Камъкът на смъртта

Заглавие: Камъкът на смъртта
Автор: Луиз Пени
Издател: Софтпрес 2016

Четвъртата част от „Разследванията на инспектор Гамаш“ най-сетне напуска Трите Бора като местопрестъпление, въпреки че за малко пак се връща там, и смело се заиграва с други две познати тропи в криминалните романи. А именно, полицай на почивка от една страна и престъпление в изолирана къща по време на буря от друга. Гамаш е в отпуск, и заедно със съпругата си посрещат годишнината от сватбата си в традиционно посещавано от тях крайезерно имение в затънтена част на Квебек, почти до границата с Щатите. Този път обаче редом с тяхното гостуване се провежда и семейна сбирка на голямо заможно семейство, целящо да почете паметта на отдавна споминалия се патриарх с издигане на негова статуя. Разбира се, нещата се объркват по време на гръмотевична буря, след която голямата дъщеря в семейството, може би най-успешният негов представител, е намерена мъртва, затисната под падналата статуя. Гамаш отново е на линия да разкрие убиеца, като за негова изненада му предстои и сблъсък с миналото и на собственото му семейство.

Романът отново беше интересен и четивен, но поне по мое мнение не успява да достигне нивото на предишния. Тънкият психологизъм отново е тук, най-вече в отношенията на семейство Фини, което се оказва дълбоко дисфункционално по редица причини, и основно дисектира влиянието на особени и тежки характери отношенията между родители и деца. Но поне според мен, дисекцията на завистта и ревността в предната книга сякаш беше по-впечатляваща. Извън това мотивът за убийството беше малко странно аргументиран, но начинът, по който е извършено, беше интересната част. До тази четвърта книга така и не можех да реша дали и до колко ми допада изключително добронамереният характер на Гамаш, но сякаш по-скоро да, особено след разкритията покрай събитията от предната книга и някои от тази. Някои от странностите на семейство Фини също ми бяха прекалени, начело с нежеланието на малката сестра да разкрие пола на детето си, но някои други определено бяха обясними. В крайна сметка, недоизказаните неща в едно семейство накрая се превръщат в проблеми… И разбира се, чревоугоднишките описания отново бяха налице. На моменти описанията на храна, похапвания и прочие ми идваха в повече.

„Камъкът на смъртта“ не е на нивото на „Жестокият месец“, но това не я прави непременно по-лоша. Отново действието е плавно, отново се чете бързо и лесно, тоест всички характеристики на досегашните книги са налице. Просто този път основните теми не са толкова успешни, колкото бяха тези в предната книга. Сега остава да дочакаме и петата част, от общо дванадесетте публикувани до този момент…

Posted in books, mystery, криминални | Leave a comment

Жестокият месец

Заглавие: Жестокият месец
Автор: Луиз Пени
Издател: Софтпрес 2016

Третата книга от „Разследванията на инспектор Гамаш“ донякъде изненадващо, донякъде логично, се оказа най-добрата до момента. Поредицата определено върви във възходяща градация и тази трета книга е живото доказателство. Единствено ми е чудно как ще се задържи качеството в следващите части.

Криминалната загадка не е основното в книгата, въпреки жанра. Всъщност тя е по-скоро странна и с ограничен ефект, отново в уж идиличното, но явно криещо дълбоки незараснали рани село Трите Бора. В навечерието на Великден част от явно скучаещите жители на селото решават да си устроят спиритистки сеанс с гостуващ медиум във вече изоставеното имение Хадли над селото. Нещата разбира се се объркват, и накрая има труп – този път на една от най-обичаните и забележителни жени, истинска звезда и в миналото, и сега. Привидно умряла от страх, но според лабораторията, със силно превишено съдържание на ефедрин в кръвта. Гамаш и екипът му отново са призовани да разследват случая и да намерят виновника, но този път залогът е много по-голям – в екипа има къртица, работещ за враговете на Гамаш, които далеч не са му простили ролята, която е изиграл в случая „Арно“ навремето. И моментът за реванш изглежда е настъпил.

