Есенната Република

Заглавие: Есенната Република
Автор: Браян Маклелан
Издател: MBG 2017

Третата част от серията „Барутният маг“ отново започва откъдето завърши предната, малко след събитията от нея, но на непроменен етап. Тамас се е завърнал след изтощителния преход през Кез, съпроводен от съюзническата армия от Делив, за да открие столицата окупирана от трета страна. Светкавичната му поява сред армията на южния фронт срещу Кезианското нашествие предизвиква не едно или две сътресения и разкрити предателство. Таниел се спасил с помощта на Ка-Поел от пленничество, но сега се намира в пустошта, масово смятан за мъртъв от хората, но издирван от застрашените от това, което знае. А разследванията на Адамат продължават със заповед за арест на високопоставен адрански генерал, смятан за предател, но чието единствено прегрешение реално е, че няма достатъчно далновидност и доверие в другите. От тук нататък следват още не един или два обрата, преследвания, преврати, диверсии, както и някое друго разкритие, което съвсем преобръща представите за случващото се.

„Есенната Република“ реално предлага още от същото по отношение на първите две, но това е очаквано и всъщност нормално. Завършекът е цялостен и поне на тази сюжетна арка не оставя възможности за скалъпено продължение, или поне аз не виждам такива. Сюжетните обрати не са един или два, както стана дума, макар че ми се струва, че осъзнаването на Тамас къде е истинският противник малко се забави (тоест дойде доста късно като страници) и към края действието стана твърде забързано, а реалните противици останаха недоразработени. Историята с боговете също поднесе изненади, включително и признание какви са в действителност, така че дори тя приключи задоволително. Появата на разделение на типовете войска, а именно появата на кирасири и драгуни, и то използвани правилно, накара фенът на военната история в мен да подскочи от кеф. Финалът също беше далеч от „и те живели щастливо до края на дните си“, та и по това направление палци горе. Приликите с реалната история също понамаляха, нямаше аналог на Ватерло, и сюжетът отиваше където искаше да отиде. Освен горните три гледни точки имаше още няколко, като тази на Нила остави разни въпросителни, които с пълна сила важат и за Ка-Поел (основно откъде имат силите си), но предполагам въпросните въпросителни остават за евентуални следващи поредици в този свят. Първа такава вече има.

Финално, „Барутният маг“ се оказа много приятна поредица, която поне на мен ми даде надежда, че все още има какво да ме изненада приятно във фентъзи жанра. Ще гледам да си издиря и разказите, предхождащи историята, и търпеливо и кротко ще дочакам да излезе следващата поредица, преди да я захвана. Българското издание също е прилично, преводът на тази част е хубав, може би защото преводачите са двама, а за използването на оригиналните корици мога само да аплодирам. Така трябва да се прави.

Posted in books, fantasy | Tagged | Leave a comment

The Shepherd’s Crown

Заглавие: The Shepherd’s Crown
Автор: Тери Пратчет
Издател: Doubleday 2015

„The Shepheard’s Crown“ е последната история от Света на Диска, издадена няколко месеца след смъртта на Тери Пратчет през март 2015та. Като такава, естествено, е напълно очаквано да не е съвсем завършена, въпреки че си има начало, развитие и край, както се упоменава изрично и в послеслова. Пак там обаче е черно на бяло признанието, че по книгата е имало още немалко работа, преди да бъде завършена по критериите на Пратчет. Същото потвърждение дава и Нийл Геймън в интервю около публикацията, споменавайки конкретна нишка, която Тери просто не е успял да завърши приживе…

И въпреки очевидната дори и за мен липса на завършеност и полиране, „The Shepheard’s Crown“ ми хареса, и съм на мнение, че е по-добра от последните две, ако не и три книги от Света на Диска. Сигурно и по-добра щеше да стане, ако беше имала шанса да бъде завършена. Това е типичен късен Пратчет, в който хуморът е на заден план, но не толкова на заден, и с типичните за Пратчет послания, и спада към сериите за вещиците и Тифани, с въпросната в главната роля. Реално, това е пета и последна книга за Тифани, както и последна за вещиците като цяло. Много последни станаха, но наистина, това е книга за край, но и все пак за начало, началото на Тифани като общопризната и заслужила старша вещица. Иначе сюжетът се занимава и с поредния опит на елфите да нахлуят, едновременно на две места и след вътрешен преврат, след който са заменили кралицата си. Въпросната, вече под истинското си име, се озовава под опеката на Тифани и получава съвсем различен поглед върху света и разбиранията си, които започват да търпят сериозна промяна. Както и лоялността й.

Уви, голяма част от всичкото това остава недоизказана, и финалният конфликт с елфите се решава доста бързо, но това е част от цялостната недовършеност, за която стана дума. За отбелязване е появата на поредния Керът, на име Джефри, който този път служи на Пратчет да се заиграе с поредния стереотип – защо няма мъже вещици? Досущ, както навремето Ескарина Смит беше първата жена магьосник в „Еманципирана магия“. Честно казано, тази врътка всъщност доста ми хареса. (за момент си представих Джефри с мъжкия еквивалент на думата вещица, т.е. вещер, но после спрях, защото хич не се вписа в представите ми за съвременния смисъл, влаган в думата, нито пък можах да си го представя с два меча; но това е съвсем встрани от темата). Освен това, с оглед на новата поява на елфите, има не една или две референции към „Волният народец“ и „Господари и господарки“, до степен бронята на Маграт, но това само показва чудесен пример за приемственост. Споменавайки Маграт, да, и нея я има, и ред други вещици, на практика почти всички, а покрай пивоталното събитие в началото се мяркат още Ветинари, Ридкъли, Пондър Стибънс.

