Дъщерята на Калояна

Заглавие: Дъщерята на Калояна
Автор: Фани Попова-Мутафова
Издател: Унискорп 2008

В случая с тетралогията „Асеневци“ важи старата максима по-добре късно, от колкото никога. И за първата книга споменах, че всъщност никога не съм чел и четирите книги – от „Дъщерята на Калояна“ и „Боянският майстор“ имам съвсем бегли спомени, а „Солунският чудотворец“ и „Йоан Асен II“ така и съм ги пропуснал навремето. След този прочит се оказа, че беглите спомени се оказаха практически никакви, до степен да се запитам какво всъщност помня. Както и да е, това не е от значение. Важното е, че „Дъщерята на Калояна“ затвърди мненията, че е чудесна книга и ми допадна даже повече от „Солунският чудотворец“.

На фокус тук е периодът на управление на Борил, един от силно неуспешните владетели на Второто българско царство. Завзел престола след убийството на Калоян, той управлява лошо, хаотично и на моменти с откровен терор. Недоволството расте, а околните владетели само чакат удобния момент да действат. Другият фокус е в съседната Латинска империя, където на власт е Анри Фландърски, брат на покойния Бодуен, загинал в плен в Търново, и който е изправен пред доста подобни на Борил проблеми, макар и без чак такова вътрешно недоволство. А между двамата е Мария – единствената дъщеря на покойния цар Калоян, представляваща огромно неудобство за Борил със самото си съществуване. Но също и изненадващ залог за бъдещето и на двете държави, когато с папско посредничество и против волята й е омъжена за Анри и се оказва на императорския трон в Константинопол. И от този момент тя е изправена пред нерешимата дилема към кого е лоялна – към съпруга си, който всъщност се отнася прекрасно към нея и даже й дава възможност да управлява самостоятелно в негово отсъствие, от една страна, и към разрастващото се в България движение против Борил, целящо да постави на престола Йоан Асен, синът на първия Асен.

Трудно биха се намерили по-различни образи от двамата, като сравнението изобщо не е в полза на Борил, съпоставен с благородния и опитващ се да живее според рицарските идеали кръстоносец. А идеалите на последния редовно са поставяни на изпитание посред безкрайните дрязги и интриги на околните владетели. Освен България, в картинката са Комнините в Епир, Теодор Ласкарис в Никея, сърбите на Стефан и независимите български владетели Стрез и Алексий Слав, както и непрестанната борба за надмощие между различните италиански фракции от Ломбардия, Пиза, Монферато и не само и в Константинопол, и в Тесалоника. Безспорен плюс е мащабността и обхватът, разпростиращ се далеч извън Балканския полуостров и начинът, по който България е представена като далеч не изолираща се държава, а следяща какво се случва в Европа и търсеща своя независим път ме караше да кимам одобрително. Хареса ми много и как се Особено внимание е отделено и на военната несъстоятелност на Борил и в частност битката при Боруй, където опитът му да копира Калояновата тактика от при Одрин завършва с позорна загуба от по-успешно научилия си урока Анри. Всъщност Борил е представен като почти изцяло негативен образ, а се съмнявам да е бил чак толкова неспособен в действителност, инак надали би се задържал на власт десет години. Но те и останалите „съседи“ не са привърженици на последователната политика, обратите и предателствата изобилстват. Въпреки заглавието, Мария е главно действащо лице основно във втората част от книгата, което обаче е компенсирано от първостепенната й роля там. Иначе текстът определено клони към крайностите, някои персонажи са силно идеализирани, а за други трудно може да се открие извинение за делата им. Позитивната нагласа към богомилите например адски силно ме озадачи, с оглед на какво всъщност е описано, че представляват вярванията им, учуди ме и едва ли не никаквата промяна в латински Константинопол, при условие, че разграбването и съсипията са били жестоки след превземането му през 1204та година. Но това последното ми е бял кахър, защото и в предната книга, и тук, Константинопол е прекрасен. Всъщност единственият откровен недостатък, който ми хрумва, е речникът в края на книгата, който е хем непълен, хем прекалено лаконичен. А хубавите страни на „Солунският чудотворец“ са налице и в „Дъщерята на Калояна“, което означава, че книгата е чудесна. Един от най-добрите български исторически романи, напълно незаслужено редактиран и цензуриран, а настоящето издание на Унискорп се основава на пълното такова от 1942ра, така че ако тепърва се запознавате с „Дъщерята на Калояна“ и Фани Попова-Мутафова, то директно си вземете него и не търсете на старо издания от след 1962ра.

Posted in books, history novel, българска история, Български | Leave a comment

Слепоглед

Заглавие: Слепоглед
Автор: Питър Уотс
Издател: Изток-Запад 2013

За да съм съвсем честен – тази книга изобщо не претендирам, че я разбрах. Не и изцяло. Добре, че бяха бележките под линия, че да изяснят малко тежката научна терминология, но дори и с тях някои детайли ми останаха тъмна Индия. По-големият ми проблем е, че основната идея ми убягна; явно беше, че става дума за съзнанието, недостатъците му и ролята му в съществуването на човечеството, но ми липсваха достатъчно познания по темата, за да го оценя. Редом с това се развиваха теми за човешкото общество в бъдещето и първия контакт с чужд разум.