Случаят „Арно“ също не е основното в книгата, въпреки разкритията по него, които се случват, и въпрек факта, че някои детайли и развития още от първата книга си намират логичното място тук. Че не съм забелязал някои от тях по-рано, може би е мое недоглеждане, а може и да не са били достатъчно ясно изразени, не е толкова важно. Но най-сетне разбрах защо Арман Гамаш е толкова харесван от читателите. И понеже няколко пъти пиша вече какво не е основното в книгата, може би пък е време да споделя и какво мисля, че е. За мен най-важното нещо в „Жестокият месец“ е психологизмът, и в частност превъзходната дисекция на основната тема, а именно на завистта, ревността и предателството. Същата тази завист, която прераства в ревност, която пък води до предателство. Завистта, която никога не изчезва, колкото и да бъде потискана. Особено когато е изпитвана от човек, добър в каквото прави, способен и успешен, но когато до него постоянно има някой, още по-добър. Или по-щастлив, въпреки второто място… Вплитането на ревността и завистта в историята и по двете направления беше чудесно и определено навежда на размисъл. И вади някои спомени, които по-добре да си бяха стояли погребани. Чудесно е, че Луиз Пени акцентира на психологизма като мотиватор за престъпления.

Извън това действието все така не е особено бързо и близо една пета от книгата минава във въведение, преди да започне същинската история. Дано Луиз Пени наистина не избие цялото село, че и без това вече ми е твърде идеално това село, та да има нужда да се балансира с тъмнота у всеки. И много бих искал да знам как аджеба едно уж затънтено канадско село има такова снабдяване с храна, че такова чревоугодничество откъм екзотика. Немалко страници съдържат описания, и то детайлни, на храна. Кой знае, може би пък заради чревоугодничеството да им идват странни идеи на жителите. То не са странни обичаи, гостуващи спиритисти и уикани. Във всеки случай е място, където определено бих живял, въпреки нещастните случаи.

Posted in books, mystery, криминални | Leave a comment

Убийствено студена

Заглавие: Убийствено студена
Автор: Луиз Пени
Издател: Софтпрес 2015

Втората книга от „Разследванията на инспектор Гамаш“ до голяма степен предлага още от същото, но за щастие не съвсем, и определено с надграждане спрямо първата книга. Отново място на действието е село Трите Бора, малко и трудно откриваемо селце в квебекската част на Канада, недалеч от Монреал, което въпреки очевидната си и силно примамлива идиличност има неприятната склонност да привлича особняци. Такава е и новата собственичка на имението Хадли, която за няма година обитаване успява да изгради силно чувство на неприязън едва ли не във всичките си съседи – и заради маниерите си, и заради отношението към околните и най-вече към очевидно тормозената си дъщеря. Когато въпросната умира при наглед невъзможни обстоятелства по време на традиционен коледен двубой по кърлинг със съседното село, подозренията падат върху очевидно потиснатият и слабохарактерен неин съпруг, въпреки силната липса на улики. А когато се случват още няколко смъртни случая, наглед и свързани, и не с първия, ситуацията става съвсем заплетена. Отново на ход е инспектор Арман Гамаш от отдел убийства на монреалската полиция заедно с екипа му, но този път освен убийството Гамаш трябва да си пази гърба и от някои не съвсем затворени случаи от собственото му минало. Както и от това на жителите на селото и на жертвите.

Досущ като в първата книга, повествованието тече по-скоро плавно, като жертвите почват да падат чак около седемдесетата страница, но за сметка на това описателността ми се стори по-скоро занижена. Персонажите се развиват, откриват се нови черти от характерите на практически всички, появяващи се за втори път, а някои от новите също са интересни; хубаво е, че почти всички са обикновени и в общия случай не особено забележителни хора, но всеки от които има минало и индивидуални черти на характера. Обаче резките скокове във вътрешните монолози на героите продължават да ми изглеждат леко хаотични. Мнението ми за Гамаш продължава да е раздвоено – продължавам да харесвам факта, че за главен герой е избран възрастен, улегнал и преживял много персонаж, със стабилно семейство и разбирания за света, но от друга страна силният му позитивизъм наистина ми идва в повече, особено за инспектор от отдел убийства, както и необяснимата ми на този фон засилена не само негова неприязън към очевидния аутсайдер Ивет Никол. Имаше и един два момента, които ми останаха неясни до края, но за сметка на това истинският извършител отново ме изненада, а този път поне не би трябвало. Немалко индикации имаше кой е, за разлика от първата част, в която нямаше чак толкова податки за истинския характер на извършителя.