Поне в моите възприятия, „The Shepheard’s Crown“ е истинската кулминация на Света на Диска. По-добра от „Raising Steam“, макар и недовършена, оставила ме със съжаление, че няма да има повече книги за Света на Диска. Но по-добре така, след като създателят му вече не е между нас.

Posted in books, fantasy, Тери Пратчет | Leave a comment

Къща от карти

Заглавие: Къща от карти
Автор: Майкъл Добс
Издател: Сиела 2014

Имам някакъв спомен, че съм попадал навремето на първия сериал, базиран на „Къща от карти“, британският такъв с Йън Ричардсън в главната роля, но знам само, че не успях да го възприема първо защото нямах достатъчно багаж за целта, и второ, защото свързвах Ричардсън с ролята му на Шерлок Холмс от преди това. Доста по-късно чух името покрай новия сериал с Кевин Спейси (който не съм гледал), и чак след това разбрах, че и двата са базирани на книга.

Въпросната книга е… плашеща. Публикувана за първи път през 1989та, с автор шефа на администрацията на правителството на Маргарет Тачър. От консервативната партия. Във Великобритания. Сега за момент се замислете как авторът може да е бил пряк свидетел на редица от описаните неща в книгата, а след това се замислете повече какво ли всъщност се случва на места с по-малко традиции и с още по-малко спазване на такива, като например България. Ами, аз поне се стреснах. Политиката може да бъде много мръсна игра, но истински страшното е, когато се заиграе някой с безкрайни амбиции и без особени скрупули и морал. Франсис Ъркарт, главният герой в „Къща от карти“, е точно такъв.
Сюжетът проследява вътрешната борба в централата на управляващата консервативна партия, след поредните спечелени избори, но този път с доста по-малка преднина. Когато запазилият поста си премиер министър Колингридж отказва да внесе промените, предложени му от вътрешно партийния камшик Франсис Ъркарт, последният решава, че премиерът се е изчерпал и започва задкулисната си игра, с цел да заеме мястото му. А в тази игра място за морал и лоялност няма, и всичко е позволено. Стига разбира се друг да плати цената.

„Къща от карти“ е книга за стремежът към власт, за мръсните игри и ударите под кръста, с които е изпълнена политиката, както и за дълбините, до които могат да доведат въпросните. Тя е също и книга за възможностите на журналистиката, които могат да служат по съсипващ начин с правилното насочване (това е известно и ясно на всички, разбира се, но тук е представено наглед как се случва), но са способни и да разкриват задкулисните игри, стига да се ориентират правилно. Нещо, с което Мати Сторин не успява да се справи съвсем. И не на последно място, тя е нагледен пример какво би могъл да причини някой свръх амбициозен с умения и възможности и без морал, озовал се на точното място. Лично на мен цялата безскрупулност ми дойде в повече, особено като си давах сметка, че солидна част от описаните неща най-вероятно са почерпени от преки впечатления. Не е от най-приятните неща да видиш от първа ръка как интригите за власт съсипват не само кариери, ами и животи, и как дори семейството и роднините не са в безопасност. Особено когато става дума за честен човек, каквото впечатление остави в мен Хенри Колингридж. Цялостната стилистика в стил трилър също не е точно моето нещо, но пък е добре написано и четимо. Не знам обаче дали имам желание да продължа със следващите две книги. Иначе си струва да се има предвид, че българското издание е редактираното второ такова, което добавя прилики със сериалите и дава мегдан за продълженията. Ако се вярва на уикипедията, завършеците на двете издания са леко различни с оглед на кой оцелява и кой не, основно явно с цел да има мегдан за продължения, каквито има в сериалите.

Posted in books, mystery, трилър | Leave a comment

Черната призма

Заглавие: Черната призма
Автор: Брент Уийкс
Издател: Бард 2014

Плюсове:
– Магическата система е хитро измислена и добре реализирана. Предполагам в следващите книги още се набляга на разиките в уменията от различните спектри на светлината.
– Някой-друг сюжетен обрат, които будеха любопитство поне за малко. Финалът беше добър като за първа книга.
– Светът е на технологично ниво около 17 век извън магията и има огнестрелни оръжия, доста приличащи на реалните им аналози. Което е чудесно.

+/-:
– Историята на моменти е интересна, но ми дойде твърде провлачена за вкуса ми.
– В направата на worlbuilding-a има хляб, но…

Минуси:
– … но целият ориенталски привкус просто не ме хвана в правилния момент и не ми допадна. В не малка част светът изглежда просто скициран, но това го отдавам на факта, че книгата е първа част.
– Историята преобладаващо е мудна и тромава. Сюжетът реално се развива за около две седмици, но беше прекалено провлачен.
– Персонажите така и не можаха да ме спечелят. Особено тийнейджърите сред тях.
– Книгата откровено е адресирана към тийнейджъри и на места не просто си личи, ами се набива на очи. Аз явно не съм част от търсената аудитория.
– Книгата определено е повлияна от съвременните политкоректни тенденции и това поне за мен е дразнещо.

„Черната призма“, първата книга от серията „Светлоносецът“, се оказа пореден препъни камък за мен сред представителите на съвременното фентъзи. Не успя да ме ме впечатли достатъчно, а предпоставки имаше. Не ме и разочарова истински, просто ми дойде някак безлична. Затова и толкова невдъхновеният отзив, копиращ иначе стандартна схема с плюсове и минуси. На този етап надали ще продължа със следващите части.