А различните анотации създават усещането, че точно последното ще е в центъра на събитията. През 2082ра, изведнъж в небето на Земята се появяват наведнъж точно 65000 неизвестни обекта, навлизат заедно в атмосферата, заснемат човечеството без то да е готово изобщо за това, и почти веднага след това изгарят. Естествено, на Земята объркването е тотално, но на принципа всяко чудо за три дни, постепенно отшумява – докато не е уловен нов сигнал, съвсем непознат и по всички свидетелства адресиран далеч не към хората. Да проучи въпроса е изпратен кораб с петима членове на екипажа, всеки от които от странен по-странен. Начело е генетично възкресен вампир от изчезнал през плеистоцена вид, като дори нуждата от такива е аргументирана научно (в пъти по-умни са от хората), а и вампирите тук не са типичните банални кръвопийци. Разказът обаче се води от името на петия член на екипажа, Сири Кийтън (който има безумно име, съжалявам), епилептик по рождение и поради което с отстранена половина от мозъка, в следствие на което въпросният е напълно лишен от емпатия и каквито и да било чувства. Поради което той е и напълно социално неадекватен и чрез него е показана и трактовката на бъдещото земно общество, в което живото общуване и в частност секса се възприемат като отживелица, характерите могат да се премоделират, а виртуалната реалност предлага съществуване и след смъртта.

Освен, че не съм сигурен до колко я разбрах книгата, вторият ми голям проблем е, че просто това бъдеще, което описва, на хора, минали на някакво следващо ниво, трансхора един вид, просто не ме привлече изцяло. Да, идеята за леснодостъпното отвсякъде знание и информация е привлекателна, но закърнелите отношения между хората и етапа на „виртуализация“ хич не са ми по вкуса. И последно, на чисто литературно ниво, първата част на „Слепоглед“ всъщност е адски тромава и направо скучна. По-нататък, в космоса и особено след срещата с извънземния обект, самоназовал се „Роршах“, стана даже интересно, но пък се намесиха по-скоро неприятните персонажи, начело с разказвача, който по никакъв начин не ми стана симпатичен и не успя да ме заинтригува, въпреки иначе предизвикателната концепция. Освен това, редуването на ситуацията кое е реално и кое изхалюцинирано по-скоро ме обърка – сякаш Филип К. Дик навремето го беше постигнал по-добре в „Камера помътняла“. Може би просто цялото натрупване на различни нишки и жанрове е изиграло лоша шега, и както имаше коментар в Goodreads, „Слепоглед“ просто не е в точния жанр…

Да, стана твърде негативно сякаш, а не биваше. Наистина ми е адски трудно да изразя каквото и да било за книга, която както вече казах, не съм сигурен до колко разбрах, а която въпреки това имаше интересни идеи. Едно е сигурно – определено ще прочета „Краят на дъгата“ на Върнър Виндж, защото ми стана адски интересно по какви критерии е изпреварила типична твърда фантастика като „Слепоглед“ за награда Хюго.

Posted in books, sci-fi | Leave a comment

Две луни

Заглавие: Две луни
Автор: Елена Павлова
Издател: Изток Запад 2016

„Две луни“ е, както пише и на задната корица, сборник с общо 17 разказа, писани между 1996та и 2016та, в трите жанра фантаскита, фентъзи и хорър, подредени не в този ред. Коя е Елена Павлова мисля, не е нужно да обяснявам, както и не смятам да задълбавам в абсолютно всеки разказ.

Някои съм ги чел и харесал още навремето, например „Елфическа песен“ и „Драконите на Кавано“. Първият определено е трябвало да порасна, за да го осмисля, а втория ми навя много приятни носталгични спомени, въпреки многото прилики с „Хрониките на Нарния“ и „Драконовите ездачи на Перн“ и въпреки прибързания завършек. „Ода за тройка мечове“ беше забавен, втората Тройка мечове – не, и освен това също страда от прибързаност. „Майстор на лъка и торинава“ е откъс от втората, неиздадена част от „Епос за кръволоците“, писан под псевдонима Илайджа Джауит, и като такъв, аз лично не бих го включвал в сборници, освен ако не предстои завършване на поредицата (заради липсата на завършек така и не четох първата част, „Сърцето на скиталеца отвъд“, въпреки, че си го купих навремето). „Лунна пътека“ и „Призрачен следобед“ са изненадващо приятни и кратки хорър импресии, като втората ме спечели и с тънката меланхолия, пропиваща целия текст. „Те се спускат нощем от хълмовете 2.0“ по-скоро ме разочарова – чел съм първата версия преди и я препрочетох пак след настоящия сборник, категорично поне за мен тя работи по-силно и по-въздействащо от новата, включително и защото остава неизвестно кои са тези те. „И тръгна по водата“ е кратка въртележка в стил Зелазни (комуто е и посветен). „Динозавър за Коледа“ пък ми напомни за миналогодишното разочарование в книгите-игри „Градската вещица“, но поне беше хубава гаргара на тема медийни рейтинги и имаше смислен завършек. „Номад: долу спи убиецът“ отново е част от нещо по-мащабно – „Номад: Самият пъкъл“ – което не съм чел, но този път може би трябва. Едноименният „Две луни“ се оказа изненадващо приятна и идейна фантастика на тема първи контакт и космическа колонизация, и определено бих прочел още нещо в този свят. „Манипулаторът“ е хубава импресия в духа на „Призрачен следобед“ от по-горе, с радващо оптимистичен завършек. „Зимно преброяване на вампирите“ и до момента ми е на кантар – в другите ревюта масово му се радват, а на мен приликите с „Нощен патрул“ на Лукяненко и с гореспоменатата „Градска вещица“ определено ми дойдоха в повече, и като цяло, не ме грабна достатъчно. Останалите по-скоро не ме впечатлиха.