„Разследванията на инспектор Гамаш“ не се оказаха съвсем каквото очаквах, но в никакъв случай не съжалявам, че се заех с тази поредица. Ще прочета и оставащите две издадени на български книги, дори и само защото селцето изглежда вид на приятно за живеене. Въпреки бройката на жертвите.

Posted in books, криминални | Leave a comment

Червеноризци

Заглавие: Червеноризци
Автор: Джон Скалзи
Издател: Изток-Запад 2014

След приятната изненада със силно забавната, макар и доволно куха извън това „Своенравното хлапе“ решението след това да наваксам откъм „Червеноризци“ не беше особено изненадващо. Да си кажа право обаче, когато излезе преди три години, анотацията на „Червеноризци“ и особено елементът с пародия на „Стар Трек“ не ме вдъхновиха особено, но явно просто е трябвало да дойде подходящият момент.

Самото понятие червеноризци за мен беше непознато, но бързо стана ясно, че въпросното понятие се използва сред трекитата да обозначи най-често безименните статисти, чиято работа в сериала (в частност „Стар Трек“, където въпросните статисти членове на екипажа носят червени униформи) е да загинат по особено зрелищен начин и да осигурят драматизъм, най-често преди рекламната пауза. Текучеството сред такива по правило е огромно, за сметка на винаги спасяващите се по чудо водещи персонажи. Точно в подобна ситуация попада и Андрю Дал, току-що назначен на борда на „Дръзки“, флагман на космическата флота на Общовселенското обединение от XXV-ти век. От самото начало около него се случват странни неща – съекипниците му се оказват експерти в скатаването, когато наколо се появят старши офицери, в последствие това се оказва редовна практика за почти всеки на борда, притежаващ някакъв стаж. Изследователските мисии пък се избягват аксиоматично – винаги в тях участва някой от петте офицера, винаги нещо се случна не като хората, винаги някой или някои младши член(ове) на екипажа загива по особено нелеп и/или жесток начин, а на въпросните старши офицери им се разминава или се намира едва ли не магически лек буквално в последния момент. В отдела на Андрю, ксенобиология, странностите са още повече – загадъчна Кутия, притежавана от екипа там, е пряко отговорна за чудатите и необясними лекове от по-горе и никой не знае как точно тя работи, а един от членовете на екипа е в нелегалност, работещ по „специален проект“ някъде из корабните коридори. От самото начало Андрю намира всичкото това за подозрително, но когато един от постъпилите с него новаци и негов приятел загива нелепо, той и останалите трима такива се заемат да открият истината, с помощта на въпросния нелегален член. А истината е адски шантава и се намира в 2012 година…

„Червеноризци“ е малко по-сериозна от „Своенравното хлапе“, но въпреки това е доволно смешна, въпреки че абсурдността е привидно туширана. Но не съвсем – редица неща, например пътуване във времето, изглеждат невъзможни, но се оказва, че вече са правени от старши офицерите. Досущ като във фантастичен сериал, в какъвто са замесени и нашите хора. Тройната кода в края, развиваща се по наше време на Земята, пък е прекрасен завършек и показва, че явно не само събитията от миналото влияят на тези от бъдещето, ами и обратното е в сила. Даже имаше някой-друг затрогващ момент. Като цяло, „Червеноризци“ е чудесно забавление, изпипано и очевидно писано с кеф, което ми достави голямо удоволстви и ми напомни защо все пак навремето заобичах фантастиката. Вярно, привидно не е особено сериозно, но ако се замисли човек, като нщо да стигне до интересни изводи. А аз за себе си реших, че е време да наваксам със „Стар Трек“, но внушителната бройка епизоди – 726! – от всичките няколко серии, и стари, и нови, продължава да ми действа респектиращо. Но пък преобладаващото мнение е, че “The Next Generation” и “Deep Space 9” са най-препоръчителните за гледане, определено оптимизира множеството.

