служби, иначе казано Тайната канцелиария или Sacra Scrinia. Предадена е почти цялата антична история – намесени са Египет, Вавилонското царство, Асирия, Персия, Гърция – и най-вече връзката на просперитета на дадената държава и златото, което притежава. И респективно, падението, когато въпросното отсъства. Паралелно с това върви и паралелна нишка на тема нуждата и ползата от тайните служби за управлението на една държава, вървят размишления на тема календар, мерки, теглилки, търговски и не само пътища чак до Индия и Китай, а също и разни „разкрития“ на тема как точно и от кого се е управлявала Римската Империя. А и не само, тук вече се говори и за религия, култове, жреци и всъщност образованост и трикове. Черешката очаквано е едноименната операция от заглавието, целяща да реши няколко от най-належащите проблеми на Рим, като между другото подмени еврейска религия с нещо, удобно на Рим. Този поглед върху появата на християнството на моменти е шокиращ, но пък не е като да не е правено и преди това, най-популярният пример бидейки Дан Браун. Само че поне на мен „Операция „Риба““ ми хареса в пъти повече, а по мащабност ми се родее със „Сътворението“ на Гор Видал, откъдето несъмнено е черпено силно вдъхновение.

„Операция „Риба““ е силно препоръчително четиво, макар и трудно откриваемо понастоящем. Под измислената история се крият не малко поводи за размисъл, по не една или две теми, и определено има какво да се разбере на тема управление на държава. Личи си и огромното количество събрана и осмислена информация, събрана и от исторически, и от художествени книги, две от които са вече споменатите „Сътворението“, „История на парите“, но аз поне хванах и силни влияния от Робърт Грейвз, не само от „Аз, Клавдий“, ами и от „Велизарий“. На чисто литературно ниво обаче има известна хаотичност, разказваното скача от място на място и на моменти е трудно за проследяване. Сигурен съм, че ако мине през една солидна редакция, която да изглади освен хаотичността и намиращите се тук там недооправени ръбове (като например при основаването на Рим или причините за гръцката колонизация) би се получило доста по-добре. А ако беше и под формата на истински роман, би било съвсем добре.

Posted in books, history, Български | Leave a comment

История на парите

Заглавие: История на парите (от пясъчника до киберпространството)
Автор: Джак Уедърфорд
Издател: Обсидиан 2001

Той като пак не ме споходи вдъхновението за дълги писания, съвсем накратко. Заглавието на книгата мисля красноречиво описва за какво става дума, и да – това е една разходка във времето, проследяваща развитието на платежните средства в доста дълъг период, от раковините до съвременните виртуални валути. Последното разбира се не е съвсем точно, с оглед на факта, че „История на парите“ е публикувана през 1997ма за първи път, а българското издание е от 2001ва. Тоест въобще не става дума за еврото и за биткоините, например. Въпреки това обаче смятам, че книгата е полезна и несъмнено заслужава да бъде прочетена.

В стегната форма, с пестеливо задълбаване в детайли, Уедърфорд проследява възникването, укрепването и бъдещето на парите, пазара и паричната система. В три части – метални пари, хартиени и електронни – са предадени появата и изчезването, а понякога и просто западането, на различни платежни средства или различни монети и/или валути. Редом с това върви и разказ каква е връзката между парите и създаваните от тях икономически условия от една страна и провежданите политики от друга, като резултатът нерядко е точно обратното на желания. На мен лично сякаш най-много ми бяха интересни частта за обезценяването на металните пари с намаляването на съдържанието на ценните метали и теглото в различните периоди, а също до какво води прекаленото обезценяване на парите, например от твърде много отпечатани количества – а именно, инфлация, понякога стигаща до трагични нива; живяхме го 96-97ма от първите редове. Също и защо и как се налагат на места чужди валути (когато местната е нестабилна), как се появяват понякога нови, как са се оформяли валутните курсове и как са се променяли. И най-вече, промените в самата стойност на парите и зависимостта им от златото или липсата й.