Като цяло, добър сборник, подходящ и за запознаване с Елена Павлова, и за припомняне на повечето аспекти от творчеството й (предполагам киберпънк разказите отсъстват по чисто концептуални причини). Надявам се следващото й авторско издание да съдържа още повече нов материал.

Posted in books, fantasy, Horror, sci-fi, Български, разкази | Leave a comment

Солунският чудотворец

Заглавие: Солунският чудотворец
Автор: Фани Попова-Мутафова
Издател: Унискорп 2015

Спомням си, че като малък, много ми допадаха историческите романи на родна тематика – книгите на Андрей Гуляшки („Златният век“ ми е оставил най-ясни спомени, може би заради екранизацията), Димитър Мантов, Цончо Родев, далеч не всичко на Вера Мутафчиева и Димитър Талев. В наши дни се улавям, че повечето от тях съм ги позабравил вече, както и че опресняване понастоящем не винаги е добра идея – например трилогията на Димитър Талев „Самуил“, която препрочетох преди няколко години, по-скоро ме разочарова. По този повод като цяло избягвам в наши дни книги на подобна тематика, но когато разбрах, че издателство „Унискорп“ ще издадат нередактираните версии на (условно) четирилогията Асеневци на Фани Попова-Мутафова, реших, че не бива да пропускам. Категорично съм против цензурата на книги, особено по идеологически съображения, и съм убеден, че всяка една книга отразява вижданията и разбиранията на писателя към момента, в който я е писал. Към това надделя и факта, че всъщност никога не съм чел и четирите книги – от „Дъщерята на Калояна“ и „Боянският майстор“ имам съвсем бегли спомени, а „Солунският чудотворец“ и „Йоан Асен II“ така и съм ги пропуснал навремето.

И така, „Солунският чудотворец“ е историята зараждането на династията на Асеневци – първите владетели на Второто българско царство, както и на въстанието, довело до самата поява на царството, или поне в това е в първата част на романа. Основният фокус е върху Калоян (наричан в началото Иваница, тоест Йоаница, както е истинското му име) – от ранните му години в началото на въстанието, през заложничеството в Константинопол, до управлението му. Разбира се, налице са всички личности, понякога само споменавани в учебниците, тук присъстващи от плът и кръв – големите братя Петър и Асен, Борил, Иванко, ромейските императори, Бодуен Фландърски, куманина Манастър. Цялата втора част на книгата е посветена на управлението на Калоян, външната му и вътрешна политика, конфликтите с Византия и Латинската империя, преговорите с папата и неспирната амбиция за утвърждаване. Разбира се, някои събития и трактовки се различават от днешното разбиране за тях, но това е напълно нормално предвид, че книгата е писана през 1928ма година. Но това всъщност я прави по-искрена, и силно патриотична и българска. За мое щастие, успя да събуди позабравените ми спомени и чувства от преди много години и да ми припомни, може би малко носталгично, защо обичах да чета български исторически романи. А описанията и на Търново, и на Константинопол, двете места, в които се развива действието, са прекрасни. Е, има повод за някоя друга критика, например трансформацията на Иваница в Калоян не е съвсем убедителна, но не ми се задълбава в кусури. Също не ми се задълбава и в някои наблюдения и изводи на тема български недъзи, като например цитирания във въведението абзац от финала на романа (“Защо този смел и корав народ го разяждаше тъмен недъг? Защо този, който събира най-светлите качества на племето, този, който е белязан да води към успех съдбините му, винаги трябва да падне, задушен от клеветата, завистта и омразата на близките, своите люде?”), които всъщност навяват доста неприятни мисли на тема български манталитет, но поне за мен това е по-скоро извод, че някои родни проблеми в манталитета са отколешни.