Posted in books, sci-fi, сатира, хумор | Leave a comment

Убийството на художника

Заглавие: Убийството на художника
Автор: Луиз Пени
Издател: Софтпрес 2015

По една или друга причина с чисто криминалния жанр доста от рано си казахме довиждане навремето. Може би защото навремето от Артър Конан Дойл и неговия Шерлок Холмс (които много харесвам) директно скочих на силно недопадналият ми Джеймс Хадли Чейс, и покрай тази случка пропуснах тоталто Агата Кристи и Реймънд Чандлър. В случая с Луиз Пени да се реша да й дам шанс допринесоха преобладаващо добрите отзиви за старомодно криминале без „мозък и черва навън“ и превишен цинизъм, както и с приятни герои. Не съжалявам.

„Убийството на художника“ е дебютен роман за канадската писателка Луиз Пени и първа от „Разследванията на инспектор Гамаш“. Като дебют страда от някои недостатъци, като например не много забързаното действие, склонност към прекалена описателност и елемент на хаотичност във вътрешния монолог на персонажите, но до колкото чувам, в следващите части това се поизчиствало. Иначе тази първа част признавам, че не успях да отгатна кой е убиецът, отдавам го на липсата на опит в криминалния жанр и на гореспоменатата хаотичност във вътрешния монолог на обитателите на Трите бора. Въпросното име е носено от малко и трудно откриваемо селце в квебекската част на Канада, недалеч от Монреал, където се развива действието. Във въпросното селце е открит трупа на възрастна местна жителка, пенсионирана учителка и художничка, и то непосредствно преди първото й участие в изложба. От Монреал е изпратен екип начело с инспектор Арман Гамаш, който трябва да се пребори с липсата на достатъчно улики, тайните, пазени от местните, както и с подозрението дали картината, подготвена за изложбата, не крие отговора кой е извършителят.

Фактът, че Гамаш не е някой нахакан младок, а опитен и улегнал човек със стабилно семейство и порастнали деца, ме накара да кимам одобрително. Фактът колко позитивистки е настроен, с учудващо изключение към младата агентка Ивет Никол, не толкова. Идеята действието да се развива във френска Канада също ми допадна, а селцето Трите бора сигурно би било хубаво място за живеене, стига да не бяха странностите на местните и сякаш твърде честите „инциденти“ с летален изход. Като цяло, прилично начало, ще пробвам и следващите книги постепенно. До момента в България са издадени още три, на запад – десет, ако не и повече. Както е тръгнало, накрая в Трите бора може да не остане нито един местен жител, ако действието продължи да се развива там.

Posted in books, криминални | Leave a comment

Своенравното хлапе

Заглавие: Своенравното хлапе
Автор: Стивън Ериксън
Издател: Сиела 2016

“Boldly going where they really shouldn’t…” (из ревю в Goodreads)

Името Стивън Ериксън се свързва най-вече, предполагам, с фентъзи многологията „Малазанска книга на мъртвите“, която аз лично зарязах много отдавна и така и не довърших. Заради въпросната се изненадах доста, когато се оказа, че въпросният Стивън Ериксън е създал книга в sci-fi жанра, макар и силно пародийна такава. Една спонтанна хрумка, подкована от изненадващо положителни отзиви от хора, чието мнение уважавам, изстреляха „Своенравното хлапе“ доста напред в читателския списък, и както се оказа, за хубаво.