Като цяло, силно полезна книга, но може би леко скучна. Не мисля, че беше написана достатъчно увлекателно, както и на моменти откровено ми тегавееше, обаче понякога това е цената на по-смислените книги. А тази определено е такава, и определено мисля, че е редно да бъде прочетена от повече хора.

Posted in books, history | Leave a comment

Лунатици

Заглавие: Лунатици
Автор: Кристофър Кларк
Издател: Ера 2015

Сигурен съм, че в първия момент точно това заглавие, само така, без никакво пояснение, би подвело читателя за точния жанр на произведението. Затова на помощ идва пълното заглавие, а именно „Лунатици: Как Европа прекрачи прага на Първата Световна Война“. Въпросното ясно показва, че става дума за наистина сериозно четиво.

Фактите са известни – тридесет и седем дни след убийството на австрийския ерцхерцог Франц-Фердинанд в Сараево Европа е във война, и то такава, каквато не си е и представяла, че ще се случи и последиците от която са видни и до ден днешен. Причините това да се случи също са обект на множество дискусии, обсъждания, анализи, каквито ще продължи да има и занапред. Както и спорът кой точно е виновен за войната. В настоящата книга Кристофър Кларк проследява в различна степен на детайлност последните години, месеци, седмици и дни преди избухването на военните действия, опирайки се на завидно количество документи и опитвайки се да погледне през позициите на практически всички замесени в това начало, като изтъква още в началото, че всъщност наличните свидетелства са даже много повече от възможното да обхване сам човек. Разбираемо акцентът пада върху Сърбия, Франция, Русия и Великобритания от една страна и върху Австро-Унгария и Германия от друга, но не са пропуснати и Япония, Османската империя и България, като за щастие подходът към нас е максимално обективен и всъщност доказващ, че ролята на България за войната далеч не е толкова голяма, колкото съм чувал да се коментира понякога у нас, че е. Тезата на Кларк е – невинни няма, някои са виновни повече, други по-малко – а както и че за беда в точно този момент е нямало и достатъчно силни и далновидни лидери. Кларк привидно е мек спрямо Германия, традиционно соченият за основен виновник, но пък редом с това изчерпателно показва колко несъстоятелна е в не малко случаи дипломацията й и как косвено това работи срещу нея. Проследяват се и възходът и паденията в отношенията между държавите, като поне за мен бяха интересни следните два детайла – как всъщност Великобритания не е била особено ентусиазирана за съюз с Русия (заради усещането как последната е заплаха за британска Индия) и в следствие на това колко нестабилна и несигурна е била в началото Антантата. А също и ролята на създаването на Албания за позициите на Сърбия към Австро-Унгария, които обаче могат да се проследят до доста по-отдавна, даже от преди анексирането на Босна и Херцеговина. Също и колебанието на Австро-Унгария за сближаване с България непосредствено след балканските войни заради опастността от проблеми с Румъния и румънското население в Трансилвания. И още завиден брой детайли, за които в момента съжалявам, че нямам навика да си водя бележки и ги забравям. Затова ще взема да спра дотук и просто ще препоръчам книгата на всички интересуващи се от периода.

И съвсем на кратко за финал, „Лунатици“ си заслужава напълно прочита, въпреки големия си обем, който въпреки това изглежда недостатъчен за прегледа на всичките фактори и събития, довели до най-големия военен конфликт до този момент. Професор Кристофър Кларк умело и увлекателно изследва всички от тях, въпреки че още в началото си признава колко са многобройни и всеобхватни и на идеологическо, и на дипломатическо, и на личностно ниво. В личностен план, за втори път след Iron Kingdom Кристофър Кларк ме впечатлява с начина, по който увлекателно и качествено предава огромни количества информация и интерпретацията й. Определено ще се радвам да прочета и други негови книги. Като добавя към всичко това и чисто личният момент, в който ме свари четенот на тази книга и как ми се отрази, мога само да съм доволен, че я има на български и я прочетох.