Posted in books, fantasy | Leave a comment

Писма от България

Заглавие: Писма от България
Автор: Евгений Утин
Издател: Абагар 2017

Единствената причина, поради която тази книга получи 4 от 5 е фактът, че текстът върви много тромаво и тегаво за четене, пълен с твърде много твърде дълги абзаци. Но самият текст, извън това, е страшен, и просто трябва да се прочете от колкото се може повече хора. Особено от такива, за които историята свършва с предмета в училище – тази книга буквално доказва, че на солидна част от предаваното в учебниците, що се отнася до Руско-турската война от 1877-78 и отношението й към България, мястото е в кофата. Начело с изобилстващите и целенасочено изграждани и поддържани митове, които да бяха един или два…

„Писма от България“ е сборник с репортажи, които руският военен кореспондент Евгений Утин изпраща за времето, което прекарва в България по време на войната, от средата на юли до след третия щурм на Плевен в края на август 1877ма. Утин е интересна личност, далеч от типична за руското общество – потомствен дворянин, с юридическо образование, учил още в западна Европа, кореспондент на френски вестници и пряк свидетел и кореспондент по време на франко-пруската война, с която не веднъж прави сравнения в репортажите си. Въпросните репортажи са публикувани в книга през 1879та, но у нас се издават за първи път чак сега. То и в Русия не е имало кой знае колко издания, по съвсем понятни след прочита причини. А именно, книгата въобще не е ласкава към Русия, по същия начин, по който съвременниците ни, по-разумните от тях, не са ласкаво настроени към родните правителства и безмозъчната инерционна русофилия, обхващаща голяма част от населението (ако се вярва на едни „капацитети“, цели 80%). От родна гледна точка, някои от изнесените факти също не са съвсем благоприятни за нас, въпреки силно позитивното отношение на Утин към българите.

Причините това да е така, или поне тези, които запомних, са следните:
– Подкрепата за войната в Русия всъщност далеч не е толкова висока, колкото се опитват да я изкарат родните учебници, и извън големите градове почти я няма. Особено след спада на първоначалния ентусиазъм. Не помага и надменното отношение на руснаците, които например въобще не харесват румънцските си съюзници, не харесват особено и българите, които уж идват да освобождават (тук Утин много се чуди някои защо изобщо са тръгнали). Всъщност мнението за българите се оказва доста негативно, смятали са предците ни за стиснати, скъперници, страхливци, и директно отказват да разберат защо българите просто отказват да им окажат коленопреклонната благодарност, която са очаквали без да имат особени основания за което. Това обаче води до втората съществена причина.

– Русия просто не е готова за тази война, по никакъв начин, а цялата привидна подготовка реално се оказва същата, която 40 години по-късно я проваля през Първата световна война. Въобще не ми се навлиза в подробности за описаната зверска корупция, некадърно интенданство и още по-некадърно снабдяване, за трагичната организация по почти всички направления, за липсата на материална подготовка откъм муниции, карти, провизии, разузнаване… Цяла глава е отделена на медицинското осигуряване, или по-скоро липсата му, за съдържанието на която просто не искам да си спомням. Положението е трагично, а черешката на тортата е фактът, че по отношение на въоръжение и артилерия – остарели и с по-ниски качества – руснаците отстъпват не само на турците, но даже и на румънските си съюзници. Което е още една причина да не ги обичат, освен по-уредените им по европейски градове.
Що се отнася до отношението към българите обаче, положението е още по-трагично. Утин неколкократно натъртва, че руснаците просто не познават народа, който отиват да освобождават, и още по-лошо, не са си дали абсолютно никакъв зор да се опитат даже да го опознаят. Доказателство за това е така нареченото Гражданско управление, запълнено почти изцяло с кадрови военни, кариеристи и некадърници, имащи за общи черти непригодност за ролите, които се очаква да играят, и откровено липсващото желание да наваксат пропуските. Българи, разбира се, няма, не е и предвидено да има. Начело на тази хубост е княз Черкаски, който при все, че минава за модерен и либерал, всъщност е известен с „подвизите“ си в Полша, където е пряко отговорен за потушаването на въстанията десетина години по-рано, и за начина, по който това е направено – с терор и нагайка. Е, същият е сложен да изгражда гражданското управление на бъдещата свободна България. По начин, прилаган спрямо всичките народи под ботуша на руските императори, което назначение поражда доста съмнения относно истинските цели на руската империя в България. И с прилагане на нещо като „разделяй и владей“ от самото начало, демонстрирано в отношението спрямо турците в овладените територии. Руснаците не се и опитват да разберат причините за отношенята на българите към тях, дори пределно ясното обяснение „Вие ще си отидете, както няколко пъти досега, а турците ще се върнат и пак ще ни изколят“.
По-горе споменах липсата на материална подготовка, липсата на военна е подобна. Резултатът – Стара Загора и Казанлък. Особено описанието на случилото се покрай последния е страшно, дори и само като се описват бягащите българи и трагедиите там.

– По отношение на самите българи, Утин не споменава много, но две неща правят впечатление. Първо, начинът, по който болшинството чорбаджии са в симбиоза с турците, и второто, по-лошото, едва ли не узаконените корупция и клиентелизъм, които не са се променили особено и до днес. За сметка на това, Утин твърдо защитава българите относно начина, по който руснаците ги възприемат, и неколкократно натъртва, че това се дължи изцяло на непознаването на българите, обичаите и положението им от страна на Русия, както и на отказа да ги опознаят. Грозна работа. Но пък ми беше интересен коментара за военната повинност и оръжията и как липсата им всъщност пречи на един народ да бъде истински свободен и независим.

Спирам, защото просто не ми се пише повече. Не е като да няма какво, но не ми се преписват цели цитати, а имам и други задачи на главата. В едно съм убеден – тази книга трябва да се популяризира, трябва да се чете, и по възможност да се включи в една бъдеща актуализация на учебния материал. Няма как да има действителна свобода и независимост без да се познава истината и истинската история такава, каквато е била, а тази книга е голяма стъпка в правилната посока, особено по отношение на направо сляпата на моменти русофилия в България. Ако вземем да си върнем обратно архивите от Русия, още по-голяма стъпка ще бъде. И понеже всъщност книгата е с основен адресат руската публика от 19 век, ще завърша със самата Русия. Книгата започва с въображаем диалог между оптимист и песимист, които съм убеден, че почиват на истински личности (как ми се иска Утин да говореше с повече имена през цялата книга, но явно не е искал да навлича неприятности на събеседниците си). Оптимистът защитава нуждата, готовността и целта на бъдещата война, песимистът, напротив, е убеден, че Русия не е готова нито за войната, нито за отговорността след нея. Финалът е с явен превес на песимистичното мнение – „преди всичко и колкото се може по-скоро Русия трябва да поработи върху самата себе си“. Същото с пълна сила важи и днес.