„Своенравното хлапе“, както стана дума, всъщност е пародия, основно на Стар Трек, но има поне една закачка с Пришълецът, а сигурно и с ред други неща, които не съм доловил. Под името Своенравното хлапе всъщност шества боен кораб на Земния космически флот, под командването на новопроизведен капитан откачалка, провеждащ първи самостоятелен полет, с екипаж подбиран по външен вид (що се отнася до женската част поне) и съставен също от новобранци със съмнителни качества. От там нататък следва нещо като спейс-опера, съставена от събития, вариращи от смешни през абсурдни до направо идиотски, превъзмогвани по също толкова абсурден начин. На места има намеци за повече дълбочина, които си остават намеци, но с оглед на вече съществуващата втора част, няма да се учудя да се развият.

Основният недостатък на Хлапето е един – книгата просто не бива да се взима на сериозно, защото не й е и това целта. Ако човек търси сериозно четиво, просто с тази тук няма да свърши работа, въпреки присъстващата на поне две места сатирична вметка на тема консуматорско общество и затъпяването от прекаляване с хедонистичен егоизъм и „образоване“ чрез телевизионни предавания, която е в десятката, както е и бегло споменатият циклизъм на възход и падение на цивилизованото общество. Но ако човек търси забавление и отпускане с действие, развиващо се в космоса, то „Своенравното хлапе“ е точната книга. Забавна, смешна до абсурдност и изключително отпускаща, на места се смях с глас или поне едва се удържах да не се разсмея. Особено на Църквата на Науката (който елемент впрочем още не мога да реша дали и той не е сатира), отношението към снимките на котенца и песните на Селин Дион съм се превивал от смях. Дано някой ден и продължението (на име „Wrath of Betty“, което ако не е гавра към втория Стар Трек филм „Wrath of Khan“, пък на!) се появи на български, а дотогава мисля да наваксам с другата пародия на Стар Трек, „Червеноризци“ на Джон Скалзи.

Posted in books, sci-fi, хумор | Leave a comment

Беглец по равнините (Евърнес №1)

Заглавие: Беглец по равнините
Автор: Йън Макдоналд
Издател: Артлайн Студиос 2015

Нееднократно съм се питал и удивлявал на ината, с който продължавам да дочитам книги, които не успяват да ме привлекат по начало. Отговорът защо го правя всъщност е съвсем логичен, но успях да го формулирам за себе си едва наскоро – просто очаквам все пак да открия позитивни черти в книгите, нещо, което да ми хареса и което да оценя. Опитът ми показва, че това почти винаги се случва и наистина успявам да намеря нещо позитивно почти навсякъде, нещо, което все пак да ми помогне да оценя книгата. „Почти“-то в предното изречение обаче подсказва, че има и изключения, и „Беглец по равнините“, първата книга от трилогията „Евърнес“, е най-скорошното такова. Рядко ми се случва да мисля, че съм си изгубил времето с книга, но тук случаят беше точно такъв. Може би ако си бях дал сметка навреме, че това е young-adult четиво, това нямаше да се случи.

Нека отбележим хубавите черти – оформлението и корицата са прекрасни. Преводът е чудесен, а няколкото тегави момента ги отдавам на авторовия текст. Идеята за мултивселената, паралелните вселени и приликите между тях е интересна, макар и отдавна не оригинална. И с това се изчерпва каквото ми допадна. От изброените три детайла два са заслуга на българския издател и само един на автора. Не звучи особено обещаващо, и както се оказа, не е. Какво остава? Ами плоски и досадни герои, начело с главния такъв, който мен лично ме дразнеше от началната си поява до края, включително и с невъзможната си гениалност. Следват недонаправените злодеи, банални, еднопластови и сякаш нарочно оставени да бъдат евентуално развити в следващо томче. За клиширания сюжет и за изобилието от клише до клише не искам да коментирам, но дори фактът, че книгата е с адрес young-adult аудитория за мен не оправдава въпросното изобилие. Но най-разочароващ е фактът, че авторът не се е справил точно по линиите, където е можел да блесне, а именно с паралелните вселени. Всъщност в тази първа книга посещаваме само още една извън нашата Земя, но дори и тамошната Англия в един момент не беше особено отличима от нашата, в която пък нямаше почти нищо английско. Да, идеята за минималните разлики между различните вселени не са непременно лоши, но пък се губи елементът на непознатото, който за мен е решаващ. Дори тайният език на ветровиците даже не беше измислен такъв, а взаимстван реален. Не се покриха дори очакванията за стиймпънк, вместо това имаше някакъв електро вариант, т.е. свят без двигатели с вътрешно горене, който обаче на мен ми стоеше като кръпка на останалото, включително и защото не беше добре развит, а по-скоро щтрихиран.