Posted in books, history, военна история | Leave a comment

Гонитбата на Шута

Заглавие: Гонитбата на Шута
Автор: Робин Хоб
Издател: Бард 2016

Както вече стана дума, „Убиецът на Шута“, първа част от новата трилогия на Робин Хоб „Фиц и Шута“, беше по-скоро въведение на цялостната история. Необходимо, определено, все пак беше нужно да се установи връзката между Фиц и Пчеличка, но все пак въведение, а същинското действие започна в последните няколко глави и завърши в масивен cliffhanger. Втората книга, „Гонитбата на Шута“, започва буквално от същия този cliffhanger по отношение и на двете гледни точки, от които върви действието.

За щастие, „Гонитбата на Шута“ е много по-добра от първата книга и има много повече развитие откъм сюжет, а и откъм персонажи. Действието започва от същата нощ на Зимния празник, от която завърши предната, с нападението на Върбов Лес откъм Пчеличка, и с Фиц, прясно завел Шута обратно в Бъкип през стълба. Минава известно време, докато Фиц научи за нападението, но междувременно научава доста за премеждията на Шута и се случва едно доста фундаментално за него събитие (да кажем „Никога свърши!“ и да спрем със спойлерите, но това несъмнено е изключително емоционален и дългоочакван момент). След това обаче събитията се забързват, поне по критериите на Робин Хоб, и Фиц отново се вижда принуден да си припомни старите умения и знания, за да успее да догони и накаже похитителите на Пчеличка.

„Гонитбата на Шута“ успява да постигне и още нещо, което досега не е било и целено, но тук се случва плавно и логично – а именно, категорично да обвърже наративите от книгите за Фиц от една страна и Живите Кораби и Дъждовните равнини от друга в едно цяло. Дотук в поредиците имаше отделни референции една към друга, но след точно този завършек и преместването на действието в Келсингра връзката вече е налице и за щастие, необратима. Разкрития има немалко, например връзката между Умението и Среброто, но окончателно ще се разбере във финалната част каква е. Действието наистина се ускорява от един момент нататък, но като цяло остава по-скоро плавно, в сравнение с други поредици. Което не е непременно лошо, както е известно, силата на Робин Хоб е в персонажите и взаимодействията и връзките между тях, и най-вече колко са логични и земни въпросните. Както и колко са ни непознати всъщност въпросните персонажи – и преди се е създавало впечатление, че ги познаваме изцяло, и пак има с какво да ни изненадат. Това важи най-вече за безкрайно енигматичният Шут, който въпреки достатъчното податки и разкази за миналото му пак остава загадъчен, до ниво полът му да продължава да е неясен (но пък за първи път въпросния Шут започна да ме дразни леко, та ще видим какво ще се случи в крайна сметка). Особено след появата на Амбър от един момент нататък. А що се отнася до Фиц, и той приема няколко идентичности, една от друга по-различни, като във всяка от тях отново са видни колебанията му, както и безкрайните му терзания, този път до голяма степен оправдани. Сред другите персонажи най-вече има развитие при Сенч, макар и регресивно, с оглед на настигащите го години, а поне засега Шън не е Малта номер 2, а в един момент и тя самата е изпратена в миманса, въпреки разкритието за нея и Лант. Рапскал в Келсингра пък си е същото говедо, каквото го оставихме в “Blood of Dragons”, така че и там няма изненади.
Що се отнася до превода, не ми направи особено впечатление да има фрапантни недостатъци и в нито един момент не ме подразни от езикова гледна точка. Имаше тук таме някое несъотвествие с предишните книги, най-очевидно що се отнася до Джек/лейди Йек, но не ми развали удовоствието.