Posted in books, history, българска история | Leave a comment

Съдбата на Убиеца

Заглавие: Съдбата на Убиеца
Автор: Робин Хоб
Издател: Бард 2017

Ами, това е то. Последната книга от „Фиц и Шута“, както се очакваше, служи за кода не само на самата трилогия, а и на цялостната Realm of the Elderlings вселена. Или поне очаквам да е така, защото след случилото се в нея аз поне трудно бих могъл да измисля някакво продължение, и то не само такова с Фиц и Шута. Защото развръзки се дават на още не една или две сюжетни линии, повечето, ако не и всички, загадки получават отговор, а немалка част от героите получават окончателен, макар и не непременно летален, завършек на историите си.

В основата естествено е Фицрицарин Пророк, вече легитимизиран принц на Бък, потеглил на една финална мисия да отмъсти за смъртта на дъщеря си Пчеличка, отвлечена и нагледно загинала в пътен камък от пратеници на Слугите на Белите пророци от Клерес. В действителност Пчеличка е жива, и след дълъг престой загубена в пътния камък, отново е на път към Клерес с похитителите си. Пътят на Фиц и спътниците му обаче е дълъг, минава през на практика целия свят, описан досега, и ни среща с практически всички оцелели от досегашните романи в този свят. В един момент „Съдбата на Убиеца“ буквално прелива в „Живите кораби“, след това ни отвежда до самия Клерес, място далеч извън всички карти, познати в Бък, и накрая самата книга завършва съвсем в духа на „Тронът“, финалната книга от първата трилогия „Придворният убиец“. „Съдбата на Убиеца“ е дълга книга, но с изключение на една средна част, състояща се основно от пътуване, не е скучна изобщо. Финалът, съвсем в края, е хем тъжен, хем позитивен, от онази категория, която в английския наричат bittersweet, но също така е и силно логичен, и донякъде очакван и загатнат още в първата трилогия по-горе.

Както споменах и по-горе, детайлите се напасват, и практически всички въпроси получават отговор. И драконите, и живите кораби, и Умението, и основната мотивация на Шута да иска драконите да се върнат – всичко получава отговор, и то изненадващо логичен и навързан с досега споменатото. Споменавайки Шута – най-силната страна в творчеството на Робин Хоб, героите и връзките и взаимоотношенията между тях, отново са тук, отново са добре направени и отново работят както трябва. Или поне в повечето случаи, защото ми е доста непривично да видя Алтея Вестрит и Брашън Трел в ролята на поддържащи персонажи. Или рязката промяна в Уинтроу Вестрит, резултат от толкова години без негова поява. Най-големият проблем обаче е Шутът, който в тази книга вече откровено дразни, особено когато влезе в кожата на Амбър. Преди не се набиваше толкова на очи, но тук се, и не е приятно. Показателно е и че Пчеличка така и не можа да го приеме и хареса, въпреки че се опита да го разбере. Пчеличка също се превръща постепенно във все по-интересен персонаж (моментът, в който окончателно разбра колко всъщност я обича баща й беше един от най-затрогващите в цялата трилогия), търпи развитие и открива силите си. Именно през нейните глави се запознаваме с Четиримата, Слугите и Белите от Клерес, както и с факта какви деформирани и покварени гротески са. Явно чрез тях Хоб се е упражнявала на тема „властта покварява“, но някак си бих се радвал ако бяха още малко по-читави в ролята на главни лошковци. Сега не ми бяха достатъчно убедителни, а халкидците продължават да държат палмата за най-големи гадняри, макар и малко посмекчени. А за умението на Хоб да изгражда герои говори и фактът, че иначе непоносимият Рапскал получи позитивни черти и при последната си поява даже не дразни, а за иначе силно отрицателните персонажи Дуалия и Винделиар на моменти даже ми беше жал. За малко.

И така, е ли „Съдбата на Убиеца“ достоен завършек на една поредица, продължила сумарно 22 години и състояща се от седемнадесет романа и още един сборник с разкази? Отговорът очаквано е да, но неочаквано въпросният завършек не ми подейства по начина, по който ми бяха подействали първите две поредици за Фиц и Шута през годините. Може би най-вече защото аз самият съм доста променен от тогава, не непременно към по-добро. Извън това, финалът е логичен, очакван, по своему едновременно тъжен, но и едновременно оптимистичен (най-вече заради Пчеличка). А това въобще не е малко и без значение. И на фона на разни други поредици без изглед за приключване, достойно изцяло за адмирации.

Posted in books, fantasy | Leave a comment

Петата купа

Заглавие: Петата купа
Автор: Дан Симънс
Издател: Сиела 2015

Не мога да си обясня защо толкова рядко посягах към книгите на Дан Симънс, въпреки че двете части на внушителната „Хиперион“, а също и „Илион“ и „Олимп“ ми бяха харесали доста. Или поне досега така беше. След „Петата купа“вероятността пак да прочета още някоя книга на Дан Симънс нарастна значително.