Както стана дума горе, това е пълната версия на романа. След 1944та Фани Попова-Мутафова е в немилост пред соц-властта заради редица други нейни текстове и едва през 1962ра й е позволено да пише отново и са направени въпросните редакции в книгите, които са с цел да премахнат особено патриотичните части и особено онези размисли на тема българи и славяни, които са в особен ущърб на славяните. Но както написах и в началото, хич не одобрявам подобни цензуриращи изпълнения, затова силно препоръчвам да си вземете новите издания на „Асеневци“, и чрез тях или да се срещнете за първи път с поредицата, или да си я опресните. Аз лично ще продължа и със следващите три.

Posted in books, history novel, българска история, Български | Leave a comment

Dictator

Заглавие: Dictator
Автор: Робърт Харис
Издател: Обсидиан 2016

Това е третата част на трилогията на Робърт Харис, посветена на живота на Марк Тулий Цицерон, може би най-известният и влиятелен римски оратор, също и влиятелен политик и философ. Предадена през „спомените“ на освободеният му роб Тирон (който наистина е писал биография на Цицерон, недостигнала до наши дни), цялата сюжетна нишка следва практически дословно каквото се знае за живота и събитията около времето на Цицерон, тоест първата половина на първи век преди Христа.

Предните две части бяха издавани доста нередовно през последните години, заслугата за което е изцяло на Робърт Харис – в един момент беше изцяло зарязал серията, за да се посвети на съвсем различна книга, изцяло политически ориентирата (The Ghost). Сега обаче и третата е налице, с което историята е завършена, напълно очаквано с масова смъртност. Първата книга (Imperium) обхващаше периодът между запознанството между Тирон и Цицерон и консулството на последния, втората (Conspirata в българското издание, следващо американското такова, с оригинално британско заглавие Lustrum) обхващаше скромните 4 години от консулската 62ра пр.н.е. до изгнанието през 58 пр.н.е. и са занимаваше основно със заговора на Катилина и непосредствените последици от него. Настоящата трета книга започна от там и обхваща последните години от живота на Цицерон от изгнанието, наложено му от Клодий с подкрепата на Цезар, до проскрипциите на втория триумвират. Напълно очаквано за този период, основният фокус, макар и не директно в картината, е Цезар и пътят му към абсолютната власт, минавайки през гражданските войни, триумф и убийство. А след него, и върху борбата между Октавиан и Антоний и формирането на втория триумвират.

За мен, именно фактът, че фокусът е върху Цезар и Октавиан е основният проблем на книгата. Точно този период от римската история е дъвкан и предъвкван многократно, особено военният аспект, и е добре, че акцентът не е там. Всъщност повечето битки и кампании са предадени като разкази на свидетели, а Цицерон и Тирон присъстват лично единствено при Дирахиум. Вместо това имаме основно политически маневри и интриги, гарнирани с размислите на Цицерон и цитати от действителни негови писма, речи и произведения. Историческата достоверност е на изключително високо ниво и това е безспорен плюс. Недостатъкът е, че мнозина персонажи често само преминават през повествованието, без да се разбере впоследствие какво се случва с тях и къде изчезват – например не става ясно, че Лабиен също загива при Мунда. Иначе, книгата е по-скоро трилър с исторически сюжет – четенето е бързо и лесно, на моменти неравномерно, и понякога годините минават бързо и споменавани надве-натри. Основна тема и според Харис е властта и политическата свобода, както и запазването на последната от безскрупулни и твърде амбициозни личности, особено такива, имащи армии зад гърба си. Отговори, разбира се, няма, и не бива да се очакват, но темата е значителна и уви, все още актуална.

Като цяло, сносен завършек на по-скоро неблестяща с много поредица. За съжаление, трилъровият опит на Робърт Харис сякаш му изиграва лоша шега, и поне за мен не успява да развие достатъчно добре идеите си, както да измисли свеж начин да представи историята си. И по мое мнение поне в тази настояща поредица не успява да надскочи дебюта си Фатерланд. За сметка на това се справя чувствително по-добре от Кон Игълдъновите вариации на тема Цезар, така че ако се чудите между двете, определено Робърт Харис е по-добрият избор.

Posted in books, history novel, Древен Рим | Leave a comment

The Red Knight

Заглавие: The Red Knight
Автор: Miles Cameron
Издател: Gollancz / Orbit 2012

Ако тази книга ми беше попаднала преди петнадесетина години, щеше да ми е една от любимите изобщо. Сега пак ми хареса, но далеч не толкова, колкото щеше тогава, когато сигурно нямаше да обърна внимание на някои кусури. Мога само да съжалявам, че тогава дори не е била написана…

Какво би се получило, ако човек, който е вманиачен на тема исторически възстановки, историк по образование със специалнос средновековието, бивш военен и автор на десетина исторически романа, внезапно реши, че иска да пропише фентъзи? Отговорът е „The Red Knight“ – сравнително нетипична книга, комбинираща фантазия, чудовища и магия от една страна с много реализъм от друга. Авторът, Кристиан Камерън, тук използва като псевдоним Майлс Камерън (сигурно умишлено – miles на латински е със значение на войник, редник) и действително отговаря на описанието по-горе, което пък подсказва, че досегашният му опит ще е отразен в настоящото творение, и наистина случаят е точно такъв.