Въпреки фактът, че „Гонитбата на Шута“ все пак е средна част от трилогия, тя е осезаемо по-добра и интригуваща от първата част. Чете се бързо, което с оглед на обема е добре, и вече наистина наблюдаваме развитие откъм сюжет, както и разкриване на цялата картинка. Сега остава само “Assassin’s Fate” наистина да се окаже завършекът, който се очаква да бъде. И да се появи на български скоро, разбира се, но за това има време. Все пак излезе преди по-малко от месец в англоезичната част от света.

Posted in books, fantasy | Leave a comment

Убиецът на Шута

Заглавие: Убиецът на Шута
Автор: Робин Хоб
Издател: Бард 2016

Когато за се разчу за първи път, че Робин Хоб подготвя още една трилогия за Фиц и Шута (както в последствие се оказа и че е озаглавена, просто „Фиц и Шута“), честно казано бях леко скептичен. Основната причина беше завършекът на втората трилогия от гледна точка на Фиц, където въпреки няколкото все още отворени сюжетни линии начинът, по който приключи „Съдбата на Шута“, нагледно не оставяше много поле за нови истории на тема Фицрицарин. Е, оказва се, че Хоб е мислела по различен начин и резултатът е новата трилогия. „Убиецът на Шута“ е първата книга от нея.

За самата книга трудно би могло да се каже нещо кой знае какво, затова по-скоро бих я съдил в цялост заедно с останалите две по-късно. Защото, не съвсем очаквано, а може би трябваше да е след “Dragon Keeper” – „Убиецът на Шута“ е всъщност един огромен увод към цялостната история. Въпросният увод разбира се е лесно четивен и използван за изграждане на персонажи и връзките между тях, основно между Фиц и новородената му дъщеря Пчеличка, която всъщност е и най-новият елемент, а именно втора гледна точка. До този момент и шестте книги на тема Фиц действието се водеше изцяло от първо лице и през неговата гледна точка, с изключение на откъсите от пред отделните глави. Сега вече имаме пълнокръвна втора гледна точка, тази на Пчеличка, която дава и малко по-различен поглед отстрани върху Фиц и последствията от някои негови решения, както и върху начина, по който го възприемат околните. По-голямата част от книгата се занимава именно с това – въвежда Пчеличка и изгражда отношенията между нея и баща й. В тази част Хоб блести с начина, по който работи въпросното изграждане на отношения между баща и дъщеря. Почти всички все още живи персонажи от Бък се мяркат поне за малко, някои за да си отидат скоропостижно, други да ги отнесе собственият им път, трети и за повече. Новите поне към този момент за загадка, но Шън и Лант на този етап по-скоро дразнят. Ще видим нататък.

За сюжета няма кой знае какво да се каже извън горното. Реално действието започва почти в края, с появата на Шута в доста съсипана форма и с разкритията, че животът му не се е развил както е очаквал, и че всъщност може би много фундаментално е грешал. За съжаление, историята свършва почти веднага след това с много отворен край, в очакване на втората книга. Въпреки това, „Убиецът на Шута“ е лесно четима, с типичното за Робин Хоб акцентиране върху персонажите и отношенията им, като поне на мен отношенията между Фиц и Пчеличка ми импонираха доста, по ред причини. Дано само Шън не се окаже Малта №2, че няма да е добре. Иначе цялостни изводи – след Assassin’s Fate, която все повече изглежда, че този път окончателно ще затвори страницата Фиц.

Posted in books, fantasy | Leave a comment

Камъкът на смъртта

Заглавие: Камъкът на смъртта
Автор: Луиз Пени
Издател: Софтпрес 2016

Четвъртата част от „Разследванията на инспектор Гамаш“ най-сетне напуска Трите Бора като местопрестъпление, въпреки че за малко пак се връща там, и смело се заиграва с други две познати тропи в криминалните романи. А именно, полицай на почивка от една страна и престъпление в изолирана къща по време на буря от друга. Гамаш е в отпуск, и заедно със съпругата си посрещат годишнината от сватбата си в традиционно посещавано от тях крайезерно имение в затънтена част на Квебек, почти до границата с Щатите. Този път обаче редом с тяхното гостуване се провежда и семейна сбирка на голямо заможно семейство, целящо да почете паметта на отдавна споминалия се патриарх с издигане на негова статуя. Разбира се, нещата се объркват по време на гръмотевична буря, след която голямата дъщеря в семейството, може би най-успешният негов представител, е намерена мъртва, затисната под падналата статуя. Гамаш отново е на линия да разкрие убиеца, като за негова изненада му предстои и сблъсък с миналото и на собственото му семейство.