За разлика от Хиперионите, „Петата купа“ не е фантастика, а нещо средно между криминален, исторически и приключенски роман, и то в класическите традиции на жанра. Класически до степен главен герой да е не кой да е, а лично Шерлок Холмс! Всъщност един от главните герои, другият е американският писател Хенри Джеймс, чиято роля далеч не е като на доктор Уотсън. През една дъждовна пролетна нощ през 1893та в Париж въпросният Хенри Джеймс, отчаян от досегашните си неуспехи, замисля да извърши самоубийство и е на крачка да го стори, но е спрян буквално в последния момент от изневиделица появилият се Шерлок Холмс, който от своя страна има собствени терзания – дали пък всъщност изобщо не е истински, а просто един литературен герой? Преди да се усети, Джеймс, не съвсем доброволно, пътува към Америка, за да вземе участие в новото разследване на Холмс. Нежеланието на Джеймс произлиза най-вече от факта, че е познавал жертвата, Клоувър Адамс, близък приятел е със съпруга й и още неколцина семейни приятели, както и от факта, че случаят всъщност е отпреди повече от седем години и е прието да се смята, че е самоубийство. Както винаги, нещата далеч не са толкова прости, и този наглед ясен и приключен случай е само малка брънка от доста по-заплетения истински случай на Холмс, заради който всъщност той отива в Щатите и заради който две години по-рано е инсценирал смъртта си в сблъсък с професор Мориарти при водопада Райхенбах.

Да, действието върви бавно и на моменти откровено мудно, тук там има и някое друго твърде подробно описание на пищни и продължителни вечери, но на мен всичкото това някак много добре ми се вписа в цялата псевдо-викторианска обстановка и съвсем в духа на периода. Развитието на криминалната загадка също беше добре направено, разкривано на малки порции и плавно буквално до последната глава, като ме остави истински доволен. Истинският случай, мащабът му и „инвестираността“ на Холмс и брат му Майкрофт в него може би наистина изглежда over-the-top на моменти, но за мен беше напълно задоволителен. Досущ като отношението към анархистите и „разбиранията“ им, както и към подготвяният от тях заговор. Симънс ме впечатли отново с факта колко дъбоко е навлязъл в епохата с нравите и особеностите й, както и със събития е персонажи. На страниците се мяркат още Самюъл Клемънс, по-известен с псевдонима си, бъдещия президент Теодор Рузвелт, Луис Карол, най-вече като математик и с истинското си име Чарлс Доджсън и като някогашен преподавател на Майкрофт. Нерядко се споменава и за самия Артър Конан Дойл, предаден като агент на Уотсън и еднакво заподозрян ведно с него в тоталното опорочаване на истината в приключенията на Шерлок Холмс. За основен пример е използван разказът „Тайната на заключената стая“ на Конан Дойл, но като порових малко, по-скоро разчепкването на уж действително случилото се настоящата книга е опит да се нагласи историята от разказа към бъдеща книга на Джеймс, която уви, не съм чел. Плюс опит за психологически портрет върху Холмс. Впечатлих се от начина, по който бяха използвани професор Мориарти и Ирен Адлер, а също и от развитието на втората. Симънс определено се е забавлявал. А аз се смях с глас на споменаването на обещаващия млад белгийски полицай на име Поаро.

Хубава книга, заслужаваше си четенето, поне за мен, а и някак успя да ми пробуди някой друг спомен за хубавите истории на Артър Конан Дойл за Шерлок Холмс. Сега може би идва времето да наваксам с каквото не съм чел на Дан Симънс, и да се запозная с творчеството на Хенри Джеймс. Но няма да бързам.

Posted in adventure, books, mystery, криминални | Leave a comment

Малкия брат

Заглавие: Малкия брат
Автор: Кори Доктороу
Издател: Бард 2010

Сблъсъците ми с книгите на Кори Доктороу вървят в обратен на появата им на български ред. Четох „Ден за ден в магическото кралство“ в любителски превод преди няколко години, но сега е си спомням много от нея, освен, че се занимаваше с проблемите на интернет идентичността и съответните последствия от нея. „Малкия брат“ ми стоеше на рафта, купена от преди доста години вече, но стигнах до нея чак сега, стимулиран от няколко доста възторжени отзива от приятели. Е, оказа се, че малко са попреувеличили.

Не че „Малкия брат“ не ми хареса, не – просто е твърде тийнейджърска и на моменти наивна. Целият сюжет е ясно ориентиран към млада аудитория, даже прекалено натрапчиво с лозунга „Не вярвай на никого над 25“. Освен това въпросният сюжет е и твърде банален. Имаме седемнадесетгодишен тийн с наченки на гениалност и силно чувство за справедливост, Маркъс, който по лошо стечение на обстоятелствата се озовава на грешното място в грешното време, т.е. в момент, в който арабски терористи извършват атентат в родния му Сан Франциско. Следва арест от не точно секретна, но и не особено афиширана правителствена служба, която използва атентата, за да наложи пълно и плътно всеобщо следене чрез всякакви възможни мерки. Следва привидно съгласие за сътрудничество и последвал бунт в електронна форма, завършващ с доста предвидим финал. Все пак, книгата се чете много бързо за който иска да го направи и е сравнително лека и стегната.

Истинската й сила обаче е другаде, а именно в разчепкваната концепция за поголовното следене, било то и в начална форма (затова и братът е малък, не е пораснал като алюзирания голям брат от оруеловата „1984“). Доктороу явно по никакъв начин не е привърженик на самата идея тотално за следене, хеле пък за контрол, и си личи. Картината, която създава обаче, е плашеща, още повече за 2006та, когато е писана книгата, и когато нито фейсбук, нито гугъл бяха стигнали до това, което са в момента. Повечето описани мерки съществуват и тогана, и понастоящем, а част са приемани за нещо напълно нормално. Не споделям напълно мнението на бащата на Маркъс, че повечето хора нямат какво да крият. Почти всеки има, просто мащабите са различни при всеки, а опре ли до държавна власт, онзи приписван на кардинал Ришельо цитат не спира да ми се струва актуален (а именно, „покажете ми най-честния човек на света, и аз ще намеря за какво да го обеся“). Все пак се успокоявам донякъде, че дори и при поголовно следене количеството събрана информация просто няма как да бъде обработена адекватно, не и от държавна институция. Виж, ако се изхитрят да наемат някоя частна компания да свърши тази работа… Доктороу едва-едва засяга тази възможност, но някои съвременни параноици са на мнение, че това вече даже е реалност. Все още се надявам да не са прави, но не изключвам да се случи в бъдещето, особено с развитието на изкуствения интелект и амбициите на някои хора в тази област.