Главните герои са няколко, начело с персонажа от заглавието, който разбира се има много какво да крие и затова използва псевдоним. Истинското му име се разкрива доста напред в повествованието, както и каква връзка има с двете страни в конфликта. А конфликтът е наглед тривиален – кралство Алба срещу Дивото, като последната е по-скоро персонифицирана природа, с разумни и мислещи създания, много по-директни от хората, а като се появи водач, който да ги насочи, и смъртоносно опасни. Докато кралството е типично такова от 13-14 век, и силно прилича на Англия начело с картата си, но затова след малко. Самият сюжет се върти основно около обсадата на манастир, построен върху средище на сила и твърде навътре в земи, принадлежали до скоро на Дивото. Червеният рицар и отрядът му се цанят да охраняват манастира заради наближаващия голям панаир при него и заради неизяснените загуби на монахини малко преди това. Само че това, което започва като наглед обикновена, но добре платена охранителна задача, скоро прераства в открита война, която въвлича дори кралската армия и чужда такава от местния аналог на Франция.

По-горе споменах реализъм, и той наистина е налице – описанията на рицарско снаряжение, начин на воюване и поведение е на ниво, по-високо и от редица исторически романи, а начинът, по който въпросните са вплетени в текста е изненадващо сполучлив. Същото важи и за ред обсадни техники и метателни машини, доволно реалистични битки, особено тези, в които не участват чудовища, някоя друга интрига и загадка. А също и за терминологията, която поне до колкото съм чел по темата е точна и изпълнена с ред специфични и поостарели термини, но това само допълва атмосферата по изцяло положителен начин, а въпросната атмосфера всъщност е много приятна. Магията е особена, базирана по-скоро на постулати от реалния херметизъм и в по-малка степен това, което се възприема като друидски учения, като предполагам напълно умишлено не всичко е изцяло изяснено. Освен това присъства и християнството – такова, каквото го познаваме и от реалността, вплетено и в рицарския кодекс, и извън него. Това решение силно ми напомни за позабравените романи на Катрин Кер, които се появиха у нас 90те години и приключиха преводния си път след само една трилогия, от която пазя доста добри спомени, като се замисля. Други влияния, споменати и в авторския послепис, са Толкин, Луис, Р.Е. Едисън, Стивън Ериксън и Глен Кук, като взаимоотношенията в отряда на Червения рицар доста напомнят Черния Отряд на последния. Но извън фентъзито, цялостното усещане е като в исторически роман, развиващ се в някаква алтернативна земя, където аналогиите даже не се крият кое на какво е версия, включително заемките от Артурианските легенди (адски ми е интересно до колко Червеният рицар от заглавието ще наподоби едноименният персонаж от историите за Пърсивал в Артурианския цикъл).

Всичко дотук изброено е все позитив и сякаш в разрез с леко негативния увод, но за това си има причина и тя се корени най-вече в хаотичния и тежък за четене стил на писане. Въпреки, че е дебют за автора във фентъзи жанра, някак си опитът от другите книги не е очевиден. Не помага и честата смяна на гледните точки, която поне в началото, докато се свикне кой кой е и каква му е драмата, е доста объркваща. Героите също трудно стават симпатични и отнема време да се свикне с тях, а някои остават антипатични до самия край. За сметка на това привидно баналният сюжет всъщност крие изненади и обещания за развитие на историята, каквото всъщност има – „The Red Knight“ е първа част от поредица на име „The Traitor Son Cycle“, от която вече са публикувани още три книги, а очаквано финалната пета също е на хоризонта. Не знам обаче кога ще стигна до тях, защото се оказах в странно положение – въпреки, че „The Red Knight“ всъщност ми хареса, някак си нямам особен ентусиазъм за продълженията. Макар че поне първото се развива в местния аналог на Византия и поне това звучи интригуващо.

Posted in books, fantasy | Leave a comment

How Rome Fell: Death of a Superpower

Заглавие: How Rome Fell: Death of a Superpower
Автор: Adrian Goldsworthy
Издател: Yale University Press Kindle Edition

Улавям се, че си мисля колко е странно как завършвам годината с четиво на същата тема, с която я започнах, а именно, краят на Западната Римска империя и преходът от късна Античност към Средновековие. В книгите си и Крис Уикъм, и Ейдриън Голдсуърти обхващат (поне отчасти) сходни периоди, но докато Уикъм повече акцентира върху останките от римското владичество в последващите го царства на ниво институции, култура и икономика, то в настоящата книга Голдсуърти разчепква самият край на Западната Римска империя и най-вече причините и процесите, довели до него.