Романът отново беше интересен и четивен, но поне по мое мнение не успява да достигне нивото на предишния. Тънкият психологизъм отново е тук, най-вече в отношенията на семейство Фини, което се оказва дълбоко дисфункционално по редица причини, и основно дисектира влиянието на особени и тежки характери отношенията между родители и деца. Но поне според мен, дисекцията на завистта и ревността в предната книга сякаш беше по-впечатляваща. Извън това мотивът за убийството беше малко странно аргументиран, но начинът, по който е извършено, беше интересната част. До тази четвърта книга така и не можех да реша дали и до колко ми допада изключително добронамереният характер на Гамаш, но сякаш по-скоро да, особено след разкритията покрай събитията от предната книга и някои от тази. Някои от странностите на семейство Фини също ми бяха прекалени, начело с нежеланието на малката сестра да разкрие пола на детето си, но някои други определено бяха обясними. В крайна сметка, недоизказаните неща в едно семейство накрая се превръщат в проблеми… И разбира се, чревоугоднишките описания отново бяха налице. На моменти описанията на храна, похапвания и прочие ми идваха в повече.

„Камъкът на смъртта“ не е на нивото на „Жестокият месец“, но това не я прави непременно по-лоша. Отново действието е плавно, отново се чете бързо и лесно, тоест всички характеристики на досегашните книги са налице. Просто този път основните теми не са толкова успешни, колкото бяха тези в предната книга. Сега остава да дочакаме и петата част, от общо дванадесетте публикувани до този момент…

Posted in books, mystery, криминални | Leave a comment

Жестокият месец

Заглавие: Жестокият месец
Автор: Луиз Пени
Издател: Софтпрес 2016

Третата книга от „Разследванията на инспектор Гамаш“ донякъде изненадващо, донякъде логично, се оказа най-добрата до момента. Поредицата определено върви във възходяща градация и тази трета книга е живото доказателство. Единствено ми е чудно как ще се задържи качеството в следващите части.

Криминалната загадка не е основното в книгата, въпреки жанра. Всъщност тя е по-скоро странна и с ограничен ефект, отново в уж идиличното, но явно криещо дълбоки незараснали рани село Трите Бора. В навечерието на Великден част от явно скучаещите жители на селото решават да си устроят спиритистки сеанс с гостуващ медиум във вече изоставеното имение Хадли над селото. Нещата разбира се се объркват, и накрая има труп – този път на една от най-обичаните и забележителни жени, истинска звезда и в миналото, и сега. Привидно умряла от страх, но според лабораторията, със силно превишено съдържание на ефедрин в кръвта. Гамаш и екипът му отново са призовани да разследват случая и да намерят виновника, но този път залогът е много по-голям – в екипа има къртица, работещ за враговете на Гамаш, които далеч не са му простили ролята, която е изиграл в случая „Арно“ навремето. И моментът за реванш изглежда е настъпил.

Случаят „Арно“ също не е основното в книгата, въпреки разкритията по него, които се случват, и въпрек факта, че някои детайли и развития още от първата книга си намират логичното място тук. Че не съм забелязал някои от тях по-рано, може би е мое недоглеждане, а може и да не са били достатъчно ясно изразени, не е толкова важно. Но най-сетне разбрах защо Арман Гамаш е толкова харесван от читателите. И понеже няколко пъти пиша вече какво не е основното в книгата, може би пък е време да споделя и какво мисля, че е. За мен най-важното нещо в „Жестокият месец“ е психологизмът, и в частност превъзходната дисекция на основната тема, а именно на завистта, ревността и предателството. Същата тази завист, която прераства в ревност, която пък води до предателство. Завистта, която никога не изчезва, колкото и да бъде потискана. Особено когато е изпитвана от човек, добър в каквото прави, способен и успешен, но когато до него постоянно има някой, още по-добър. Или по-щастлив, въпреки второто място… Вплитането на ревността и завистта в историята и по двете направления беше чудесно и определено навежда на размисъл. И вади някои спомени, които по-добре да си бяха стояли погребани. Чудесно е, че Луиз Пени акцентира на психологизма като мотиватор за престъпления.