Но се отплеснах. По отношение тема за размисъл „Малкия брат“ е ценна с въпросите, които повдига, особено ако се пречупят през призмата на актуалните технологии. Като литература обаче е типичен young adult роман, а аз се улавям, че нещо хич не се спогаждам с такива в последните години. Не че проблемът не си е лично мой, но определено трябва да внимавам повече.

Posted in books, sci-fi, антиутопии | Leave a comment

Вещерът – романите

Заглавие: Вещерът – романите
Автор: Анджей Сапковски
Издател: Инфодар 2009-2010

Рядко препрочитам в последните години, особено цели поредици, но понякога се случва. Особено след това лято, когато се случиха две неща – първо, на български излезе най-новото творение на Анджей Сапковски за вещерът Гералт от Ривия, наречено „Сезонът на бурите“, а после се появи едно кратко двеминутно клипче от CD Projekt RED, посветено на десетата годишнина на вещерският им игрови франчайз. Какво се случи след това е трудно за описване – първо, „Сезонът на бурите“ ми хареса в пъти повече, от колкото очаквах (и може би от колкото е редно), а третата част от франчайза, The Witcher 3: Wild Hunt може би ще е причината скоро да се пробвам с първото си геймърско ревю, толкова добра се оказа. Покрай двете обаче установих, че съм позабравил немалко неща от основната серия от пет книги, и затова когато изникна възможност между празниците, не се колебах и си спретнах един бърз препрочит.

Действително, действието е неравномерно, някои диалози сякаш са в повече (но далеч не толкова, колкото вървят мненията), а някои от персонажите (Плъховете) и сюжетните линии все още са дразнещи. Останалите персонажи обаче, сюжетът, и не на последно място светът са чудесни, а историята е впримчваща. Взаимоотношенията, връзките, предателствата поне за мен са преобладаващо убедителни. А влиянията още по-подчертано са изцяло европейски, не само източни или конкретно полски. Изненадващо, поне сред имената, има няколко от холандското минало, което е отново свежо разнообразие, заедно с френските влияния, не толкова очевидни от действителна средновековна Франция в Темерия и от приказната такава, Франция на рицарските романи и легенди, в Тусен. Но някои от най-очевидните всъщност са от доста скорошни исторически събития, до степен да е неудобно очевидно. Като например провокацията, започнала втората война с Нилфгард във втория роман, състояла се в… селище на име Глевицинген (то дори и името директно подсказва кое е вдъхновението). Втората световна война няма да спре скоро да оказва влияние. Покрай въпросните влияния се оказва, че „Вещерът“ е и доста съвременно звучаща поредица, от която по-младите има какво да видят и евентуално добият представа – политика, война и военна логистика, шпионажи и тайни служби, как се водят мирни преговори, дори и малко икономика. И то актуално звучащи, не средновековни.

А иначе самата поредица се състои от следните пет книги.
1. „Кръвта на елфите“ – първата книга действително е нещо като въведение и служи по-скоро за подготовка на игралното поле и изграждане на бъдещите отношения между голяма част от героите. Около година след събитията от разказа „Нещо повече“ и краят на първата инвазия на Нелфгард на север, Цири е укрита от Гералт в Каер Морхен, където от липса на какво друго минава през вещерско обучение. Само че останалият свят по една или друга причина я търси, като причините се дължат основно на специфичната кръв на предтечите на Цири, достигащи до елфически връзки. Завръзката на действието е пристигането на повиканата от Гералт да помогне в справянето с тайнствените сили на Цири Трис Мериголд в Каер Морхен, а продължението е и замесването на Йенефер. Междувременно в привидно неглижирания от вещерите свят пешките се разместват постоянно – кралете подготвят нова война за изтикване на Нилфгард обратно на юг, притеснени от икономическата му мощ; магьосниците привидно кротуват, но постепенно изпадат в изолация; а самите нилфгардци също се готвят за повторно настъпление, използвайки недоволството сред представителите на старите раси, основно елфи, и разгърнатата от съставените от тях отряди Scoia’tael (катерици) партизанска война. Конфликтът предстои, и няма да закъснее.
Като за въвеждаща, „Кръвта на елфите“ е добра книга, обещаваща много развития и бурни събития. Въпросните не закъсняват да се случат още в следващата книга.
Нещо съвсем дребно, обаче не можа да не ми направи впечатление – съвсем бегло споменатата афера на Фолтест с баронеса Ла Валет е развита много детайлно в Witcher 2 Assassin of Kings. Имам чувството, че в онова студио направо са разкостили книгите, за да направят игрите…