Впечатлих се от факта, че Уикъм и Голдсуърти всъщност не само не си противоречат относно причините, довели до края на ЗРИ, но и сякаш се допълват. И двамата споделят виждането, че причините са вътрешни за самата империя, а не толкова нахлуващите племена, но докато Уикъм отдава повече значение на отделни стратегически грешки и икономически причини, за Голдсуърти основното са безкрайната вътрешна борба за власт, преврати, узурпации и съпровождащите ги граждански войни. Последните от своя страна, освен очевидните жертви откъм животи, обучени и опитни войници и ресурси, водят и до неприятни последици като постоянно нарастваща фиксация на императорите не да управляват успешно, а да оцелеят на власт. От това следва постепенна изолация, нарастващо отчуждение и дистанцираност от империята, нарастваща бюрокрация и съответния апарат, водещ хем до огромна корупция, хем до обществена апатия, постепенна капсулация на сенаторската класа и паралелно въздигане на конническата такава, както и неглижиране на големите проблеми, които не са народите оттатък границите. Всъщност Голдсуърти твърди, че племената никога не са били способни да разрушат империята или да нанесат особени поражения извън грабителски походи, които изглежда също не са били особено многобройни. Примерът му с последствията от битката при Адрианопол е красноречив – готите не успяват да превземат нито един важен град, и накрая се принуждават да приемат условията на Теодосий, въпреки че умиротворяването им след въпросната победа отнема шест години. Същото може да се каже и за всички останали нашественици, дори в някаква степен и за Атила, а дори и за Персия преди разделянето на империите – дори Шапур реално не е стигнал по-навътре от Антиохия. По-големият проблем в онзи момент е загубата на Африка и приходите от нея, което пък е основна причина за падането при Уикъм.

Друго интересно решение на Ейдриън Голдсуърти е да представи книгата си като един вид съпоставка със „Залезът и упадък на Римската империя“ на Едуард Гибън, като редом със своите тези изтъква и аргументите си срещу тезите на Гибън. По същата аналогия, Голдсуърти дава начало в същия момент, в който започва и Гибън, с управлението на Марк Аврелий и впоследствие Комод. След това продължава през кризата от трети век, домината на Диоклециан и Константин, разделянето при Теодосий, разпадането на Западната империя, управлението на Юстиниан на изток и завършва с арабските завоевания. Някои от периодите са обхванати съвсем накратко, особено тези от пети век нататък, но това донякъде е обяснимо. Както е обяснима и липсата на категорични изводи в редица случаи – просто статистическите данни, на базата на които да се направят, не съществуват. Това с особена сила важи за описанието на реформираната армия и описаните в Notitia Dignitatum съединения, за които няма почти никакви сведения колко войници е съдържало всяко, и респективно по този начин няма как да се направи предположение каква е била всъщност числеността на римската армия от края на трети век нататък. Както и цялостното население и ресурси

В крайна сметка, книгата напълно си заслужава четенето, и се допълва прекрасно с “The Inheritance of Rome” на Уикъм. Определено препоръчвам.

Posted in books, history, Древен Рим | Leave a comment

Историите на Господаря Ли

Заглавие: Историите на Господаря Ли
Автор: Бари Хюгарт
Издател: Абагар / Абагар Холдинг 1992, 1994, 1995

Отново препрочит, за който ми дойде музата по никои време тази година, и разбира се, става дума за долуизброената трилогия, издадена в България за начало с третата в следния ред:
„Мостът на птиците“ 1994
„Легенда за камъка“ 1995
„Осем ловки демона“ 1992

И разбира се, не ги чета за първи път. Оказа се, че освен хубавото усещане твърде малко други ясни спомени са ми останали, така че си струваше. Вярно улавям се, че все повече зачестявам препрочитите, но за такива на хубави книги е позволено. А трите томчета на „Историите на Господаря Ли“ са точно хубави книги – можело е и да са повече, планирани на били седем, но уви, Бари Хюгарт въобще не случил на издатели и се отчаял до степен да се откаже от писането изобщо след третата.

Самият Бари Хюгарт описва книгите си като „един невероятен разказ за древен Китай такъв, какъвто никога не е бил…“. По-добре от това трудно може да се каже (освен личната ми добавка, че жалко, че не е бил), защото самите книги са уникална смес от детективска мистерия, фентъзи, исторически роман и трилър, гарнирани със щипка хорър тук-там и много хумор почти навсякъде. Господарят Ли от заглавието на поредицата е водещата фигура – стар и доволно впиянчен мъдрец, с лек недостатък на характера, който обаче е надарен с бистър и прозорлив ум и невероятна ерудиция и връзки, стигащи чак до императорския престол. Един същински Шерлок Холмс в китайска носия, който като всеки Холмс си има и своя Уотсън да разказва преживелиците им. В случая ролята на Уотсън се изпълнява от грамадния и наистина силен селянин, наричан Вол Номер Десет (което не му е истинското име, разбира се, а прякор, дължащ се на невероятната му сила и иронията на съдбата да се роди десети син).