Извън това действието все така не е особено бързо и близо една пета от книгата минава във въведение, преди да започне същинската история. Дано Луиз Пени наистина не избие цялото село, че и без това вече ми е твърде идеално това село, та да има нужда да се балансира с тъмнота у всеки. И много бих искал да знам как аджеба едно уж затънтено канадско село има такова снабдяване с храна, че такова чревоугодничество откъм екзотика. Немалко страници съдържат описания, и то детайлни, на храна. Кой знае, може би пък заради чревоугодничеството да им идват странни идеи на жителите. То не са странни обичаи, гостуващи спиритисти и уикани. Във всеки случай е място, където определено бих живял, въпреки нещастните случаи.

Posted in books, mystery, криминални | Leave a comment

Убийствено студена

Заглавие: Убийствено студена
Автор: Луиз Пени
Издател: Софтпрес 2015

Втората книга от „Разследванията на инспектор Гамаш“ до голяма степен предлага още от същото, но за щастие не съвсем, и определено с надграждане спрямо първата книга. Отново място на действието е село Трите Бора, малко и трудно откриваемо селце в квебекската част на Канада, недалеч от Монреал, което въпреки очевидната си и силно примамлива идиличност има неприятната склонност да привлича особняци. Такава е и новата собственичка на имението Хадли, която за няма година обитаване успява да изгради силно чувство на неприязън едва ли не във всичките си съседи – и заради маниерите си, и заради отношението към околните и най-вече към очевидно тормозената си дъщеря. Когато въпросната умира при наглед невъзможни обстоятелства по време на традиционен коледен двубой по кърлинг със съседното село, подозренията падат върху очевидно потиснатият и слабохарактерен неин съпруг, въпреки силната липса на улики. А когато се случват още няколко смъртни случая, наглед и свързани, и не с първия, ситуацията става съвсем заплетена. Отново на ход е инспектор Арман Гамаш от отдел убийства на монреалската полиция заедно с екипа му, но този път освен убийството Гамаш трябва да си пази гърба и от някои не съвсем затворени случаи от собственото му минало. Както и от това на жителите на селото и на жертвите.

Досущ като в първата книга, повествованието тече по-скоро плавно, като жертвите почват да падат чак около седемдесетата страница, но за сметка на това описателността ми се стори по-скоро занижена. Персонажите се развиват, откриват се нови черти от характерите на практически всички, появяващи се за втори път, а някои от новите също са интересни; хубаво е, че почти всички са обикновени и в общия случай не особено забележителни хора, но всеки от които има минало и индивидуални черти на характера. Обаче резките скокове във вътрешните монолози на героите продължават да ми изглеждат леко хаотични. Мнението ми за Гамаш продължава да е раздвоено – продължавам да харесвам факта, че за главен герой е избран възрастен, улегнал и преживял много персонаж, със стабилно семейство и разбирания за света, но от друга страна силният му позитивизъм наистина ми идва в повече, особено за инспектор от отдел убийства, както и необяснимата ми на този фон засилена не само негова неприязън към очевидния аутсайдер Ивет Никол. Имаше и един два момента, които ми останаха неясни до края, но за сметка на това истинският извършител отново ме изненада, а този път поне не би трябвало. Немалко индикации имаше кой е, за разлика от първата част, в която нямаше чак толкова податки за истинския характер на извършителя.