2. „Време на презрение“ – събитията, подготвени в първа книга, тук се развихрят. В центъра на всичко е превратът на остров Танед, в магическата школа, където магьосниците провеждат конгреса си, с цел да решат какво да предприемат относно случващото се около тях, и където Йенефер е довела Цири, да бъде обучавана в същата тази школа. Оказва се, че далеч не всички магьосници са лоялни към ордена си, и резултатът е кървава баня, в която участват още нелегално промъкнали се „катерици“, редански тайни служби ръководени лично от началника си Сигизмунд Дийкстра, нилфгардски рицар, и за капак – лично Гералт. Последният обаче се оказва, че си намира майстора в ръкопашния бой, и то не от кого да е, а от вече очертаващият се като главен злодей магьосник Вилгефорц. Междувременно единодушието между кралете се нарушава, някои се разубеждават, че моментът е подходящ за готвената провокация, но недостакът в конните комуникации, и злощастно намиращи се не където трябва „катерици“ провалят връзката, и резултатът е нова война, за която се оказва, че северът не само, че не е готов, но и че всеки гони собствени интереси. А събитията покрай провокацията в Глайвиц, пардон, Глевицинген, и последвалият удар в гърба на кралство Аедирн от страна на кралство Каедвен буквално крещи „септември 1939та“. Войната тепърва ще се развихря, но северът определено е в неизгодна позиция. Единството между кралете го няма, поне двама са се възползвали от нашествието за свои си цели и са сключили договори с Нилфгард, а един е убит буквално в същата нощ, в която се случва и превратът на Танед (и гливицката провокация). На този фон, включените сякаш между другото размисли и разчети на нилгардски интендант са в рязък контраст с привидно по-доброто положение на имперската армия и внасят доста трезв реализъм в представите какво представлява войната всъщност.
От един момент нататък, тоест след бягството на Цири през портала покрай касапницата на остров Танед, фокусът се измества върху нея и на юг, след като въпросният портал я изхвърля в пустиня на изток от Нилфгардската империя. Покрай перипетиите й се сблъскваме с няколко от търсещите я страни, получаваме реалистична представа за действителния рицарски бой, не турнирния такъв, и разбираме, че някой е пробутал на нилфгардския император момиче, представено за Цири, но което не е тя. Както и че императорът знае и продължава да настоява да се сдобие с истинската, на всяка цена.
Самото заглавие идва от пророчеството на Итлина, което предопределя сякаш ролята на Цири и мотивира действията едва ли не на всички.

3. „Огнено кръщение“ – средна част, започваща откъдето свърши предната и приключваща до никъде, но за сметка на това пълна с действие и развития. Гералт, след като се е позакрепил в Брокилон и чул новините от Нилфгард, тръгва на юг в търсене на Цири, но този път не е сам. С него са още неизменният бард Лютичето, стрелкинята Мария „Милва“ Баринг, нилфгардският дезертьор и кошмар на Цири Кахир и многовековният вампир въздържател Регис, който се оказва рядко свеж и забавен персонаж, на всичкото отгоре доволно способен и с афинитет към домашната пърцуца. По пътя се натъкват на опустошенията от войната, на бегълци, разбити семейства, мародери, както и на група джуджета, предвождани от джудже с унгарското име Золтан Чивай, които пък защитават част от бегълците. Промъквайки се сред разкъсаните от война земи, Гералт и компания без да искат се натъкват и на останките от армията на Лирия, най-засегнатото от войната кралство, и от невъзможност да избягат, се превръщат в нещо като герои, а Гералт се сдобива с рицарска титла…
На юг пък Цири си е намерила спътници, бандата на Плъховете, но последните, въпреки целия трагизъм около образуването си, продължават да са ми неприятни с действията и поведението си. Тази нишка също не стига до никъде, но към края й се вижда, че още един от търсещите Цири, имперският коронер Стефан Скелен, въпреки заповедите на императора си, има собствени мотиви да я открие. И елиминира. На север иначе войната върви зле за северните кралства, а след Танедския преврат част от разпръснатите магьосници, изцяло от женски пол, са на път да се обединят в нещо, което този път ще е изцяло наддържавно, и няма да дължи лоялност на кралете. Е, имам някакви симпатии към Ложата от първия прочит, но ми допада как точно историята й е развита в игрите. И като стана дума за игрите, гвинт, дето го играят джуджетата на Золтан явно е това, което в Witcher 3 e Gwent, но от покероподобното му начло в книгите не е останало много. А, в един момент съвсем за малко, буквално веднъж бе споменато името Йорвет, който е основно действащо лице в Witcher 2. Пак по темата за разкостването…

4. „Кулата на лястовицата“ – и това е междинна част, само че тук действието е още по-плътно от предната. Новото тук е нелинейният разказ – част от историята се предава като разказ от Цири на отшелника, бивш кадър на Оксенфуртския университет Висогота, и всъщност е най-тежката и мрачна част от сюжета. Цялостно линията на Цири, въпреки изобилния мрак, е най-развитата в книгата и достига до нещо като завършек, макар и временен и пълен с неизвестни. Краят на Плъховете беше грозно-графичен, но те сами си бяха виновни, а новият гадняр Бонхарт е по-скоро умишлено неприятен. За беля, освен него в кюпа са още няколко комбинации гадняри, начело с работодателя му Стефан Скелен, а накрая реално всички минаха на служба на Вилгефорц, който вече окончателно е оформен като главният лош и дори е успял да настрои срещу себе си и Емхир, нилфгардският император, с когото уж са действали заедно. Вилгефорц обаче ударно губи довереници, та и неговите планове не вървят.
На север само зимата спасява Темерия, Редания и Каедвен от нилфгардското настъпление, но е ясно, че пролетната офанзива няма да им е по силите. Затова и в Редания се налага да просят помощ от бившия си домен, понастоящем напълно неутрален Ковир (чието описание и история на отделяне от Редания адски напомнят на Венеция и отцепването на последната от Византия). Начинът, по който получават тази помощ, както и участието в нея са много показателни на тема международна политика.
Гералт и компанията му, след дезертиране от армията на Лирия, продължават на юг, в търсене на друиди, които да им укажат къде да търсят Цири. Пътят им е през земи, контролирани от Нилфгард, като се сдобиват и с шести спътник, устатата и много приличаща на Цири Ангулеме. По пътя си срещат други от агентите на Вилгефорц, както и въпросните друиди, които нямат много общо с митовете за тях, но като им се изчерпи търпението, са способни да обърнат някои от тези митове в реалност. А завършекът обещава интересни развития по отношение на Лютичето.