Всяка една от трите истории има за вдъхновение действителна история от китайската култура или митология, реализирани по начин, който заслужава само овации. Във всяка една от тях детайлното навлизане в особеностите на китайската култура, обичаи, история и фолклор са впечатляващи и познанието, което Бари Хюгарт демонстрира заслужава да му сваля шапка, и то меко казано. А начинът, по който свръхестественото, митологичното и божественото си проправят път в наглед земното може да послужи за учебник, както и количеството съдържание, изсипало се в скромните под 300 страници за всяка от книгите. Същото важи с пълна сила и за плавното и неусетно преливане от земното и обикновеното към свръхестественото.

„Мостът на птиците“, първата хронологично, започва в селото на Вол Номер Десет насред прибирането на неочаквано богатата копринена реколта. Насред която внезапно избухва болест, поразяваща всички деца в селото между 8 и 13 години и никой друг. В търсене на отговор на загадката как една болест може да брои Вола се отправя към Пекин в търсене на мъдрец, който да им помогне да разрешат загадката и да излекуват децата, и се връща с Ли Као, един от най-интелигентните, ерудирани и мислещи хора в Китай, ако не и първенец във всичко изброено, за когото преклонната възраст не е пречка, а страстта към виното не е порок. Последвалото тършуване на привидно земната загадка се върти из дворци, подземия и тайни скривалища, навсякъде съпътствано от изненадващи обрати и от тайнственият призив „Птиците на Китай трябва да полетят“. А завършекът е едновременно тържествен и затрогващ.

„Легенда за камъка“, втора част, се базира на история от издаваната и на български „Сън в алени покои“. Отново има загадка, този път с убийство в манастир и изчезнал ръкопис със съмнения дали е фалшификат или не. Въпросният манастир обаче е построен в долина с доста тъмно минало и основният заподозрян е Смеещият се княз, пряко отговорен за тъмното минало и мранчата слава на долината. Само че въпросният е мъртъв от близо 700 години.
Най-много ме впечатлиха прибежката през Конфуциаския ад (много подобен на този, който Пратчет измисли в „Ерик“, явно и двата с Хюгарт не са привърженици на бюрокрацията), както и подземията под долината.

„Осем ловки демона“ пък се заиграва с осемте безсмъртни, които се явяват някакъв фундамент в китайската култура. Или не точно с тях, а с осем демона, които те са спомогнали да надвият, които пък демони са част от вярванията на предкитайското население. Всъщност въпросните предкитайски вярвания са в основата на сюжета, който започва банално с убийството на високопоставен мандарин в обикновения свят и с появата на таласъм трупоядец в свръхестествената. Броят на жертвите нараства, като общото между всичките е, че са замесени в контрабандна търговия с рядък и много скъп чай, и че заподозряните изглеждат въпросните осем демона. Този път свръхестественото беше налице от самото начало въпреки факта, че пак изцяло земно престъпление, контрабандата, се преля в свръхестествена гонитба, която постави на кантар съдбата на цял Китай. И тук, и в предните има редица анахронизми, които обаче са така вплетени в текста, че без тях просто няма да е същото.

Като цяло – чудесна трилогия, за която можем да сме благодарни, че някак се промъкна до нас сред ентусиазираното и на моменти доста хаотично издателско наваксване през 90те. Резултат от въпросната хаотичност е фактът, че всяка книга е с различен преводач, което на определени места силно си личи – например едноокия Вон и едноокия Уонг са едно и също лице. Независимо от това, поредицата е силно препоръчителна и звучаща свежо дори и днес. И за финал – не знам защо при превода на първата книга е останало, че действието се развива преди Христа. Всъщност е ситуирано в 7 век от новата ера, за което подсказките са не една или две, най-малкото цитирането на Конфуций, историята на Цин Шъ Хуан и случаят с рижите варвари на Прокопий, дошли да крадат тайната на коприната (последните най-вероятно са ромейски емисари по времето на Юстиниан, за какъвто случай се споменава и във „Велизарий“ на Робърт Грейвс).

Posted in books, fantasy, mystery, хумор | 1 Comment

Една нощ през самотния октомври

Заглавие: Една нощ през самотния октомври
Автор: Роджър Зелазни
Издател: Весела Люцканова, 1994

Една от причините тази година да пиша по-малко е, че просто ми тръгна на препрочити, които правя просто за удоволствие и за които не събирам мотивация да седна да пиша. Тук щеше да се случи същото, но предвид, че за първи път успях да си направя препрочита ден за ден през целия октомври, реших да ознаменувам събитието с някоя друга драсканица. Умишлено драсканица, защото нито имам намерение да съм особено обстоятелствен спрямо една от любимите ми книги изобщо, нито е нужно – „Една нощ през самотния октомври“ е достатъчно известно заглавие, за да има нужда от кой знае какво представяне, въпреки че е издавано преди 22 години и оттогава се намира само по антикварни сергии или в читанката.