„Разследванията на инспектор Гамаш“ не се оказаха съвсем каквото очаквах, но в никакъв случай не съжалявам, че се заех с тази поредица. Ще прочета и оставащите две издадени на български книги, дори и само защото селцето изглежда вид на приятно за живеене. Въпреки бройката на жертвите.

Posted in books, криминални | Leave a comment

Червеноризци

Заглавие: Червеноризци
Автор: Джон Скалзи
Издател: Изток-Запад 2014

След приятната изненада със силно забавната, макар и доволно куха извън това „Своенравното хлапе“ решението след това да наваксам откъм „Червеноризци“ не беше особено изненадващо. Да си кажа право обаче, когато излезе преди три години, анотацията на „Червеноризци“ и особено елементът с пародия на „Стар Трек“ не ме вдъхновиха особено, но явно просто е трябвало да дойде подходящият момент.

Самото понятие червеноризци за мен беше непознато, но бързо стана ясно, че въпросното понятие се използва сред трекитата да обозначи най-често безименните статисти, чиято работа в сериала (в частност „Стар Трек“, където въпросните статисти членове на екипажа носят червени униформи) е да загинат по особено зрелищен начин и да осигурят драматизъм, най-често преди рекламната пауза. Текучеството сред такива по правило е огромно, за сметка на винаги спасяващите се по чудо водещи персонажи. Точно в подобна ситуация попада и Андрю Дал, току-що назначен на борда на „Дръзки“, флагман на космическата флота на Общовселенското обединение от XXV-ти век. От самото начало около него се случват странни неща – съекипниците му се оказват експерти в скатаването, когато наколо се появят старши офицери, в последствие това се оказва редовна практика за почти всеки на борда, притежаващ някакъв стаж. Изследователските мисии пък се избягват аксиоматично – винаги в тях участва някой от петте офицера, винаги нещо се случна не като хората, винаги някой или някои младши член(ове) на екипажа загива по особено нелеп и/или жесток начин, а на въпросните старши офицери им се разминава или се намира едва ли не магически лек буквално в последния момент. В отдела на Андрю, ксенобиология, странностите са още повече – загадъчна Кутия, притежавана от екипа там, е пряко отговорна за чудатите и необясними лекове от по-горе и никой не знае как точно тя работи, а един от членовете на екипа е в нелегалност, работещ по „специален проект“ някъде из корабните коридори. От самото начало Андрю намира всичкото това за подозрително, но когато един от постъпилите с него новаци и негов приятел загива нелепо, той и останалите трима такива се заемат да открият истината, с помощта на въпросния нелегален член. А истината е адски шантава и се намира в 2012 година…

„Червеноризци“ е малко по-сериозна от „Своенравното хлапе“, но въпреки това е доволно смешна, въпреки че абсурдността е привидно туширана. Но не съвсем – редица неща, например пътуване във времето, изглеждат невъзможни, но се оказва, че вече са правени от старши офицерите. Досущ като във фантастичен сериал, в какъвто са замесени и нашите хора. Тройната кода в края, развиваща се по наше време на Земята, пък е прекрасен завършек и показва, че явно не само събитията от миналото влияят на тези от бъдещето, ами и обратното е в сила. Даже имаше някой-друг затрогващ момент. Като цяло, „Червеноризци“ е чудесно забавление, изпипано и очевидно писано с кеф, което ми достави голямо удоволстви и ми напомни защо все пак навремето заобичах фантастиката. Вярно, привидно не е особено сериозно, но ако се замисли човек, като нщо да стигне до интересни изводи. А аз за себе си реших, че е време да наваксам със „Стар Трек“, но внушителната бройка епизоди – 726! – от всичките няколко серии, и стари, и нови, продължава да ми действа респектиращо. Но пък преобладаващото мнение е, че “The Next Generation” и “Deep Space 9” са най-препоръчителните за гледане, определено оптимизира множеството.

Posted in books, sci-fi, сатира, хумор | Leave a comment