5. „Господарката на езерото“ – Инфодар навремето надали успяха да убедят някого, че разцепват финалната книга на две части по друга причина, освен за повече приходи, но това разцепване донякъде е удобно. Първата половина окончателно довършва подготовката за финалния сблъсък на север, показва напрежението в Темерия и доказва, че дори и магьосничките не са всезнаещи и могат да бъдат подведени. Отново голяма част от историята е в ретроспективен формат, като от една страна Цири разказва за престоя в и бягството си от света на елфите, от друга повече от век по-късно, две магьоснички търсят истината за легендата за Гералт и Цири, която вече е претърпяла безкрайно много промени и мистификации, не без помощта на предшественичките им, както става ясно по-късно. Завършекът на тази първа половина/книга е пътуванео на Цири през световете и времето, което много напомня пътуванията през Сенките в „Хрониките на Амбър“. Гералт и компания зимуват в приказният Тусен, земя излязла от френските рицарски романи, където Гералт успява да понатрупа състояние от поръчки (или от неизпълнението им, в случая с една сукуба), както и да завърти афера с още една магьосничка, Лютичето да се окаже, че завъртял главата на владетелката, а останалите да се чудят как аджеба да се измъкнат.
Втората част започва с една от най-качествено и въздействащо написани битки не само във фентъзито, а и изобщо (няма магии, освен лечителски зад бойното поле) – битката при Брена. В контраст с приликите с ВСВ, тази конкретно битка е много очевадно вдъхновена от битката при Ватерло, че даже някои паралели се набиват налице. Описанието обаче, с многото гледни точки, е един път. Заема цяла глава, и ме впечатли силно още при първия прочит навремето, и продължава да е все така въздействащо. По-нататък имаме завършек на практически всички сюжетни линии, финална конфронтация с Вилгефорц, Бонхарт и Емхир (последната между другото, за който не е чел преди, може да е силно изненадваща), много политика и компромиси, както и недотам позитивни завършеци, а също и още прилики със събитията от и след Втората Световна Война. Финалът, въпреки че беше доста критикуван навремето, всъщност е доволно логичен, доста тъжен и меланхоличен, но определено оставящ поле за още, както доказаха игрите. Жалко, че Сапковски отказва да ги признае за канонични.

Финално, „Вещерът“ днес ми харесва още повече, от колкото ми беше харесал преди. Поне аз харесвам такива погледи към един по принцип англо-доминиран жанр, допада ми и този тип призма към по-близката история. За щастие или не, поредицата е завършена, а „Сезонът на бурите“ по-скоро разказва отдавна замислена, но нереализирана история. Така че който се бои от незавършени поредици, на тази може да се довери. Освен това в момента върви и второ издание, което също се надявам да получи завършек.

Posted in books, fantasy | Leave a comment

Ние, удавниците

Заглавие: Ние, удавниците
Автор: Карстен Йенсен
Издател: Жанет 45, 2016

„Ние, удавниците“ е един от редките в последно време случаи, в които съм се повеждал по масовата възхита и се е оказвало накрая, че е имало защо да я има тази масова възхита и съм доволен от прочетеното. Книгата, заедно със „Сезонът на бурите“ (от тази втората пък какво последва, не е истина…), са ми книжните попадения за тази година, като „Ние, удавниците“ беше приятна изненада по няколко направления.

„Ние, удавниците“ е шарена книга, и откъм жанр, и откъм герои, и откъм действие, на практика по всички параграфи. Полу-абсурдното начало, започващо с едно странно семейство и преливащо във ветроходна морска битка, е само върхът. После има пътуване из южните морета, излязло сякаш от книга за Великите географски открития (от който момент вече не можех да оставя книгата, именно тук се случи „грабването“, но пък такъв flashback към мореплавателските книги от детството не помня да ми е е случвал някога!), после има нещо като семейна сага, и още, и още, за да завърши заедно с края на ВСВ по някак примиряващ начин. Шарена и богата книга е, наистина. И на фона на всичкото това всъщност истински главен герой няма, няма и как да има при действие, развиващо се за близо сто години, но преливането между различните главни герои е впечатляващо с успешно постигнатата приемственост между тях. А иначе самата история реално е за величието и упадъка на някога славното моряшко градче Марстал, в Дания – роден град на автора Карстен Йенсен, до колкото разбрах – и също е разнообразна, въпреки общата нишка за безкрайната промяна, която не винаги е за добро. Но това е втората обща нишка, първата е морето; същото това море, от чиято примамка няма бягане, въпреки вероятността да свършиш удавен. И това е само част, има още много нишки, от всякакво естество. И което е по-важното, четат се направо нереално леко, до степен да изгълтам тези 820 страници за практически никакво време, и то в неприятен за мен период. Въпреки странното начало с Лауридс Мадсен, от момента, в който действието се прехвърли при сина му Алберт, книгата просто не ме пускаше. Имаше и тегави, и лирични, и разтърсващи моменти, а от начина, по който бе затрито корабоплаването в Марстал направо ми беше тъжно. Носталгията беше силна на места, лиричността също, но това беше изцяло за добро. И да, накрая ми стана кофти за Антон.

И, както често се случва в последно време, повече не ми се пише, а и не мога да си изсмуча от пръстите. „Ние, удавниците“ е чудесна книга, заслужава си да бъде прочетена, и така ми разбуди желанията за морски преживелици, че даже стига да имах парите, бих се вдигнал на момента някъде в южното полукълбо. Фактът, че нямаше никаква модерна политкоректност, наглед очаквана от скандинавски писател, също е позитив, макар и доста скромен на фона на останалите.

Posted in adventure, books, мореплавателски | Leave a comment