Най-ясното нещо, което помня от първия прочит през далечната 1996та, беше изненадващият избор на разказвач – Смрък, куче пазач с неочаквани способности, много загадъчен господар и котка с точно толкова неочаквани способности за най-чест събеседник. Още тогава успях да отгатна някои от другите персонажи кои са, с препрочитите през годините постепенно се изясняваха и кои/какви са останалите. Посвещението в началото е добър индикатор какво да очаква човек, а резултатът е чудесен роман, комбиниращ готически ужас и фентъзи, пречупени през приятно достъпна призма и увлекателни до забрава (затова и препрочитът ден по ден го броя за постижение, така увлича, че се забравям и не усещам как съм стигнал до края). Към това добавяме и изобилстващият хумор, лаконичният, но изразителен изказ, усещането за дълбочина – дребни загатвания подсказват колко много истории стоят неизказани зад кадър – а също и уникалната викторианска атмосфера на мистика, загадки и неизбежен конфликт, и в резултат получаваме една безкрайно уютна книга, която поне на мен ми доставя удоволствие всеки път, като посегна към нея, обикновено през октомври. Уважението, с което Зелазни използва герои и реалии от други писатели, е впечатляващо, особено що се отнася до Лъвкрафтовите изроди от една страна и Шерлок Холмс от друга, а начинът, по който всичко това и не само е вплетено в голямата Игра, детайлите за която идват на час по лъжичка, е достоен за възхищение. Жалко, че Роджър Зелазни си отиде само две години след написването на тази книга.

Мисля да спра до тук. Който я е чел, няма нужда от повече, който не е, приемете я като искрена препоръка. Въпреки отдавнашното издание, не е невъзможно да бъде открита. А догодина, октомври, може би пак ще си говорим за Отварачи и Затварячи…
А, и разбира се, заглавието е от стихотворение на Едгар Алан По:

Ulalume: A Ballad

To…
The skies they were ashen and sober;
The leaves they were crisp?d and sere—
The leaves they were withering and sere;
It was night in the lonesome October
Of my most immemorial year;

Posted in books, fantasy, Horror, Зелазни, любими | Leave a comment

Сибола гори

Заглавие: Сибола гори
Автор: Джеймс С. А. Кори
Издател: Бард 2015

„Вратата на Абадон“ беше най-слабата част от „Експанзията“, по мое мнение, и въпреки надеждата, че „Сибола гори“ ще е по-сполучлива, не таях особени надежди. Оказа се, че тя действително е по-добра от третата, като това се дължи основно на три неща – усещането за чуждо и непознато, занижените нива на политкоректност и особено финалът. А иначе, историята се развива две години след предната и след противоречивото за мен решение Пръстенът да се окаже портал, водещ към нещо като портална разпределителна, откъдето пък чрез множество други портали човечеството получава достъп до безброй светове, немалко от които очевидно годни за обитаване. Очаквано, заселници се юрват през порталите, но още първият опит за колонизиране на нов свят резултира в конфликт – между първопристигналите заселници, бежанци от Ганимед, и дошлите след тях представители на корпоративна експедиция под лиценз на земния ООН, а коренът на раздора са огромните находища на литий на планетата Ил, както я наричат едните, и Нова Тера според другите. По идея на ООН и СВП, да медитира кофликта е изпратен Джеймс Холдън заедно с неизбежния „Росинант“. Само че конфликтът вече е взел жертви и тлее сериозно, а фактът, че планетата е преоблаващо неизучена само допълнително затруднява положението. И когато неизвестната за хората, но все още опитваща се да функционира древна защитна мрежа се активира, кризата не закъснява, включително и заради блокираните реактори на трите кораба в орбита. А единственият, който може да направи нещо по въпроса, е неизвестно как съществуващият като самостоятелно съзнание в мрежата на протомолекулата детектив Милър, но не и без помощта на Холдън.

Очевидното вдъхновение този път е колонизацията на Америка, но отново с корпоративни злодеи, което вече почва да се изтърква. Като цяло обаче, и сюжетът, и действието бяха по-забавени от предната книга, което всъщност работи добре, въпреки моментът на разтегливост. Основните действащи лица освен Холдън отново са трима, като двама от тях са се появявали и преди – Басиа Мъртън, беглец от Ганимед и баща на едно от отвлечените тогава заедно с Мей Менг деца там, което обаче не оцелява; и също така Димитри Хейвлок, бивш партньор на Милър на Церера и понастоящем заместник шеф на охраната на корпоративния кораб „Едуард Израел“. Новото лице е Ейви Околе, учен от корпоративната експедиция, и притежаваща повече морал и емпатия от някои от останалите членове. Ролята й накрая се оказва решаваща за проблема с някогашната мрежа, като въпросната мрежа и самата биология на Ил/Нова Тера поемат задълженията да играят частта с непознатото и чуждото и като цяло се справят. Разбира се, елементите на клише изобилстват, начело с цялата роля на Холдън, но всичко това се преобръща с главата надолу в епилога, когато се разбира истинската причина за пращането на Холдън и каква далечна цел се е гонела с него. Въпросната цел не е нито Нова Тера и литиевите запаси, ами Марс и очертаващото се преселение на обитаеми по-светове и последващ крах на марсианското общество, съпроводен с хаос на тема марсианско въоръжение. Силно се надявам в следващите части авторите да продължат по тази сюжетна линия.

Posted in books | Leave a comment