Все повече се убеждавам колко повече всъщност трябва да внимавам с импулсивните покупки, особено когато става въпрос за young-adult литература, и колко трябва да проверявам допълнително дали всъщност не става дума за такава. Сблъсъкът с „Беглец по равнините“ всъщност ми е първи сблъсък с Йън Макдоналд, и сериозно се питам дали трябваше да е точно с тази, а не примерно с „Луна“ или „Дервишка къща“, към които скоро не вярвам да посегна. Към продълженията на „Беглец по равнините“ пък със сигурност няма да посегна. По-скоро ще си довърша серията на Крис Удинг за Кети Джей, с надеждата скоро да се появи и четвъртата част на български. Там някак приключенията и героите бяха доста по-вълнуващи.

Posted in books, sci-fi, steampunk | 2 Comments

Баба праща поздрави и се извинява

Заглавие: Баба праща поздрави и се извинява
Автор: Фредрик Бакман
Издател: Сиела 2015

Втората ми среща с Фредрик Бакман ме остави малко по-равнодушен, отколкото първата преди две години с Уве. Въпреки доста по-личната тематика и по-семейната насоченост, нещо ми липсваше, но не мога да открия какво. От което обаче не бива да следва, че съм разочарован – просто Уве повече ме стисна за гърлото, може би просто защото беше първа. Ако ги бях прочел двете в обратния ред, сигурно щеше да е различно и най-вероятно точно обратното.

А самата история е за едно почти осем годишно момиче, тормозен аутсайдер в училище (поне това ми е познато в някаква степен от личен опит, но далеч не до степента тук), чийто най-близък човек е баба й. Бабата от своя страна е личност с доста загадъчно минало, за което много не говори, но части от което се прокрадват в приказките, които тя разказва на Елса, които приказки са основна утеха и някакъв вид стабилност за момичето. До момента, в който бабата умира… като е оставила набор от писма, които Елса трябва да намери и раздаде. По време на което ще научи безкрайно много за особените си съседи, за семейството и баба си, но най-вече, че в приказките винаги има много повече, от колкото изглежда на повърхността, и че зрънцето истина в тях понякога е много по-голямо, от колкото изглежда на пръв поглед.

Историята на Елса и баба й е доста по-лична от тази на Уве, най-малкото заради възрастта на Елса. Още не мога да реша дали Бакман се е справил успешно с влизането в мислите на осемгодишно момиче, или я е направил твърде умна за възрастта й. На моменти губех усещането, че чета за осемгодишно дете. Хареса ми начинът, по който всички съседи по един или друг начин се оказаха свързани и с бабата, и с приказките й. Хареса ми и колко съвременно звучи историята, как Елса всъщност е едно съвсем съвременно дете, макар че фанатизмът спрямо iPod, iPad и останалите продукти на Apple не спира да ме удивлява. И ако всъщност три от пет, колкото оцених книгата в Goodreads, изглеждат малко, то има няколко причини за това. Хич не харесвах художествена литература в сегашно време, а тук то преобладава, не мога да се отърва от усещането, че Бакман е напипал някаква рецепта, по която да си играе с чувствата на хората, и на последно място, „Баба…“ все пак твърде много прилича на „Уве“, даже схемата на написване е сходна. Но в крайна сметка, книгата всъщност ми хареса и не мисля, че е редно да съм твърде критичен, най-малкото защото основната идея всъщност е хубава. Но определено ще изчакам, преди пак да захвана книга на Фредрик Бакман.

Posted in books, детски, съвременни | Leave a comment

Дъщерята на Калояна

Заглавие: Дъщерята на Калояна
Автор: Фани Попова-Мутафова
Издател: Унискорп 2008

В случая с тетралогията „Асеневци“ важи старата максима по-добре късно, от колкото никога. И за първата книга споменах, че всъщност никога не съм чел и четирите книги – от „Дъщерята на Калояна“ и „Боянският майстор“ имам съвсем бегли спомени, а „Солунският чудотворец“ и „Йоан Асен II“ така и съм ги пропуснал навремето. След този прочит се оказа, че беглите спомени се оказаха практически никакви, до степен да се запитам какво всъщност помня. Както и да е, това не е от значение. Важното е, че „Дъщерята на Калояна“ затвърди мненията, че е чудесна книга и ми допадна даже повече от „Солунският чудотворец“.

На фокус тук е периодът на управление на Борил, един от силно неуспешните владетели на Второто българско царство. Завзел престола след убийството на Калоян, той управлява лошо, хаотично и на моменти с откровен терор. Недоволството расте, а околните владетели само чакат удобния момент да действат. Другият фокус е в съседната Латинска империя, където на власт е Анри Фландърски, брат на покойния Бодуен, загинал в плен в Търново, и който е изправен пред доста подобни на Борил проблеми, макар и без чак такова вътрешно недоволство. А между двамата е Мария – единствената дъщеря на покойния цар Калоян, представляваща огромно неудобство за Борил със самото си съществуване. Но също и изненадващ залог за бъдещето и на двете държави, когато с папско посредничество и против волята й е омъжена за Анри и се оказва на императорския трон в Константинопол. И от този момент тя е изправена пред нерешимата дилема към кого е лоялна – към съпруга си, който всъщност се отнася прекрасно към нея и даже й дава възможност да управлява самостоятелно в негово отсъствие, от една страна, и към разрастващото се в България движение против Борил, целящо да постави на престола Йоан Асен, синът на първия Асен.

Трудно биха се намерили по-различни образи от двамата, като сравнението изобщо не е в полза на Борил, съпоставен с благородния и опитващ се да живее според рицарските идеали кръстоносец. А идеалите на последния редовно са поставяни на изпитание посред безкрайните дрязги и интриги на околните владетели. Освен България, в картинката са Комнините в Епир, Теодор Ласкарис в Никея, сърбите на Стефан и независимите български владетели Стрез и Алексий Слав, както и непрестанната борба за надмощие между различните италиански фракции от Ломбардия, Пиза, Монферато и не само и в Константинопол, и в Тесалоника. Безспорен плюс е мащабността и обхватът, разпростиращ се далеч извън Балканския полуостров и начинът, по който България е представена като далеч не изолираща се държава, а следяща какво се случва в Европа и търсеща своя независим път ме караше да кимам одобрително. Хареса ми много и как се Особено внимание е отделено и на военната несъстоятелност на Борил и в частност битката при Боруй, където опитът му да копира Калояновата тактика от при Одрин завършва с позорна загуба от по-успешно научилия си урока Анри. Всъщност Борил е представен като почти изцяло негативен образ, а се съмнявам да е бил чак толкова неспособен в действителност, инак надали би се задържал на власт десет години. Но те и останалите „съседи“ не са привърженици на последователната политика, обратите и предателствата изобилстват. Въпреки заглавието, Мария е главно действащо лице основно във втората част от книгата, което обаче е компенсирано от първостепенната й роля там. Иначе текстът определено клони към крайностите, някои персонажи са силно идеализирани, а за други трудно може да се открие извинение за делата им. Позитивната нагласа към богомилите например адски силно ме озадачи, с оглед на какво всъщност е описано, че представляват вярванията им, учуди ме и едва ли не никаквата промяна в латински Константинопол, при условие, че разграбването и съсипията са били жестоки след превземането му през 1204та година. Но това последното ми е бял кахър, защото и в предната книга, и тук, Константинопол е прекрасен. Всъщност единственият откровен недостатък, който ми хрумва, е речникът в края на книгата, който е хем непълен, хем прекалено лаконичен. А хубавите страни на „Солунският чудотворец“ са налице и в „Дъщерята на Калояна“, което означава, че книгата е чудесна. Един от най-добрите български исторически романи, напълно незаслужено редактиран и цензуриран, а настоящето издание на Унискорп се основава на пълното такова от 1942ра, така че ако тепърва се запознавате с „Дъщерята на Калояна“ и Фани Попова-Мутафова, то директно си вземете него и не търсете на старо издания от след 1962ра.

Posted in books, history novel, българска история, Български | Leave a comment

Слепоглед

Заглавие: Слепоглед
Автор: Питър Уотс
Издател: Изток-Запад 2013

За да съм съвсем честен – тази книга изобщо не претендирам, че я разбрах. Не и изцяло. Добре, че бяха бележките под линия, че да изяснят малко тежката научна терминология, но дори и с тях някои детайли ми останаха тъмна Индия. По-големият ми проблем е, че основната идея ми убягна; явно беше, че става дума за съзнанието, недостатъците му и ролята му в съществуването на човечеството, но ми липсваха достатъчно познания по темата, за да го оценя. Редом с това се развиваха теми за човешкото общество в бъдещето и първия контакт с чужд разум.

А различните анотации създават усещането, че точно последното ще е в центъра на събитията. През 2082ра, изведнъж в небето на Земята се появяват наведнъж точно 65000 неизвестни обекта, навлизат заедно в атмосферата, заснемат човечеството без то да е готово изобщо за това, и почти веднага след това изгарят. Естествено, на Земята объркването е тотално, но на принципа всяко чудо за три дни, постепенно отшумява – докато не е уловен нов сигнал, съвсем непознат и по всички свидетелства адресиран далеч не към хората. Да проучи въпроса е изпратен кораб с петима членове на екипажа, всеки от които от странен по-странен. Начело е генетично възкресен вампир от изчезнал през плеистоцена вид, като дори нуждата от такива е аргументирана научно (в пъти по-умни са от хората), а и вампирите тук не са типичните банални кръвопийци. Разказът обаче се води от името на петия член на екипажа, Сири Кийтън (който има безумно име, съжалявам), епилептик по рождение и поради което с отстранена половина от мозъка, в следствие на което въпросният е напълно лишен от емпатия и каквито и да било чувства. Поради което той е и напълно социално неадекватен и чрез него е показана и трактовката на бъдещото земно общество, в което живото общуване и в частност секса се възприемат като отживелица, характерите могат да се премоделират, а виртуалната реалност предлага съществуване и след смъртта.

Освен, че не съм сигурен до колко я разбрах книгата, вторият ми голям проблем е, че просто това бъдеще, което описва, на хора, минали на някакво следващо ниво, трансхора един вид, просто не ме привлече изцяло. Да, идеята за леснодостъпното отвсякъде знание и информация е привлекателна, но закърнелите отношения между хората и етапа на „виртуализация“ хич не са ми по вкуса. И последно, на чисто литературно ниво, първата част на „Слепоглед“ всъщност е адски тромава и направо скучна. По-нататък, в космоса и особено след срещата с извънземния обект, самоназовал се „Роршах“, стана даже интересно, но пък се намесиха по-скоро неприятните персонажи, начело с разказвача, който по никакъв начин не ми стана симпатичен и не успя да ме заинтригува, въпреки иначе предизвикателната концепция. Освен това, редуването на ситуацията кое е реално и кое изхалюцинирано по-скоро ме обърка – сякаш Филип К. Дик навремето го беше постигнал по-добре в „Камера помътняла“. Може би просто цялото натрупване на различни нишки и жанрове е изиграло лоша шега, и както имаше коментар в Goodreads, „Слепоглед“ просто не е в точния жанр…

Да, стана твърде негативно сякаш, а не биваше. Наистина ми е адски трудно да изразя каквото и да било за книга, която както вече казах, не съм сигурен до колко разбрах, а която въпреки това имаше интересни идеи. Едно е сигурно – определено ще прочета „Краят на дъгата“ на Върнър Виндж, защото ми стана адски интересно по какви критерии е изпреварила типична твърда фантастика като „Слепоглед“ за награда Хюго.

Posted in books, sci-fi | Leave a comment